СРЕЩА ПРЕД ХАЛИТЕ

Панчо Панчев

Разбрахме се със Сабри (по телефона), че ще се срещнем пред халите (така му било удобно) и аз ще му дам текста, който трябва да преведе на турски (той е от българските турци). Мой приятел ме беше помолил да му намеря такъв преводач и аз попаднах на Сабри - препоръчаха ми го колеги.
Срещата ни беше в единайсет часа, а преди това трябваше да мина и да взема от моя приятел въпросния текст, за да го дам на преводача. Това обаче ме забави и добре, че успях да хвана такси. С него точно в единайсет без пет бях пред централния вход на халите - под часовника. Срещу мен стърчеше минарето на джамията и си помислих, че Сабри навярно е мохамеданин и посещава този храм, затова ми определи среща тук. Но това за мен няма никакво значение.
Движението по булевард „Георги Димитров” (моля за извинение - по булевард „Мария Луиза”) беше както почти винаги доста оживено. Пред очите ми по уличното платно се движеше върволица от трамваи и леки коли, както и тълпи хора по тротоарите. Стоя си аз под часовника и гледам не толкова трамваите и колите, колкото минувачите по моя тротоар - бързащи и бавно ходещи, млади и стари, жени и мъже. Ха иди открий - кой от тях (от мъжете и то по-старите) е очакваният мой човек! Нито аз бях го виждал, нито той мен, та да се познаем, не си взех със себе си и телефонния му номер, а пропуснахме да си кажем и как ще сме облечени или какво ще държим в ръка (цвете, вестник, друг знак). Бях си наумил, че Сабри е на петдесетина години и с особено внимание гледах всички мъже на тази възраст. Но едни ми се виждаха прекалено лъскаво облечени или обратно - недостатъчно спретнати, физиономиите на повечето от тях (по-точно тяхното излъчване) не отговаряха на измислената ми представа за Сабри.
Най-после един ми се стори подходящ. Още повече той спря недалече от мен и се заоглежда. Направих няколко бързи крачки към него и го попитах:
- Извинете, вие да не би да имате среща…
- Имам! - усмихна се той и не дочака да задам въпроса си. - Имам, но не с вас.
Сигурно срещата му беше с някоя хубава дама, затова се усмихна така. Помолих го за извинение, върнах се на мястото си до стената отдясно на входа и продължих да се взирам в минаващите.
Есента настъпваше, но този ден беше като изостанал, забравен от лятото. И едно от нещата, които естествено се завъртяха из главата ми докато чаках, беше въпросът дали ще е студена предстоящата зима. Помъчих се да си спомня също дали друг път съм имал подобна среща - с непознат.
Имал съм, разбира се. Какви ли срещи не съм имал през вече дългия си живот. През него познавах много хора и си спомням такива случаи - разхождаме се с някой чуждестранен гост (например преводач от български на неговия език) из центъра на София - по булевард „Руски”, по улица „Раковска” или по площад „Славейков” всеки десети от срещнатите ми казва “Здрасти”. Гостът ме гледа и навярно си мисли „Тоя (аз) сигурно е платил на подставени лица, които да го поздравяват, за да ми вземе акъла с популярността си.” А истината е съвсем друга - роден съм в София, сменил съм няколко училища, спортувах, бях на всяка младежка манджа мерудия, в трите си двумесечните пребивавания в казармата служех заедно със студенти от трите академии по изкуствата плюс следващите физкултура и следващите медицина, после станах журналист и си пъхах носа навсякъде… Така без да усетя натрупах безброй приятелства и познанства. Сега обаче смяната на поколенията и неотменният ход на живота докараха нещата до там, че вече толкова време пред мен не минават нито мои съученици, нито колеги от различните ми служби, нито представители на многото сфери, в които съм бръмчал. Това е положението.
Тези мисли обаче, макар и не розови, не ме разсейват за дълго и аз продължавам да търся с поглед моя човек. Търся го във всекиго от потока хора пред очите ми. Ето онзи с бежовото сако например спокойно може да е чаканият Сабри. Усмихвам се срещу него, но той ме отминава с обидно безразличие. Още две-три мои надежди се оказват неоснователни. А времето тече. Джи-ес-ем-чето, което ми служи и за часовник, показва единайсет и двайсет. Отлепям се от стената зад мен и се отдалечавам от нея, за да видя толкова ли показва и часовникът на куличката над входа. Да, толкова е. Мен като ме викат някъде за работа, особено ако е прилично заплатена, никога не закъснявам. А и Сабри ми се стори по телефона сериозен човек. Сигурно му се е случило нещо за да закъснява така.
И продължавам да се взирам в минувачите и да гадая този ли е или онзи. Някои от тях ми заприличват на мои познати. Ей онзи там не е ли театралният художник Вячо? Отдавна не съм го виждал, а и негови постановки не съм гледал скоро - той е един от известните ни и много продуктивни сценографи. Освен това, доколкото знам, е някакво чудо в професията си - рисува, тоест проектира декори и костюми, а бил далтонист. Канех се да го питам преди години дали това е истина и как може да е толкова добър, след като му бяга шареното, но се отказах, беше ми неловко. За друг много добър художник (Христо Градечлиев) също беше известно, че не е на „ти” с колорита - той обаче стана график и то чудесен. Бяхме приятели, вечна му памет, и много съжалявам, че нямам негова рисунка.
Мисля си най-теоретично за художниците далтонисти, а пред очите ми картината е пъстра като панаир. Три са причините за това - слънцето, есенните багри на градината отсреща и цветните дрехи, които хората все още не са сменили с сивочерни балтони. Изобщо зимата, която искаме или не, скоро ще дойде, пък и всички зими са почти чернобели и плачат за графика.
Чакам вече половин час. Но не се ядосвам. В момента минават пред мен няколко хубави момичета и мислите ми се прехвърлят от художниците към твърдението, че България е населена с хубави жени. Така поне казват в интервютата си някои от посетилите сраната ни чужденци, но много е възможно те да ни се подмазват с подобни изявления - от добро възпитание или от пресметната корист. Каква е всъщност истината? Ето че се задават две-три дами, които категорично опровергават чужденците. След тях обаче идват три-четири хубавици, които потвърждават думите им. Остава да взема листче и химикалка и да записвам едните и другите. Тоест да направя статистическа анкета - сега е модерно. Много хора и цели институти се прехранват така: кое от заплати, кое от възнаграждения, срещу които натаманяват резултатите в полза на някоя партия.
Сгази ли го нещо този Сабри, та ми върза тенекия с четирийсет минути закъснение? Вече е дванайсет без двайсет, а трябваше да дойде в единайсет. Дали пък наистина срещата ни беше за единайсет? Дали аз не съм запомнил лошо определения час? Вече толкова време стоя тук като Гюро Михайлов. Знаете ли кой е Гюро Михайлов? Ако не сте чували за него, ще ви кажа. Той е пловдивски войник, който стоял на пост и когато на обекта избухнал пожар, не напуснал поста си, а останал там и изгорял. Това е било отдавна, но и до днес го дават за пример: едни - за вярно изпълнен дълг, други - за безсмислена саможертва. Въпрос на гледна точка. Колко много неща в живота ни имат по няколко гледни точки.
Аз обаче огладнях. Ще вляза в халите да си купя една кифличка, но веднага ще се върна пред входа - да бъда на мястото си в дванайсет часа, защото все повече допускам срещата ни да е била определена за тогава. Кроасанчето, на което попаднах, се оказва толкова крехко и вкусно, че докато се върна пред входа, съм го изял. Защо ли не си купих две? Поне да не чакам гладен този пусти Сабри. Дали пък няма да се окаже, че не той, а аз съм „пусти”, защото съм дошъл един час по-рано. Трудно ми е да призная, но това е поредно подсещане, че съм остарял. Инак ми беше уютно да стоя на припек пред входа на халите. Сещам се защо е така - на млади години доста време живях точно отсреща - по диагонала на кръстовището, над тогавашния магазин „София”. Тук донесохме от родилния дом първия ми син. Тук той проходи и проговори. Смятам, че е излишно да обяснявам какво означава това за един баща. И първите си пиеси написах тук. Въпреки, че под прозорците ми денонощно бучеше градския смесен шум (по-точно бучене), от който допълнително се отделяше трополенето на трамваите, когато осите на всяка двойка колела пресичаха перпендикулярните си релси. Това трополене и досега го чувам. Но не ми е пречело. По-скоро ми пречеше вампирската тишина между два и четири през нощта (понякога четях и пишех до късно) и добре че тогава закъснели пияници гръмогласно се мъчеха да докажат гражданските си права пред милиционерите, които се грижеха за реда.
Всъщност и сегашния час, прекаран пред халите, може да се окаже не загубен, а напротив. От него, от мислите, които минават през главата ми, докато чакам преводача Сабри, става чудесна монодрама. Като се добавят и малко подходящи измишльотини, разбира се. Лесно бих я написал - в главата ми е, но напоследък театрите почти не се интересуват от български пиеси, за разлика от едно време. По-добре да напиша разказ - все някой ще го прочете. Само дано съм запомнил повечето глупости, които ми идваха на ум, че да ги сложа в разказа. И интересно как ще го завърша…
Ето как - симпатичен мъж, среден на ръст и най-нормално облечен, бърза към мен през тротоарната навалица и ми маха с ръка. Това явно е Сабри - значи ме е познавал отнякъде. Часът е точно дванайсет.