СВЕТЪТ Е ЗАГУБИЛ МОРАЛНОТО СИ РАВНОВЕСИЕ

Йордан Нанчев



„Модерното изкуство е престъпление против един от най-благородните изрази на човешката култура” – пише световният художник Борис Георгиев.

„Тъмни сили и оргия на злото бушуват във всички краища на света и застрашават да докарат нечувани катастрофи. Светът е загубил своето морално равновесие и е обхванат от манията на самоубийство”… – тези думи на всепризнатия италиански и световен художник – българина Борис Георгиев са съхранили актуалното си звучене и до днес. А са написани през лятото на 1935 година в Индия и са адресирани до приятеля и съмишленика Йордан Ковачев в Пловдив.
Няколко месеца преди това, на 5 януари 1935 година – Йордановден, Георгиев му е изпратил от Махаблешвар и снимката си със следното посвещение: „На скъпия брат по идеали Йордан Ковачев”. Тази снимка, която не знам да е публикувана досега, защото оригиналът й се съхранява в семейния архив на писателя и юриста Ковачев от неговия син, попадна у мене по една щастлива случайност и тъй като тя е ценно свидетелство за духовното родство между двама от полузабравените днес първенци на българския дух, реших, че няма да е излишно да се припомни за нея. Освен това тази година ще се навършат и 120 години от рождението на Борис Георгиев.
Макар да е роден във Варна, той е имал в миналото (А защо не и днес?) доста почитатели и съидейници не само в Пловдив и другите големи градове, но и в Хасково. Достатъчно е да се споменат само имената на литературния критик и публицист Делчо Василев и на художника Димитър Иванов-Лицо. Те, струва ми се, също биха могли да се нарекат негови „братя по идеали”, защото и двамата изповядват завладяващата и човеколюбива философия на Л. Н. Толстой. А още от младите си години Борис Георгиев е познал и обикнал идеите на великия руски творец и мислител, направил е немалко след това и за тяхното прилагане в живота, за още по-широкото им популяризиране по света. Неслучайно получава покана да участва със своя статия и в сборника, с който приятелите от много държави отбелязват 25-годишнината от смъртта на своя наставник и предтеча.
„Поканата идва да напомни за нашия велик учител Лев Николаевич Толстой, апостола на доброто и справедливостта, чиито идеали намериха голям отзвук в сърцата на много българи и бяха първопричината да се почувстват съмишленици и братя”… – пише художникът в писмото, с което започнах отначало.
А Борис Георгиев има и още един велик учител – Николай Рьорих. През втората половина от първото десетилетие на миналия век той учи при него в Художественото училище в Петербург. Години преди това, докато семейството му живее още в България, младежът вече се е запознал и е бил силно впечатлен от ренесансовата живопис. От италианските майстори Джото, Ботичели, Фра Беато Анжелико и Леонардо да Винчи той цял живот се учи на „основната граматика” на живописта, без да им подражава. След като напуска Русия, през 1909-1910 година, Борис Георгиев следва живопис и в Мюнхенската академия за изящни изкуства при Анжело Янк, един от основоположниците на немския сецесион и при графика Петер фон Холм. По това време посещава за пръв път Италия, като до там и из нея винаги се движи пеша, с торба на гръб и тояга в ръката. По този начин след години художникът-скитник ще обиколи и други страни от Европа, Азия и Африка.
След Мюнхен, заедно с по-малката си сестра Катя, живее в планините на Италия в саморъчно иззидана алпийска хижа от камък и дърво в местността Вал Сугано и тук създава първите си зрели творби. В тях неизменно присъства и серафичния образ на сестрата, умряла твърде млада.



„Скитникът и неговата сестра” („Самотен скитник в света”) се превръща в един от световно признатите му живописни шедьоври. По-късно Борис Георгиев ще напише: „Случи се моят път да бъде тоя на странника мечтател, който минава през живота без някаква практична цел, от място на място, със своите блянове, радости и скърби, афоресан от практичните и „порядъчните хора” като чудак, непрокопсан, авантюрист, чиято най-голяма утеха е била съзерцанието, непосредното общение с природата и интимната духовна дружба с хората”.




През 1920 година се установява за кратко време в Рим, където с успех участва в национална изложба. Тъй като е решил никога да не продава своите картини, за да се изхранва започва да приема множество поръчки за рисуване на портрети. По това време събира достатъчно средства да замине за Съветска Русия и да доведе оттам в България майка си и по-голямата си сестра Дечка. Баща му вече е починал, а брат му е пожелал да остане да живее в тази страна.
Установил се в Родината в началото на 20-те години, Борис Георгиев е привлечен за сътрудник към редакционния кръг около новосъздаденото списание „Хиперион”. Тук се сближава с Теодор Траянов, Иван Радославов, Светослав Камбуров – Фурен, Людмил Стоянов, с художниците Владимир Димитров – Майстора, Васил Захариев, Сирак Скитник, Борис Денев… Рисува серия портрети на български интелектуалци и прави изложби в Пловдив, Търново, Стара Загора… След няколко години отново заминава за Италия.
През 1928 година гостува в Мюнхен на музикантите братя Владигерови, чиято майка д-р Елизе Владигерова го запознава с Алберт Айнщайн. Борис Георгиев го рисува и му подарява портрета, в отговор на което световноизвестният учен му пише: “Вашето изкуство ме накара да се почувствам в ония сфери, дето далеч от земните неволи и страдания душата намира отмора. След като се съсредоточих в съзерцание върху портрета, който Вие ми направихте, чувствам нужда да Ви благодаря от сърце. Ние, бедните сенки на една преходна действителност, чувстваме носталгия и неосъществима любов към друг непостижим свят. Това го чувства и художникът, и неговият модел – всеки по свой начин. Дано можете във Вашия творчески процес и в бъдеще да достигнете толкова, колкото въобще е възможно за нас, смъртните. Художникът трябва да се радва на тази своя мисия”.
Тази висока оценка свидетелства за качествата на Борис Георгиев като майстор на психологическия портрет, чието живописно изкуство вече достига границата на съвършенството.
От своя първи учител Рьорих художникът е възприел и по свой собствен път пресътворява пантеистичната живописна хармония, одухотворената тайнственост и загадъчност на природните явления и на емоционалните състояния у човека. Освен от картините, той се учи и от знаменитите стихотворни „сюити” на своя учител, озаглавени „Цветята на Мория” и издадени в Берлин през 1921 година. След десетилетна раздяла двамата отново се срещат в индийския дом на Николай Рьорих и прекарват незабравими дни сред Хималайската природа, спомен от които остава пейзажната „Лунна симфония в Хималаите” от Борис Георгиев. Неговото изкуство е високо ценено и в Индия, той е познат не само сред висшите кръгове на тамошното общество, но и сред многобройните „парии” на които нерядко помага и съчувства от дъното на душата си. Освен множеството пейзажи, там Георгиев сътворява и голяма част от забележителните си портрети, сред които на Махатма Ганди и неговата съпруга Кастурба, на Рабиндранат Тагор, Джавахарлал Неру, на принцесите Инду Раджи и Амрит Каур Синг, на главнокомандващия индийската армия Раджа Раджеваде, на Дурре Шавар – дъщеря на последния турски султан и съпруга на индийски махараджа и много, много други, включително и на хора от народа. Всичко това освен, че му позволява да опознае и вникне добре в загадките на индийската душа, му помага да припечели добре и спокойно да живее и пътува из всички краища на тази приказна страна.
През 1936 година отново пристига в България, за да се срещне с многобройните си приятели, да види майка си и сестра си, а през 1937 година заминава за Рим, където урежда поредната си изложба в представителния салон „Чирколо Рома”. Тя е възторжено посрещната и оценена като блестяща манифестация на артистичния му дух и умения. Критиката не пести своите суперлативи, а художникът е удостоен с Командорския знак на ордена на италианската корона. По това време той надхвърля средната си възраст и получил почти единогласно признание във втората си родина Италия, започва да губи стимули за ново творчество. Това го кара да замине за Бразилия, където остава близо четири години. Организира своя изложба в Сан Пауло. В нея показва и доста от по-старите си работи, с които не желае да се разделя. В отзива си за тази изложба бразилският познавач и ценител проф. Г. Карта го нарича „един изтънчен интелектуалец, вестител на доброто и мъдростта” и „една могъща и рядка личност”.
През 1956 година Борис Георгиев отново е в Италия. Тук открива свои изложби в Милано, Бергамо, Сан Пелегрино… Последната му изложба е организирана с помощта на близки приятели и духовни последователи в Палацо Барберини, един от старинните римски дворци. Истинските почитатели на изкуството я оценят по достойнство, но масовата публика, попаднала вече под влияние на мощни пропагандни и рекламни манипулации, не е особено привлечена от етичната и нравствена същност не неговото изкуство. Самият художник вече също е уморен и сякаш предчувства края на житейския си път.
В едно писмо от това време до писателката Вера Балабанова (виж за нея „Новинар юг” №88, 14 май 2008), духовна спътница на близкия му приятел Теодор Траянов, Б. Георгиев пише: “Скъпа духовна сестра Балабанова, Благодаря Ви от сърце за много любезното Ви писмо и изпратената книга, които са израз на духовната връзка между родствените души, независимо от разстоянието и времето, които ги разделят. Така и с връзката ми с нашия незабравим приятел Траянов, чийто портрет, направен от мен, Вие притежавате и чрез него Вие чувствате той да е близо до Вас… Благодаря много на Иван Радославов за поздравите, които ми изпраща чрез Вас…
…За голямо съжаление аз съм много натъжен, че живея в една епоха на страхотна дегенерация на изкуството, тъй наречено “модерно”, което е едно престъпление против един от най-благородните изрази на човешката култура, истинското изкуство. Невероятни ужаси и дегенерации на разни Пикасо се ценят от глупавата публика, а живота на истинските художници е една трагедия. По тоя начин ще бъде разрушено изкуството. Дано в България да не е така и да мога един ден да направя една изложба. Разбира се, и тук има благородни души, които ценят истинското изкуство. Последната ми изложба в Рим имаше огромен успех, оценена именно от тия същества. С най-сърдечни братски поздрави
Ваш Борис Георгиев.”
Датата е 26 септември 1961 година. По-малко от година след това, на 9 април 1962 година Борис Георгиев е вече покойник. Погребан е при любимата си сестра Катя в гробищата на Флоренция. Надгробният им паметник е декориран с фрагмент от картината му „Мирова скръб” и надпис на италиански език.