РАЗГРОМЪТ НА АДВОКАТУРАТА – ПОГРОМ НАД ГРАЖДАНИНА

Георги Прокопов

„Кажи ми каква адвокатура имаш, за да ти кажа в какво общество живееш”. Това е стара максима, известна на юристите. Показателят е именно този - състоянието на онзи стар и единствен институционализиран опонент на всяка власт, какъвто е адвокатурата.

Тя получава СТАТУТА си в конституционен текст, а СТАТУСЪТ й конкретно се формира нормативно в специален закон - Закон за адвокатурата (ЗА), както и в практиката по приложението му.

Любим похват на нашите управляващи обаче е включването на допълнителни разпоредби, които обезсмислят или направо не признават статута на адвоката-защитник, а оттам и на подзащитния му.

Когато адвокатурата повдигне въпрос за наличие на този законодателен произвол се отговаря, че „да, така е, но ЗА стои доста ниско в йерархията на нормативните актове, и поради това законовите противоречия не са никакъв проблем”… Това е чиста проба правен нихилизъм и волунтаризъм. Никой не обяснява защо се допускат драстични противоречия в отделни закони, произведени от един и същ законодателен орган. Ето някои факти, които илюстрират положението:

1. Неотдавна беше издаден болничен лист на адвокат, получил травми при „трудова злополука при опит да се срещне в ареста с подзащитния си, възникнали при „служебен разговор” с охраната на следствения арест. Адвокатът така и не бе допуснат при подзащитния му. Лечението на адвоката бе поето от държавата, т. е. от нас. Обидата и унижението остава пак за нас, „гражданското общество”. Ненаказаната наглост остава пък за тях.

2. Разгромът на адвокатурата е внимателно замислен още в края на 80-те години, непосредствено преди очевидно назряващите обществени промени. Наличието на обществена прослойка от люде, които са професионални защитници, е неприемливо за мафиотските структури. Изкуствено беше изградена охранителна стена пред съдията, прокурора, следователя. Нещо, което го няма никъде, в никоя страна.

У нас се гледа зле на лице, което е работило например пет или десет години като адвокат и след това направи постъпки за работа като съдия. Защото така се нарушава законът на омертата. Няколкото единични случая на настоящи съдии, които са бивши адвокати, не опровергават тенденцията.

Идеята на мафиотите беше перфектно замислена - всеки бивш полицай, военен, съдия, прокурор, следовател, след пенсионирането си става „адвокат”. Стига да има някаква тапия за юридическо образование. А способи за получаване на тапии дал господ.

Изникнаха „ВУЗ-ове” с нарочно предназначение - да дават юридически дипломи на гореспоменатите. При това пенсионираният военен или полицай получава тавана на пенсията и то при условията на ранно пенсиониране. Така за него не е никакъв проблем, дали изобщо ще има и колко поръчки за правно съдействие и защита.

3. Министерство на правосъдието би следвало да бъде прието за член едновременно на
Съюза на глухите и на Съюза на слепите (с цялото ни уважение към тези наши инвалидизирани сънародници).

Министерството обаче не е инвалид, но продължава да се прави на глухо и сляпо при десетките хиляди сигнали, че настоящият практикантски стаж е негоден и няма нищо общо с онзи, който беше едногодишен и с назначение по щат към Министерство на правосъдието.

И така, изпитът за юридическа правоспособност, който се полага след дипломирането и след преминаване на необходимия стаж е несъстоятелен, измислен, дори фалшив, недаващ гаранции даже за наличие на най-елементарни базови познания в областта на правото.

Защо това е така?

Ами защото снабдените с дипломи срещу заплащане от безбройните „университети”, „департаменти” и „факултети” (някои вече несъществуващи) всъщност не биха могли да положат успешно практически изпит в реални условия поради много простата причина - ТЕ НЕ ЗНАЯТ ЗА КАКВО СТАВА ДУМА (нека си спомним драстичния случай „Фидосова” - стройната председателка на правната комисия на Народното събрание, възпитаничка на вече несъществуващото читалище в Монтана. Извинете, ВУЗ в гр. Монтана).

Ако някой от адвокатите, членове на изпитната комисия в Министерство на правосъдието се опита да разкрие некомпетентността на някой от явяващите се на изпит за правоспособност, това се приема за скандално. „Хайде сега, кандидатът е стигнал до тук, а ти искаш да го късаме”. Напълно закономерен би бил и довод в обратна посока - ами те и много от „професорите” вече са такива.

Лица, заемащи високи длъжности в системата на съдебната власт и, същевременно, снабдени с умопомрачително високи академични звания - публично, пред камери, заявяват например, че дадено лице било привлечено като обвиняем „за да може да докаже невиновността си в процеса, а друг пък наш гениален „изследовател” на правната наука разясни, че съдия и арбитър било едно и също нещо… И - за капак - след това обясняват, че всъщност били сбъркали, защото се били притеснили от камерите. И всичко това изречено с безпримерното високомерие и нахалство на тъпи хора, отгледани със сребърна лъжичка в уста (среброто не е лек за незнанието и клиническата глупост).

Възниква въпросът - на какво учат те студентите? При това дори в Софийския университет! Същата схема на мафиотска разправа беше замислена и за лекарите, за следващите и завършващите медицина. Под мафиотски натиск беше отхвърлено предложението да се приеме западният модел - стажант-лекарският стаж да се отдели от структурата на семестриалното обучение и да се полагат отделни изпити с отделен документ за правоспособност. Остана и изключително смешното „Д-р” в дипломите по медицина, а оттам и в обръщението към лица, които изобщо не са никакви „доктори”, а просто имат право да практикуват обща медицина.

При юристите, подвизаващи се на адвокатското поприще се вижда, че бройката 12 или 13 хиляди, с или без кавички, принизява адвокатурата и нейните представители. Така думичката адвокат вече не значи нищо.

4. Бурен смях предизвиква у множество представители на репресивния апарат законовото положение, че никой няма право да извършва обиск на адвокатска кантора. Нещо повече - любим похват на разследващите по някои по-завързани дела е да конституират като свидетел именно адвоката-защитник на обвиняемия. Така, практически, те го отстраняват.

Избраният от обвиняемия адвокат вече е „аут”, но тъй като адвокатската защита по повечето възможни обвинения е законово задължителна, разследващият назначава служебна защита.

Съвсем до неотдавна в ролята на такава защита се явяваше - в общия случай - прясно пенсиониран колега на разследващия полицай, стоял до предния ден в същата стая и на съседното бюро. Така се слагаше точката върху й-то.

Условията за политическа разправа чрез съда ставаха брилянтни. Сега не е вече така. След пунически войни адвокатурата успя да издейства правото за назначаване на служебен защитник да бъде в нейните правомощия. С това рязко се промени качеството на служебната защита. Промени се и понятието за правда. И наистина, това беше бързо забелязано и отбелязано в европейските страни.

Печалното е, че обикновените български граждани в недостатъчна степен разбират, че единственият им съюзник в борбата срещу беззаконията е адвокатурата и адвокатът.

Погромът срещу адвокатурата е погром и срещу гражданите. Не случайно адвокатът-защитник е изобразяван в творения на изкуството като единствен пазител на законността, заслонил директно с тялото си поредната жертва на властническия произвол.