ИГРА НА КРИЕНИЦА

Панчо Панчев

Гарсониера на последния етаж, и при това с балконче, е хубаво нещо. Особено когато асансьорът работи редовно. Иначе изкачването става бавно, с почивки и лекарката изобщо не го препоръчва на възрастни хора с поразхлопани сърца. А обикновено се налага да носиш и торбичка с хляб и кисело мляко, пък някога през лятото - пъпешче или динка.
Беше есен и госпожа Невена Николова покоряваше стъпалата нагоре, гушнала малка, но тежичка тиква. Докато се мотаеше из пазара, запръска дъжд и една селянка - за да се прибира - й я даде не по 20, а по 10 стотинки килото. Как да не я купи! И двамата с господин Божур Николов много я обичаха варена. Освен това тиквата е изключително хранителна.
Божур Николов не беше съпруг, а брат на Венчето (Венче й викаха в канцеларията, където цял живот работеше и тя изобщо не се обръщаше, ако чуе „госпожо Николова”). Майка им, лека й пръст, която често споменуваха, обичаше цветята и беше кръстила и двете си деца на цветя. Другарчетата им обаче, когато Божур и Невена бяха малки, ги подиграваха, че се казват така, за да имат само един имен ден, с едно черпене.
Кой знае защо този спомен осени Венчето, когато отключвайки вратата на гарсониерата, мярна с поглед табелката с двете имена - нейното и на брат й. След неуспешните опити и на двамата да запазят семействата си (Божур дълго гледа тежко болна съпруга, докато овдовя, а Венчето попадна на пияница и грубян, от когото избяга, за да се спаси), наложи се братът и сестрата да заживеят заедно. Годините показаха, че характерите им и големината на гарсониерата позволяват такова съжителство. Надпреварваха се кой повече да се грижи за другия, на празници си разменяха подаръчета и неусетно пенсионната възраст почука на вратите им.
„Когато бяхме млади си мечтаехме да дойде това време, че да не бързаме всяка сутрин рано за работа” - спомни си Венчето, оставяйки тиквата върху масата в кухничката, разбира се не направо на карираната покривка, а след като постла стар вестник. Сега обаче, когато навърши възрастта, дори я прехвърли и всеки ден можеха да я пенсионират, тя се чудеше какво ще прави със скръстени ръце у дома, да не говорим за близо тройно по-малкото парички, които щеше да получава. За щастие и тя и батко й имаха някакви спестявания. Нещо друго я тревожеше повече: как ще каже на дядо Божур? Бяха започнали уж на шега да си викат дядо и баба, нищо че нямаха внуци - за да свикват със старостта. Но брат й панически се боеше от пенсионирането - и своето, и на сестра си. Не че тя не се боеше, но си казваше и по едно „Да става, каквото ще - нали го изтъркаляхме този пусти живот до тука!”…
И ето че моментът на пенсионирането й дойде. Трябвало да се прави съкращение на персонала и всички, навършили възраст, ги освободиха. Първата мисъл, която споходи Венчето, когато кадровичката я уведоми, беше не за друго, а как ще каже на брат си. С неговата силно повишена способност да се тревожи за щяло и нещяло и с това разхлопано сърце… Нейното също беше разхлопано, пиеха едни и същи лекарства, но тя дори не се сещаше за себе си.
И Венчето - делова, както винаги, бързо взе решение да не казва на Божур, че са я пенсионирали, да скрие. Трябваха й само няколко минути, за да направи план - къде ще ходи по цял ден, та Божур да мисли, че е на работа. Имаше братовчедка, също пенсионерка, с която много се разбираха и все се канеха да се виждат по-често, но на Венчето все не й оставаше време. Бяха споделяли двете, че са не само братовчедки, а и приятелки, което е по-важно. Защото приятелите си ги избираш сам, а роднините са ти дадени без твое право на избор. Освен това щеше да се запише в библиотеката и в нейната читалня да прекарва много от времето си. Толкова стари книги искаше да препрочете, пък сигурно има свестни и между новите - отдавна не ги следеше. През летните дни я чакаше и паркът - не е далеч от тях. А през зимата можеше да ходи например в централната поща - там е топло. Но до зимата имаше време. Беше още есен.
И баба Венче започна да осъществява сполучливо плана си. Готвеше и шеташе привечер - уж когато се е върнала от работа. Не й беше нужно да се преструва на уморена. Бездействието достатъчно я уморяваше.
Докато веднъж, след двумесечно мотаене насам-натам, за да заблуждава брат си, че ходи на работа, тя се плесна по челото. Дойде й на ум, че спокойно може да си седи и у дома. Нали самият Божур от сутрин до вечер е в службата си. Достатъчно е заран да тръгва с него (службата му беше наляво от входа на кооперацията, а нейната - надясно) и веднага да си се връща. А привечер да излиза на малка разходка, за да се прибира уж от работа.
Още на следващия ден направи така. Излезе сутринта, помота се из квартала, колкото да си напазарува, побъбри на улицата с една случайно срещната съученичка и се върна у дома. Но можете ли да си представите изненадата й, когато завари там Божур. Седи на скамейката на балкончето и гледа небето.
- Какво ти е? - хвърли се Венчето към него. - Сърцето ли?
- Не! - въздъхна брат й.
- А защо си тук? Не си ли на работа? - все така разтревожено го попита тя.
- Не мога повече, Венче. Не мога повече да крия и да те лъжа! - проговори през сълзи Божур. - Пенсионираха ме.
- Кога?
- Още по Нова година.
А беше вече лято. После щеше да дойде и есента, многоцветна и красива за художниците, които й се радват като на картина, но за възрастните хора - ясен знак, че иде зима…