поема

Жанета Михова

Ако съм жива, значи някой ме е пазил
и е държал ръката ми,
докато стрелям в слепоочието си
след яростен хазарт с орисниците.
Ако съм жива след измислената бран,
благодаря на този, който ми изпрати
учебния провал, лечебния успех
и смъртоносното спокойствие…

С кого воювах, Господи, и жертвите кои са?
И ти, и аз ги знаем, но мълчим,
защото бликват скъпи имена
и между тях е моето.

Не ме научи никой. И сама не се научих
да вия дом, да дам скрижал, за да ме помнят.
Когато гледах лястовиците напролет
напомняха ми за любов, а не за дом.

Родих се гъвкава и боса. И не пуснах корен.
Прегръщах младите дървета и заспивах край реки.
Припявах дива песен и танцувах върху тръни,
улавях гръмотевиците и в биваците ги мятах.
Опарвах някого всреднощ с бодливата си обич
и после се извивах по пътеката…
Смелчаците не бяха много.
Дресьорите се скриха при тигрицата,
а донкихотовците купиха домашни чехли.
Прекръстиха се кръстоносците и с друговерци заживяха.
Смилиха се след кървавата баня якобинците
и нафора отхапаха… Край пещерата
мълчеше старият отшелник и вареше билки.

Той… от дете ме знае
и като ме види, слага билките на огъня.
Безмълвно чака да се налудувам,
да се уморя да плаша другите.
Безмълвно чака да се сблъскат ад и рай в нозете ми
и мълнията да ме прогори, за да се умиря за малко.
Той… знае за баща ми.
И при него ходих да го търся.
Тогава ми показа как да паля гръмотевици и да ги хвърлям.
Не знам до днес
защо говорихме за пътя към смъртта, за покаяние и вяра.
Научи ме да си ушия риза от коприва,
от камъка престол да изсека
и всички загуби да приютя, за да се излекувам.

И днес е там. Престолът му е в пещерата.
Щом чуе да припявам, ме посреща.
Когато види раните ми, не отваря нови.
Мълчанието му целебно е. Като насъщния.