МАРМАРА

Васил Карагьозов

МАРМАРА

Стоя на Текирдаг и гледам как морето
надига мощна гръд и бисери пилей…
Но лодка ни една не цепи ширинето,
и чайка ни една крилете си не рей.

Замлъкнал е брегът без песен и без вяра,
не чуй се мерни шум на многолика сган. -
И ни един кораб от древната Мармара,
и ние един привет от този истукан!

1913 г.


КРАЙ ЕРКЕНЕ

Прострян над пясъчни бразди,
с дълбоко впит куршум в гърди,
лежи унесен воин млад,
обгърнат от предутрен хлад.
Над него стръвно се е свел
зъл хищник - белоглав орел -
и грака с яд: „Кога умреш,
ще се наям със твоя леш.”

Но трепка немощна ръка
и чуй се шепот слаб така:
- Почакай, орльо, братко скъп,
да ти разкажа сетня скръб:
Живот видях ли? Участ зла,
въздишки, робство и тегла…
Баща ни гибел даде нам!
Сестра имах - умря от срам.
Защо съм тук - самси не знам:
захвърлен в бой свиреп, жесток, -
сега, облян от цял поток
димяща кръв, почивам сам,
в сърцето люто поразен -
такъв е моя сетен ден!

Я чуй, очите ми клъвни,
наяж се с кървави меса,
сърце тегловно изтръгни
и полети до небеса:
на север - там е чуден край,
България - погубен рай,
на гроб превърната страна…
Край Дунава, сред китен двор,
расте вековен клюмнал бор, -
хвръкни и право там кацни…
Аз имам майка: тя тъжи,
сърцето й пронизва мраз;
полекичка й разкажи,
че няма да се върна аз….

1913


ГОЛГОТА

Там де столетен кедър расте,
там де ликът ти в свята скръб застина,
буйно се лее низ Палестина,
кръв - кат рубиново вино, Христе!

Жежка струя - на разбулена сеч.
Виното - в гроба праха ти сподири
и на уста ти отново съсири
злъчка, че пак те прободоха с меч.

Храмът на обич в света запусте,
ти си на халост разпъна живота!
Днеска, прободен с меч на Голгота,
земният род е разпънат, Христе!

1919