Ганчо Керечев

ГРАДЪТ

Този град е нещастен. Този град не чете.
Крие нещо опасно. Има вид на „ченге”.
Той дори не прилича на града от преди.
Той е просто безличен. На кучкарник смърди.

Боже, колко досадно, колко страшно е тук,
в този град ретрограден, в тази кофа с боклук.
И под синия купол на небесния свод
всеки търси със лупа късче сносен живот.

Но къде да го найде! И къде се е скрил!
В прословутата гайда, или в дънера гнил
на гората потайна и мизерния ден,
като просяк окаян на полуумъртвен.

Аз не страдам от болка, не ламтя и за власт.
Но се питам, доколко ще безчинстват над нас
тези, дето дойдоха от не знам си къде
припознати пройдохи. Босоноги „князе”…

Тези с наглите мутри и невинни очи.
Свободата и утре като в гроб ще мълчи.
Ще примпламват свещите сред светена вода.
Ние пак ще шептиме: “Свобода… свобода.”

А градът ще изчезва, ще се свлича градът
като в някаква бездна без посока и път.

* * *

Мълчанието не е злато.
Мълчанието си е страх.
Мълчи под стъпките тревата,
когато се превръща в прах…

Мълчание… Кому е нужна
такава грозна тишина,
в мълчание да се събуждаш
като зазидан във стена.

РЕКА

Такава мамеща, такава
тайнствена като жена.
И непреходна като слава
от вековечни времена.

Люлееш свойто нежно тяло
под облачната сивота
и чакаш като овдовяла
да стане по-добър света.

Да гръмне слънцето и песен
от някъде да долети.
И светли устни да надвеси
небето, да изтръпнеш ти.

И бавно плахите дървета
с невероятно нежен жест
да спуснат своите пердета
единствено във твоя чест.

Да се почувстваш синьо свежа
и със прозрачната вода
на пролетта и на надеждата
да рукне твойта свобода!

ПРАЗНИК

В прозореца ми пак се втурна
небето синьо като блян.
И в погледа ми разлазури
деня от радости пиян.

Като усмивка на момиче
потрепна гълъб със криле.
И в миг като сърне дотича
едно усмихнато дете.

То вдигна мънички ръчички
към гълъбовото небе.
О, то за мене беше всичко!
И гълъб, и небе то бе!

То бе едно спокойно утро,
един голям, тържествен ден,
една разцъфнала палитра,
един художник вдъхновен!