ПРОШКА
превод: Димитър Стоевски
Напуснах още млад родината си скъпа,
подмамен от мираж ефирен, лек,
блестящ на връх планински, недостъпен -
досущ звезда, но с образ на човек.
Той идваше самин да ме намери,
тъй близко бе за тоя, що не знай
какво е страх - и аз се закатерих
към тоя връх във синия безкрай.
Но стигнал най-подире висината,
изчезна моят призрак като дим,
видях го после негде в далнината,
възправен пак на връх недостижим.
О, да, излъган бях от близостта му,
но истина, бях смел и силен аз,
и туй що виждах, то не бе измама -
и пак към него тръгнах в същий час.
Но колкото и да скъсявах пътя,
не виждах аз, че стигнал съм напред,
миражът все оставаше безплътен -
далеч сияен, а отблизко блед.
И аз, роден във прах, в умора лиха
на пътя стръмен паднах изнурен,
във тялото ми тръни се забиха
и пусто бе, и глухо вред край мен.
Във тоя миг, самотен и бездомен,
и друг мираж далечен аз съзрях:
за родните поля прекрасен спомен,
поля, в които се родих, живях;
там, дето нявга бащин гроб оставих
и не един приятел и събрат -
усетих болка тежка да ме дави
и аз се върнах съкрушен назад.
Желаех само малко да почина
във бащин дом на сенчестия пруст,
но стигнал там - под мен мъртвило зина
и всеки кът бе мразовит и пуст.
Ръжда отвред сковала бе вратите
и рухнала бе не една стена,
наместо от прозорците - разбити -
през покрива струеше светлина.
В градинката, заглъхнала в немара,
не виждах нигде прежните цветя,
навред едничко бурени в превара
растяха волно в тая пустота.
Разбрах тогаз: едно едничко дело
потребно е - сам себе подреди!
Аз хванах крепко старото си рало
и мойта нива пак покрих с бразди.
И търсената всуе вън отрада
отвътре тя сега ме осени;
животът сявга крий за нас награда -
аз върнах свойте ведри младини.
