ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ДОМА

Валентина Йотова

ДЪЛГИЯТ ПЪТ КЪМ ДОМА

Вървял ли си през нощните треви,
когато юни е въздишка лунна?
Щурчето се превръща във очи.
И всичкото останало е струна!

Със звездните си чанове нощта
ехти, а въздухът е стъклен.
И стиски суховейна тишина
раздиплят щрихите на пътя.

От грехове проскърцва, натежал,
над сухата река старинен мост.
И в този летен, пищен карнавал
ти си единствен и неканен гост.

Съзираш ли посоките назад,
към дом, зад буките закътан? -
и как във теб кънти - като във Ад,
камбаната с език изтръгнат,

разпънат, щъркелът върху комин -
компас в небета бездиханни -
да се завърне блудният им син.
И му се молят да остане!


ЕДНА СТЪПКА СЛЕД БОГА

Жената след любов е най-красива,
а въздухът е оглушал от нежност.
На дъжд ухае младата коприва,
на млечна царевица. Своя жезъл

на страстта владетелят прибрал е
и придобил е видими контури.
Небето - седмото - е отлетяло
към далечни висини. Разтурено

е лястовичето гнездо. Тревите -
полегнали и мокри бълват думи,
които може да не чуе никой.
В езиците им зреят пълнолунни

росинките на бъдещата пролет,
трикратни обещания за още
изкачване на стръмните простори
по хребета на ягодови нощи.

Узрява тишината, есенила
по-рано. Светлооко се разтича,
из топлите й скути се разсипват
оттенъците на едно - Обичам!

И тази приказка е като сянка,
подир която всеки порив зрим е
след допира в света на сетивата,
щом красотата има свое име.


ЗАТВАРЯНЕ НА ГРАДСКОТО ТЪРЖИЩЕ

Предутринна гора. Мъглива ласка.
Босоног октомври гази в шумата.
Да видиш някога това успя ли,
певецо с изтъняло празнодумие?

Там Маргарита дири своя Майстор,
загубил се из градското тържище.
Дадеш ли някому душата си,
в замяна никога не чакай нищо.

Пиян до лудост, от ракията по-лют,
духът ти ще се скита безпризорен,
в немилост - сякаш някой царски шут
връвчицата ще влачи на позора.

По-криво огледало от очите й
е слънчицето, тръгнало на заник.
Езика ли си глътна, та не викаш
под опустелите небесни пазви.

Тъй скита - безнадеждно плосък
човек, когато е изгубил вяра,
и се опитва милост да изпроси,
със съвестта си ако преговаря.


КЪЩА ЗА АНГЕЛИ

Някой ангел несръчен в Господния храм разпиля
дълъг наниз от перли и ледени сини мъниста.
И над стария град се прихлупи - и дълго валя
тих снежец - и написа живота ни сякаш начисто.

После плете дантели в стъклата ни потни среднощ.
Престрашено врабче свойте крачки припрени остави.
И се любихме дълго - и дълго! - под лунен разкош,
в барабанния тропот на всички сърдечни октави.

Аз не си пожелах да сме винаги заедно с теб.
Само утре да бъдем кълбо от кълчища и възли.
Непознатият вън, който иде да ни разплете,
дълго в храстите шипкови, смаян, издраскан ще зъзне.

Върху печката къкреше чайник със билки и мед,
на липа и на лайка ухаеше здрачът безплътен.
Ще увисне над мене оловно, бездънно небе -
подир няколко мига, когато поемеш по пътя.

А сега остави ме - да ти шия наново крила! -
да отлитнеш оттук. И послушай - недей се завръща…
Остани в оня свят - там, където снегът наваля
върху покрива чер на смълчаната срутена къща.


ОЧИ НА ГЛАРУС

Пресече лятото предела
и август слезе от престола.
В сандали, сламена капела
и с ризка от кенар - на голо! -

в прегръдката на сеновала
се бухна като морно пиле.
Усетил време за раздяла
с другарите, с които бил е -

с лице момчешко и наивно
и слънчогледови лунички -
ветрецът, който ни повика,
сега ни разпилява всички.

Крилцата му - листенца макови,
намачкани в плисе небрежно,
покриха тръгващите влакове
към безсезоние безбрежно.

А ние тлеем като въглени,
забравени встрани от плажа.
Да стоплим скитника на ъгъла
и той на друг да ни покаже.

Очи на гларуси са стъкълцата,
забравени от прилива за сбогом.
Непокварени сбират ги децата
и само нощем разговарят с Бога.


ПРЕДАЙ НАТАТЪК

Дали защото есента
е теглила черта на хълма,
та уравнения с листа
недостиг на небе запълват?

Селце в неясната мъгла
на циганка допушва фаса.
И три тополи край река
за неговия мир това са

трите различни начала -
бързо драснатите щрихи
върху напуканата длан
на селянина в низините.

Началото - да се родиш,
да изпищиш за глътка въздух,
след първа стъпка да сглобиш
от сричката човешки пъзел.

И второто - прозрял подир,
че всяка болка има смисъл
на вселенски ориентир,
да разбереш, че си орисан

за третото - че иде смърт
и стинe с дребните ти страсти.
душата ти на кръстопът,
зажадняла за причастие.

Това прошепна есента,
преди да се стопи до залез:
- Човеко, ако си разбрал,
предай на другите нататък.


ПРОЩАЛЕН ХЛЯБ

Тази нощ нацъфтяха черешите
и просторът с аромат се изпълни.
Как осъмнахме, блудници грешни,
в остъкленото утро над хълма.

Ненаситна, земята ни пиеше,
от изгаряща жажда напукана!
Като птица в небето се виеше
твоят шепот, покълнал по устните.

И продума ти: - Тръгвам си, мила!
Прегърни ме, до миг ще изтлея
зад смълчаното свъсено било,
след бодливия глас на петела,

който яростно с нокти и крясък
нощна дрипа размахва нагоре.
Оглушава ни яркият плясък
на крилата му. Острите шпори,

със които зората гравира,
разпиляна в зрънцата на нара -
сякаш в злато любовно извират
като топла и пепелна вяра.

По плетищата метнал парцалите
от изпраното утринно слънце,
с овехтели брашнени месали
мелничарят колелото развърта.

И просото на всяка минута
смила бавно, с прецизност и точност.
Само миг - и денят ще залупа
барабанно над сънните покриви.

Само миг. Точно толкова имаш
да завържеш за глезена мрака.
Ще се върна в окото на зимата.
Цяло лято, ако можеш, да чакаш.

И да слушаш от хълма отсрещен
тъмен екот с най-сладката слабост -
да съм ядка в окото на лешник
и душица - за тебе - във хляба!


МАГИСТРАЛА В НЕБЕТО

Така умира птицата понякога -
след удара в стъкло на лъскав джип.
И докато все още диша, ятото
смълчано над телцето й кръжи -

с надеждата, че може пак да литне,
пилее връз главата й зрънца.
И дълго я подканя - да се вдигне
над къщи, над дворове и деца.

А вятърът се спуска мълчаливо,
разрошва я, флиртува, неразбрал,
че свободата може да убива! -
най-вече поривът за свобода.

Подир минути тихото превзема
безкрая в гаснещите й очи -
за миг, преди в небесната поема
финалният акорд да прозвучи.

Със запечатано в зеница лято
тя повече не вдигна своя глас.
А после Бог си тръгна от крилата й.
И със душата на един от нас.