ОРЪЖИЕ ЗА ВСИЧКИ  ВРЕМЕНА

Марко Марков

електронна книга

художествено-документална повест

Тази сутрин Господин Областният прокурор беше в добро настроение - а това не му се случваше често напоследък. Докато кабриолетът го отнасяше към сградата на съда, той прехвърли в себе си събитията от миналия ден и се убеди, че причините за подобна радост са много. После ловко, с вещина на професионалист отстрани незначителните, открои основната и се усмихна: без съмнение, вчерашната му обвинителна реч бе повече от блестяща. Вдъхновена, но точна, изпълнена с подробности, но поднесена със завидно чувство за мярка, тя рязко очерта границата между два свята: единият - зает с честно, благородно служене на обществото, другият - тръгнал срещу устоите на царството, воден от някакви неясни и дръзки идеи. Дори завистниците в залата, а те бяха легион, не спестиха похвалите си, напротив, надпреварваха се да ги сипят върху негова милост. Разбира се, възхитата бе във всичките си възможни нюанси: от грубото, в известна степен цинично: „Евалла! До един ще намажат въжето!” до изисканото, галещо слуха: „Тази пледоария трябва да влезе в аналите на правото!”

Сполучлива добавка към удоволствието да изслуша спонтанното одобрение беше вечерта в „Молле”. Вкупом покани той и истинските, и мнимите си приятели - и им показа нагледно какво е щедрост. Защото гъстата като кръв станимашка малага се лееше без спиране, а сърнешкото, доставено от Кричим буквално преди часове, бе младо и превъзходно приготвено: откъде ли бяха намерили време за лов в тези тежки, усилни дни?…

Отпрати кабриолета с привичен жест, изкачи на един дъх стъпалата, отключи, пристъпи прага на кабинета си. И веднага съзря купчинката хартия върху бюрото. Изненадата го спря задълго там, раздразни го, смръщи го - подчинените му го познаваха като човек, който смъртно ненавижда неразборията, а и пощата идваше някъде по обед. Какво ли можеше да означава всички това?

След миг той вече четеше - пряко волята си - ситно изписаните, адресирани до него листи. И щеше да ги чете, въпреки съпротивата, която се надигаше в гърдите му почти след всяка дума, в продължение на още няколко часа…

                                                                                             До Господина Прокурор

                                                                                  На Пловдивския областен военен съд

Господине,

С настоящето заявление Ви моля най-настоятелно да ме освободите от длъжността, заемана от мен досега.

Уверявам Ви в готовността си да сдам в отличен вид и състояние повереното ми имущество, състоящо се от лично оръжие и книжа, представляващи или не военна тайна.

Тъй като не желая моята оставка да се приема като дезертьорство от дълга ми към Отечеството, прилагам обяснение за решението си, което е окончателно.

5 октомврий 1923 г.                

                                                                                    Младший следовател Ташев

1.

На 27 септемврий того, в изпълнение на разпореждането Ви, а именно доставката на Генчо Динчов Джумайов, повдигач на бунта от с. Елешница, по причина отказа му да се яви пред оглавяемия от Вас съд, аз и придадените ми за целта трима войници се отправихме на коне към селото.

Пътуването ни премина сносно и без произшествия. Може да се отбележи само пълното отсъствие на хора из палето въпреки удобното за земледелческа работа време - между 9 и 12 заранта. А небето бе задръстено с гъсти облаци дим, понеже навред край нас тлееха стърнища. Кой ги бе запалил? Селяните? Не, те не биха си позволили това.

Никакво движение не се забелязваше и по пътя, ако не се брои една каруца, с която се разминахме пред Големия Чардак. Когато се изравних с нея, поздравих, но, чудно, управляващият я старец не отговори на поздрава ми, нещо необичайно за селяните по тези краища. Ала когато вече отминавах, съзрях устните му да нашепват:

- Боже, прости им!

Каруцата бе пълна догоре с прегорели, едроглави, ронещи се пити слънчоглед. Тишина ни чакаше и в Елешница. Дворовете пустееха, а къщите сякаш се дръпваха назад, след като дочуеха тропота на конете ни. Разбира се, че бе неестествено това състояние предвид последните събития в селото. Особено ме подразни безразличието, с което бяхме посрещнати: то бе толкова явно, че ми се стори преднамерено. Последното се доказваше от поведението на децата - сега те, вместо да ни придружат с възхищение, както обикновено, ни проследяваха от разстояние и с възрастни очи.

В общината също цареше спокойствие и ред. Разсилният, единственият човек, който се разпореждаше в нея, обясни без смущение, че е самичък, тъй като господин кметът не е бил предизвестен за идването ми. Намръщих се, но не изразих словесно недоволството си, а му наредих да ми доведе без бавене въпросния повдигач на бунта в селото. И се настаних удобно на кметския стол. Масата пред мен бе празна, тъй че нямаше какво да предизвика любопитството ми - очевидно черната мастилница бе почистена скоро, перодръжката към нея бе с ново перце, без петънце бе и попивателната на възтежката преса. Всичко това ме застави да настръхна пак. Но пропъдих тревогата си като си дадох сметка, че ние, хората на властта, винаги сме склонни да съзираме в спокойствието и порядъка привидност - и се стремим да ги разрушим всячески. Не издава ли този стремеж и нещо друго, освен грижа за самосъхранение?

Разсилният, довтасал след минути време, бе повече от ясен:

- Дядо Генчо рече: имам си къща, в която посрещам и добрата, и лошата вест.

Поканата бе лична. Защото не войниците - аз носех вестта. Тръгнах без нищо.

2.

Нужно е да Ви кажа преди всичко друго, Господин прокурор, че в къщата на бунтовника се сблъсках не с него, а със селото. Може би - и със селска България, която тъй слабо познаваме. Сега виждам усмивката Ви: Ташев, Ташев, пак бързаш със следствието, без да си изтъкнал причините. Прав сте. Но на мен ми се струва, че ние го правим почти ежедневно, без дори да го осъзнаваме, при това с неизменен успех. Обаче какви плодове може да очаква този, който се грижи за короната на дървото, а е забравил неговите корени… 

- Генчо Динчов Джумайов? - запитах, след като ми се отвори вратата на света, в който  живях /думата никак не е пресилена/ няколко дни.

- Той целият е пред вас и на вашите услуги - отговорът бе съпроводен от лек поклон. Поклон, твърде различен от всички видове прегъвания на гръбнака, срещани от мен дотук. Нито уважение, нито ирония имаше в нехайното движение на главата напред и едва забележимо надолу. По-скоро то бе реплика към непознат човек, комуто се отдава дължимото: добра стига - дал бог добро. Нищо повече.

Малко по-лесен за разгадаване бе погледът, който ме докосна само за миг, а в следващия ме захвърли като използвана вече вещ. Защото зад красноречивата му небрежност съзрях искрици присмехулност. И тогава за пръв път си помислих, че повдигачът на бунта в селото изобщо не се страхува от мен. Тази моя мисъл бе светкавично подкрепена по най-удачния начин:

- Хайде влизай - да чуя с какво си ми дошъл на гости!

Какво богатство, Господин прокурор, се крие в това нищо и никакво изречение! Не искам да поставям на изпитание Вашето търпение, но пък и не мога да не отбележа простотата и изяществото, с които той ме изравни със себе си, а после ми възложи, все така ненатрапливо и безизкусно, ролята на зависимия в предстоящия разговор помежду ни. Иначе казано, думата ми се предоставяше от кумова срама - и с нетърпимо великодушие, почти като милостиня. Трябваше ли да приема такива условия?

Той не ми даде време за решение. Обърна се и тръгна към къщата, сякаш аз вече не съществувах за него. Последвах го. И усещах как всяка крачка по пътеката, от двете страни на която аленееше шпалир от рози, ме ожесточава.

Вие винаги сте ме обвинявали в мекушавост, Господин прокурор. Бъдете сигурен обаче, че в горните мигове бях по-твърд и по-суров дори от Вас. Защото цялото ми същество бе обзето от една решимост - да направя всичко за сигурността на Отечеството, което ме е родило и отгледало войник, всичко.

- Имам заповед да извърша обиск в този дом, да ви арестувам и да ви закарам под стража в Пловдив - казах на бунтовника веднага, щом влязохме в стаята за гости. И веднага се ядосах на себе си: изреченото прозвуча далеч по-тържествено, отколкото трябваше. А не исках да е така, понеже моралното предимство е от изключително значение в подобни случаи.

- Чакай - вдигна ръка пред лицето си той, но не за да се предпази - по-скоро за да възрази. - Доста е това, което издума, ала наредено ли е, ще го сторим. Ама нека да не бързаме, а? Та ние още не сме се видели като хората.

- Ще се гледаме по пътя. Стягай се! - натъртих аз и за секунда се зърнах като в огледало: бях леко приведен, леко разкрачен, с леко разкопчан кобур.

- Тъй-й. Дружина, викаш, ще бъдем - провлачи той, сякаш искаше да укроти везните на разговора. Сетне изведнъж смени тона, думите му станаха по-пъргави: - Добре, но аз с непознати не тръгвам нийде. Поне името си да ми беше обадил, друго щеше да е.

- Щом настояваш - Продан. Продан ми е името.

Това, Господин прокурор, както установих впоследствие, бе началото на края. Защото по-нататък моето отстъпление бе главоломно. То напомняше паническо бягство - и нищо не бе в състояние да го спре. Е, имаше един момент, в който положението можеше да се спаси. Той каза невнимателно, той просто се изтърва:

- И името ти едно такова!…

Но аз го пропуснах наивно - и вече само слушах и отговарях:

- На колко години си, Продане?

- На 24.

- Брей! Че ти си много млад бе! Виж ти какъв кадърен момчурляк се навъдил! На 24, а войска води. Войска води, земята си брани, на враговете й да си поемат дъх не дава. Стреля, коли и беси само и само да е свободна тя. Как стигна толкова високо, Продане?

- Заслуги, дядо…

- Генчо.Ти одеве знаеше името ми, пък май си го забравил; карай, кусур не ти връзвам… Заслуги, казваш. Не, не те питам какви, сигурно е тайна. Макар, че не разбирам защо трябва да се крият и заслугите. Според мен не бива. Че оставя ли се така народ без герои бе, Продане? Не отговаряш, защото си скромен, нали?

- Там, където служа, всички са като мен.

- А-а, в това се съмнявам. По-различен от другите си ти: с теб поне може да се разговаря. Хм. От тази наша приказка и аз имам една тайна. Ще я пазя добре, щото разкрия ли я, лошо ти се пише.

- Сериозно ли?

- Напълно. Представи си, че обадя на твоите началници, когато ме разпитват за това-онова, следните думи: Чуйте, имате на служба при вас един Продан. Хубаво момче е, вярно, честно, умно, пък и да уважава старите люде умее. Кога дойде да ме покани от ваше име, че и да ме придружи до Пловдив, повече от час ми стоя диван чапраз заради едното уважение. Та: наканите ли се да го награждавате, и затова си припомнете, заслужава юнака, няма що.

- Ще го сториш ли, дядо Генчо?

- Само ако откажеш да споделиш трапезата ми. Виж кое време е: и хлябът огладня, и виното ожадня. Хайде на софрата! Иди навън да ти полеят и - заповядай!

- А моите хора?

- За тях не бери грижа. Отдавна са нахранени и напоени - и те, и конете…

Вие знаете, Господин прокурор, че не съм от глупавите. Но се досещам как ще коментирате прочетеното току-що от Вас. Вероятно то ще опровергае напълно Вашето мнение за мен. Но не сте ли виновен Вие за всичко, което се случи в този ден? Напразно се мръщите. Вместо това си спомнете мига, в който назовах пред стареца името си. Тогава го нарекох решителен. Наистина бе такъв. Защото ние сме силни, когато сме безименни, когато сме тълпа, втурнала се напред, за да изпълни нечия заповед. Но какво става с нас, когато ни повикат поотделно и ни запитат как се казваме, и узнаят имената ни?

Вие вече сте разбрали какво.

3.

От обеда в съзнанието ми са останали откъслечни епизоди. Най-напред в стаята влезе една тиха жена, застели с бяла покривка масата и я подреди. Сетне пихме дълго. Ракията бе силна, виното - гъсто, мезето - отлично. Отначало приказката не вървеше, но след няколко чаши дори запяхме. Гласът на стареца бе дълбок, топъл, ясен, а пушеше и, както ми каза, не е изоставял тютюна през целия си живот. Знаех песните, които той подхващаше, но от него те излизаха така, че се питах дали изобщо някога съм ги пял. Пригласях му сакато и неточно, смаян от това, което откривам между думите - той явно разбираше какво става в мен, усмихваше се, прощаваше ми. А тостовете му бяха сърдечни и загадъчни. Няма да забравя никога един от тях, чуйте го:

- Да пием за мъртвите и за живите.За мъртвите, които понякога са по-живи от живите. И за живите, които понякога са по-мъртви от мъртвите. Да пием и да благославяме тази земя, която все още ни търпи, о, боже - и ще ни търпи во веки вечние веков, защото е майка: всеки от нас е излязъл от нея и в нея ще се завърне. И тежко на този, който е извървял пътеката си като сирак по своя воля и поради това е бил съратник на безчестна омраза. Ще го приеме тя, но няма да се надвеси над него с ридание и прошка на уста. Понеже е речено веднъж и завинаги: посееш ли смърт - смърт ще пожънеш. А аз не познавам по-страшна участ от участта на онзи, който след смъртта си е умрял за всички, дори за майка си. Амин - и наздраве!…

Запомних тоста, Господин прокурор, защото тъкмо тогава, посягайки към чашата си, бутнах пълната с вино кана. Гъстата рубинена течност запълзя по бялата покривка и само след миг я боядиса в червено. Вероятно лицето ми е придобило същия цвят, тъй като старецът се зае да ме успокоява. Накрая, след дълга пауза, той каза:

- Ако беше разлял върху нея кръв, сега тя щеше да е знаме.

През нощта се пробуждах на два пъти. Веднъж - когато старецът влезе в отредената ми стая. Беше по долна риза, наметнат с дреха, със свещ в ръка. Пристъпи към леглото ми и аз настръхнах. А той оправи завивките над мен, после добави към тях още една. След това ме събуди дъждът. Валеше поройно, но тихо, в небето цъфтяха светкавици, но странно, гръм не се дочуваше. По стъклата тичаше вода.

Помните ли колко вино се изпиваше в часовете преди да тръгнем да усмиряваме надигналите се села, Господин прокурор?…

4.

Утрото на следващия ден срещнах бодър. Освободих леглото, разкърших плещи и надникнах през прозореца. Никога не съм предполагал, че слънцето може да бъде толкова близо до мен: то грееше в синьото на един хвърлей разстояние, гледаше ме с любопитство и поклащаше бавно едрата си глава. После очите ми откриха околните баири: зелено-златисти и морни, те потръпваха и дишаха учестено - дъхът им, сребрист, рохкав, ронлив, течеше лениво към небето, вливаше се в него, изчезваше без следа. Шум от стъпки отпрати погледа ми долу, в двора. Там се появи жената, която вчера подреждаше масата. Сега беше в дълга, черна домашна роба. Когато се прибра в къщата, аз вече знаех, че черното може да бъде по-черно, а бялото - по-бяло. Защото на въжето, опънато между две дървета, бе просната покривката. Тя беше ослепително чиста. Едва тогава забелязах, че зад нея е пръсната цяла рота слънчогледи, свели кафяви чела към пръстта. И едва тогава се сетих за своите войници.

Защо се сетих едва тогава за войниците, Господин прокурор?…

Дядо Генчо ме чакаше в стаята за гости. Огледа ме - и каза:

- Хайде, сине! Хапни - и да започваме.

Три резена хляб, намазани с масло, поръсени с чубрика и със солчица, внушително парче сирене, малко сланина, малко бабек, а и почти литър дъхаво прясно мляко - това беше закуската ми.

- Брей! Ти уж си на държавна трапеза, пък бая огладнял ми се видя - възкликна старецът, когато свърших.

- А ти? - запитах глупаво, нетактично, без да подозирам, че ровя в жива рана.

- Аз ли? Ами ей така я карам: малко земя, малко добитък… Имах пенсийка, но ми я спряха. Рекоха: а-а, така не може. Вярно е, кръв е проливал за България, но тази кръв до гроб ли ще го храни? Прави са. Обидно е да знаеш, че си яхнал народа си и че пъчиш гърди, дордето той пъшка под тебе, а ти, вместо да слезеш от гърба му, за да го облекчиш, го подканяш: „Дий! Дий!” Някои хора само заради това подканяне получават пенсии, и то какви. Може би затова държавната трапеза е бедна, а? Очите си понявга трия от изненада прекомерна: аргатин, пък богат - туй ще е някакво ново животно. Жи-вот-но. На мекотело мяза, но мекотело не е, щото и мекотелото добива храната си с труд… Ха сега да те видя колко чиниш, щото няма начин да не си го срещал - на какво го оприличаваш ти, сине?

Нищо не отговорих. Премълчах. Не защото нямаше какво да кажа. А защото ме беше срам. Той говореше за нас, Господин прокурор, за нас - от последния войник до първия министър. Не някой друг, тъкмо ние сме отнели пенсията му. Не някой друг, тъкмо ние сме яхнали народа му. Не някой друг, тъкмо ние го обявихме за враг, когато той се опита да ни отхвърли от гърба си. Но може ли цял един народ да бъде враг, Господин прокурор? И на кого може да е враг той? Вие мълчите? Аз - също. Но за разлика от Вас, аз зная защо. Не е сложно - не ме е възседнал никой.

- Много се умисли, синко. И омрачня. Да бяхме започнали отнейде, а? То работа ли е като работа, ама ще се позалъжем с нея, ще ни поолекне - на тебе твърде, на мене, както изглежда, повече.

- За каква работа говориш, дядо?

- За обиска. Нали туй беше най-първото ти задължение. Или, ако бъркам, поправи ме. Твоя воля.

Интересно ми е, Господин прокурор, как щяхте да реагирате Вие в този извънреден случай. Питам Ви, защото Вашата дързост в игралните домове и в разрешените нам шантани на града е известна. Струва ми се, че Вие бихте го разбрали, макар, че той не играеше. И все пак най-важният елемент на играта - залогът - съществуваше. Това бе неговото минало, без което той не можеше да продължи да живее. Той го залагаше храбро, спокойно и, сигурен съм, без остатък, защото вярваше в своята печалба: грозна дума, но по-подходяща не успях да открия. Сега внимавайте, Господин прокурор: при това положение, кой според Вас ще загуби играта? След Вашия, надявам се, честен отговор имам още един въпрос: понеже е казано, че без минало няма бъдеще, на кого всъщност ще принадлежи то оттук нататък?…

Гледах го - и сякаш го откривах отново. Беше среден на ръст, набит и як, въпреки че бе прехвърлил седемдесетте. Носеше главата си изправена. Има хора, по лицата на които като че ли винаги е изписано удивление. Той бе от тях: при него това впечатление се създаваше от леко разтворените му устни. Облеклото му бе градско, свободно, но скромно - знак за определена доза горделивост: искаш ли да те забележат, обличай се просто. До сега - нищо извънредно. Ако не се вземат предвид две подробности. Първата: един белег от лявата страна на шията, доста дълъг и доста дълбок, оставен там най-вероятно от нож. Втората: очите му. Будни, живи, подвижни, необезцветени от възрастта, те изразяваха ново състояние на духа във всеки миг от разговора, тъй че с него можеше да се говори и без думи. По-сетне се убедих, че това е истинска беда за събеседника му - не е удобно да се спори с двама опонента, доводите на които се допълват взаимно.

- Щом си рекъл - хайде. Но откъде да я захванем? - в гласа ми все още имаше нотки на смущение.

- От нея, разбира се - в гласа му личеше радост.

   Изведнъж светлината в стаята стана повече. Старецът бе дръпнал кадифената завеса, спусната върху стената срещу прозореца - и аз я видях. Беше тънка, стройна, с изящни форми. Златистото й тяло излъчваше сияние. Надигнах се от стола, направих няколко крачки към нея и онемях. Защото никога досега не бях заставал между две слънца…

Старецът бе тактичен: остави ме с нея толкова време, колкото бе необходимо, за да се опомня.След което каза:

- Вярна любовница ми е била винаги тя. И в трудни, и в сладки часове. Безценен дар е вярната любовница - рядко се среща, особено в наши дни. Неверните са къде-къде повече, зная ги аз тях, никаквиците - любят те, любят те, пък после срещу теб се обърнат, и край.

Мълчах. В мълчанието ми се сплитаха завист и ревност. А той продължи:

- Но помни: всяка любовница иска своето, сине. Ласка, топлинка, грижа… Ето, през 85-та година, малко преди да обявим Съединението, една гривна й се счупи на моята. Бяхме легнали край Лисичите могили пред Пловдив, така и не разбрах как е станало, защото беше нощ. На сутринта, след като превзехме конака на Гавраила Кръстевич, другите празнуват, а аз в дюкяна на Велегановите отидох. Същите тези, дето ни ляха лъвчетата за юнашките калпаци. Златни ръце имат те - подир час гривната бе като нова.

Слушах го и в мене вече шаваше крадливо една недостойна мисъл: защо да не арестувам и неговата любовница - та нали той бе вдигнал селото на бунт заедно с нея?…

5.

Пътеката бе тясна, тъй че, щем не щем, вървяхме един след друг: водеше старецът, пъргав като коза, оживен от възможността да ми покаже владенията си. Отляво звънтеше ручей, водите му често сменяха цветовете си - сребристи, когато скачаше от стръмното и бързаше надолу, зелени, когато, поуспокоен, заобикаляше надвесените над него китки от дървета, сини на по-откритите места: тогава небето свободно, безпрепятствено потапяше пламнало лице в малките му, кратки разливи, повдигащи се като гръд на уморен и поспрял да си почине човек. Отдясно започваха ливадите. Те се катереха гъвкаво, плавно, но упорито към върховете, ала усилията им оставаха неизменно безполезни, защото ги възпираше отцеплението на боровете: безмълвни, но строги, неподкупни стражници. Може би това им причиняваше болка, която пък раждаше песен - армиите на щурците не преставаха да я изплакват и тишината пъстрееше от звуци.

Вероятно забелязвате, Господин прокурор, че твърде често се отплесвам и Ви занимавам с пасторални природни картинки. Уверявам Ви, аз също съм учуден от себе си. Но се убедих, че очи за красотата има най-вече човекът, който дълго време е бил лишаван от нея. Никога не съм бил на „ти” с изкуството, но сега зная, че няма по-сполучлив фон за рисуване на страсти, чувства и състояния от сивия.

Така, след около половин час бавен ход  достигнахме ливадата, сред която видях войниците си. Голи до кръста, те размахваха коси, а в нозете им полягаха едри, сочни откоси трева. Изглежда старецът забеляза удивлението ми, защото побърза да обясни:

- Със скръстени ръце ли да стоят, сине? Нали трябва да заслужат хляба си? Пък и който работи, зло не мисли.

При войниците не се задържахме много. Първоначалното им смущение бързо се разсея, за да отстъпи място на неприкритата изненада: вместо да ги смъмря, аз ги окуражих. Спогледаха се, не казаха нищо. Може би защото за първи път се отнасяха с тях като с хора.

Извинете, Господин прокурор, но тогава в мене дойде една мисъл, която искам да споделя с Вас. Не възпитаваме ли ние напълно съзнателно от подчинените си безропотно послушни роби, готови да ни следват, независимо от това къде ги водим? Лишени от най-главното, което прави човека човек - съмнението - те биха посегнали и на най-святото-майчиното си мляко, бащиното си огнище - ако им бъде заповядано да го сторят. От този момент аз не познавам по-уродливо и по-жестоко същество от послушния. Защото той никога не може да бъде личност. И творец. Тъкмо напротив - той е двоен убиец: убивайки себе си, той убива всичко наоколо. При това - винаги в името на някаква висша цел. А може ли да съществува по-висша цел от съзиданието?

Не бързайте да махате пренебрежително с ръка, Господин прокурор: мисълта ми има продължение. Не сте ли и Вие, и подобните Вам също тъй послушни - и по-опасни, защото притежавате власт. Разсъдете и ще узнаете, че сте такъв. Аз бях. Аз повече не искам. Аз се съмнявам - значи живея!…

Преди да стъпим на пътеката, за да поемем обратно към селото, съзрях накрай ливадата, под кичеста ела, млада жена с пеленаче в ръце. Тя го кърмеше - и слънцето се бе вторачило безсрамно в разтворената й пазва.

На връщане брахме гъби. Открихме ги в малка салкъмова горичка. Бяха цял порой и сякаш ни чакаха. По лицето на стареца трепкаше радост. Забелязах я, защото мене обикновените неща отдавна не ме радват. А той:

- Дъжд валя снощи, рано-рано слънчице напече - нямаше начин да не излязат. Я ги виж какви са наперени и учудени. Кво ли си викат: брей, че хубав свят, ама… и ние сме красиви! Чуваш ли ги? А-ми! Та нали за да ги чуеш е нужно да имаш не ухо, а душа.

После се изправи, изгледа ме някак странно, като да ме претегляше, и каза полушеговито:

- Ще ти направя едно питане, но за да отговориш, трябва да бръкнеш в себе си, и то дълбоко. Слушай: Що бе, Продане, гъбите са не само ядливи, но и отровни, нали от една и съща пръст никнат? А?

Разбрахте ли въпроса, Господин прокурор?

6.

В стаята за гости ни бе поднесено кафе. Тежко кафе, каймаклия. Отпивах на бавни глътки тъмната, горчива течност, но обичайния в такива случаи разговор не вървеше. Причината бях аз - старецът бе забравил завесата дръпната и окачената в малката ниша красавица обсебваше цялото ми внимание.

Мене оръжието ме привлича неудържимо от години. Още не можех да чета и пиша, а вече играех с него. По-късно, по време на Балканската война това увлечение се превърна в страст: тогава баща ми започна да колекционира всичко, което бе създадено, за да убива. Огромният хол на дома ни бе буквално отрупан със смъртоносно желязо - от острите като оси, красиви персийски кинжали до най-модерните системи револвери и пушки. Моят дял в подреждането и поддържането на този своеобразен музей на оръжието бе значителен - аз непрекъснато се въртях в него, зает с чистене, лъскане, смазване…

Когато докараха баща ми от фронта и положиха бездиханното му тяло в хола, имах чувството, че това е последният експонат на сбирката. Лъгал съм се: той викаше срещу мен, примамваше ме и разпалваше позатихналия огън на някогашната ми страст.

Вие познавате добре моя баща, Господин прокурор: неспокойния и строг, стегнат като струна офицер от Девети на Негово величество пехотен полк. Но не знаете, че раната, която ме направи сирак, бе на гърба му.

- Ти май не си тук, сине - старецът бе забелязал моето отсъствие. - Искаш ли да ти разкажа откъде я имам? - кимна той към пушката си.

Съгласих се - и чух една история, за да не я забравя може би никога. Предавам я почти без отклонения.

- Родина ми е Стрелча, от Панагюрския район, а в Елешница се посях по принуда. До нея подаскалувах в Попинци, ала с 300-400 гроша пари годишна плата и 6 кила жито като прибавка трудно се живее: все пак, гащи връзвах. В хана на баба Търна край Пловдив, гдето се найдох след туй, се намирисах на спарено и мухлясало - слуга в бакалницата се трудех там, но се разболях лошо. И тъкмо болестта си отиваше от мен, когато допадна новината, че Елешница черква строи. Брей! Рипнах от постелята и гол като тая, дето се кокори от стената, довтасах в селото. Поп бях решил да се главя, школо бях завършил при даскал Поликарп Чукльов, да се свети името му, а той, покрай другите науки ни преподаваше и псалтуване, всичките треби от него съм научил, пък и с глас съм дарен.

Да, ама Елешница не ме прие отведнъж, както мислех, че ще стане: човек предполага - бог разполага. След първата служба народ като из ръкав се стичаше в храма, че къде другаде да чуе не гласище, а тръба йерихонска: училище отворих, по чиновете не само деца, но и възрастни сядаха ум и поведение да придобият, стаицата си не заключвах, участие вземах във всяко страдание - пък тя все смръщена, не ще и не ще да ме одобри. Бе хора, хващах се да думам понявгаш на себе си, знаеш кои си думат по сами, кажете ми какво трябва да сторя, за да не ме гледате като крадец - през огън и вода минавам, сторвам го. Велико бе отчаянието ми, сине, щото от това да не ти вярват по-лошо няма.

Тъй, със сянка на сърце и усмивка на лице дочаках своя празник. Викнаха ме веднъж башовете на селото, поопипаха ме с очи, посумтяха - и, пак свъсено:

- Даскале, една работица чвореста сме захванали, от години я работим, но все недовършена остава - решихме на теб да я дадем, белким се справиш. Виждаме, акъллия си, само дето салтанатите ти са повече: може би пък тъкмо те да ти помогнат в нея?… Върлува тук наоколо чета поганци, безчести и граби, гази и тъпче, та вече не ни се живее от зор и от страх. Тая година започнаха така, както и през другите. Наемаш ли се да ни отървеш? Но те предупреждаваме - по-опасни са и от смърт, щом видят, че някой стои насреща им. Слушах и сияех: най-накрая. Ала не исках да разберат радостта ми, затова побързах да я прикрия.

- Кръв пущат ли? - запитах.

- О-хо! - отговориха.

- Като е тъй, след три дни имате решението ми - отсякох и напуснах събранието.

За три дни успях да свърша точно три неща. Първото: намерих котилото на изедниците. Една колиба, градена от камък, покрита с плочи, без прозорци, но с комин. Тя бе облегната на баир, срещу себе си имаше поляна, подир която захващаше гора. Второто: измислих как да стане всичко, от иглата, та до конеца. Третото: насъбрах дружина от двайсетина момчета, като им заръчах да правят, да струват, но всяко от тях да се снабди с по един празен тулум от газ. След което сложих край колибата пост, длъжността на който беше да се крие от зло око и да ми извести появата на разбойниците.

Не беше минало и седмица време, когато постът довтаса при мен пребледнял и запъхтян:

- Там са. Носеха агнета, три. И вино. Плюх си на петите, ала по средата на пътя се извърнах и погледнах, както нареди, даскале - коминът пушеше…

Нощта бе ясна, в небето плуваше едра, кръгла луна. Стигнахме колибата, въоръжени само с газените тулуми: бях забранил на момчетата за вземат със себе си ножове, пищови и прочие пушкала. Най-напред им заповядах шепнешком да се съблекат дибидюс голи. Спогледаха се, но изпълниха. Сетне ги подредих в полукръг около поляната, пред първите дървета на гората. И им рекох: чуете ли подсвиркване, захващате да се кълчите, сякаш сте луди-полудели, да кряскате, колкото глас имате, че и повече: да ръмжите, да виете, да ревете, да пищите, да се кикотите до предразняване - и да биете с всичка сила тулумите.

Отделих най-юначното момче от дружината. Накъсах трева, накърших клони, па прикрих с тях главата и срамотиите му. Заведох го до колибата, помогнах му да се покачи върху покрива и когато видях, че то пъха нозе в комина и се смъква надолу, изсвирих с уста.

В следващия миг тишината се сцепи на шушулки: твърдя, че такива ужасяващи звуци, шумове и грохоти не ще произведе дори краят на света. Резултатът бе поразителен: с грозни викове, сред които успях да различа само уплашеното до немай къде „Шейтан! Шейтан!”, турците се изсипаха на поляната и се втурнаха със страховита скорост през гората. А ние спокойно влязохме в колибата, похапнахме, пийнахме, обрахме разхвърляното наоколо оръжие и се прибрахме поживо-поздраво в селото.

На другия ден бях извикан отново от първенците. Съзрях в очите им възхищение.жНай-старият от тях ми каза:

- Ашколсун, даскале! В този час цяла Елешница ти се кланя. Ние - също.

Тук първенците станаха и се поклониха пред мен. Пък аз се чудех къде да се дяна от неудобство.

- Ведно с поклона - продължи беловласият старей - тя ти подарява и тази пушка. Носи я с добро сърце и не забравяй: когато отваряш несправедливо рана, тебе повече ще те боли - такава болка не гасне до гроб. Но когато твоето олово подига челото на роба, не се колебай, стреляй - и благодарен бъди майце си, че те е родила и отгледала…

Изобщо не се съмнявам, Господин прокурор, че сега Вие се усмихвате - наивна история, която не си заслужава нито похабената хартия, нито изразходваното мастило. Но не Ви ли направи впечатление - без нито един пропуск и без капчица неувереност в крайния успех на акцията? Не? Тогава съм длъжен да Ви открия какво бе успял да стори елешничанският даскал, аз доста мислих над това. То не е никак малко - за броени минути той бе изтръгнал от душите на своите селяни отвратителното съчетание на страха със срама и го бе вселил в душите на потисниците.

- Думица не се чу повече за тях - ето неговото заключително изречение, което трябва да Ви говори и за далновидността на стареите, посрещнали го като победител.

И още нещо, Господин прокурор: разреших си да Ви разкажа случката толкова пространно, всъщност, без никакво изменение, защото от нея блика истинска, жива народна мъдрост. Селският старец е една бездна от мъдрост, Господин прокурор: слизаш в нея и усещаш как се извисяваш.

7.

- Кабилно е след пушката да поразгледаш и моята библиотека - последните две думи дядо Генчо произнесе с подчертана гордост. - Защото книгата е далеч по-точно оръжие: тя не познава неточния изстрел. Освен ако я четеш така, както дяволът чете евангелието.

Срещата ми със съдържанието на шкафа, заел цяла стена от стаята за гости продължи до вечеря. И ме хвърляше постоянно в недоумение, та трябваше неведнъж и дваж да прибягвам до консултациите на стареца. Такава пъстра картина не може да се види даже в градската ни библиотека, а тя е известна с богатството си. Какво ли нямаше тук - но стотиците томове литература от различните клонове на знанието само създаваха впечатлението за хаос в интересите на своя собственик, за всеядност и повърхностност. Когато в стаята падна здрач, аз вече знаех, че в шкафа няма нито една излишна хартийка - и че всяка от тях бе служила и продължаваше да служи на хората. В това ме убедиха репликите, с които старецът отговаряше на почудата или раздразнението ми - и го правеше, както ще се разбере, просто, точно и умно.

Естествено, най-голям бе броят на заглавията от художествената литература. Раковски, Войников, Ботев, Вазов, Нешо Бончев… Отбелязах пълното отсъствие на онези романи, с които напоследък все по-често заспивам, позволих си да го сторя гласно. А той:

- Книгата е работа, сине. Работа на душата. От нея тя трябва да излиза по-висока и по-тъжна, по-нежна и по-храбра. Защо ти е книга, която не те поправя? Която не ти сочи какъв да бъдеш и какъв - не? Която не воюва с тебе, а те гали? Не те ли спира книгата по пътя, който си поел, за да го премислиш и оцениш, не е истинска книга тя, не е.

От чуждите съчинения той поставяше най-горе това за знаменития хидалго на Сервантес:

- Дон Кихот е по-жив и от най-живия човек, защото е измислен. Толкова е чист, че не би проживял в наше време даже час: тутакси ще умре от срам и от гняв. Но нима трябва да се откажем да го следваме, за да го постигнем?

После, след кратка пауза добави:

- Всеки герой е повече или по-малко смешен. Понеже е човек.

Какво търсят тези толкова много произведения по земледелческите науки в библиотеката на един даскал и свещеник? Ето отговорът му:

- Дрипаво бе селото ни, сине, а на софрата му - хлебецът - кал, катъкът - хич го няма. Между планина и поле се е сложило то и - поминък никакъв. А-а, така не може, рекох си, па седнах и прехвърлих сума книжнина… Онова вино, снощното, хареса ли ти? Тежко е, но е пивко. От лозята, които тогава насадихме е. С по-други рози пък покрихме баирите наоколо: не е красота красотата, от която няма полза. И не е вярна приказката, че парите не миришат. Подире и бубите открихме - по нашия край ръката божия е бучила черници под път и над път. Ние решихме да сме повече от нея - и веднъж се отнесохме към полето с цял керван празни коли, а ги върнахме пълни с фиданки. Подир две-три пролети всеки двор кипна от цвят, подир две-три есени - яж плодове до пресита, че и за зимнина отдели… Позамогна се селото, облече се и се обу, нахрани се, потегна къщите, нови построи, скъта бяла парица -сестрица за черни дни - и най-накрая се усмихна. Тази хубава усмивка ей тук покълна и покара, сине - посочи старецът рафта.

Където, от земледелческата литература нататък следваха медицинската и юридическата. За тях изслушах следното:

- Тук няма ни лекар, ни фелдшер, ни милосърдна сестра дори. Аз съм и едното, и второто, и третото. И сам си приготовлявам илачите. Преди за най-простия мехлем и за най-дребното прахче трябваше да се блъска до града. Но отколе не е тъй. То болестите на село са малко и си приличат: настинка, пневмония, ухапване от змия или някоя друга гад, краста, сипаница, рана от сечиво или, случва се, нож. Е, преди години лоша треска натръшка половината от хората ми, една торба хинин отиде, за да ги освестя. И пак те, книгите, помогнаха. Вдигнах мало и голямо - за месец пресушихме някогашните чалтици на Гюмюш Гердан, където се въдеше треската. Случайно, откакто си при мене, да те е ухапал комар?…

А книгите по правото, което трябва да бъде наречено криво, защото пречи на човека да живее човешки и ще му пречи, дордето свят светува, са ми нужни, за да уча селяните как да не пълнят кесиите на продажните адвокати и съдии с мъчни пари…

Виждам изписана по лицето Ви досада, Господин прокурор: сух и скучен е разказът ми за Вас и аз няма да го продължа, въпреки че много ми се иска да го довърша - неразлистени в него останаха страниците на вестници, списания, документи. Зная защо Ви додея той: нито веднъж дотук старецът не произнесе думата труд, но тя бе в основата на всяка негова мисъл. Има ли нещо, което ние, военните, да ненавиждаме повече от труда, Господин прокурор? Не, не открито, разбира се, а чрез дори и най-невинното ни действие. Питам се, питам и Вас: какво сме призвани да пазим ние, ако не труда на тези, чийто оскъден залък подяждаме ежедневно? Еретични слова, нали? Еретични са, но са вярни.

И сякаш дочувам гласа Ви: Ташев, Ташев, казвате сега, изобщо спомняш ли си защо те изпратих в това гнездо на бунтовници? Не съм забравил, Господин прокурор. И за да възвърна част от доверието Ви, на което вече не държа особено много, ще Ви зарадвам: една от лавиците на шкафа бе буквално претъпкана със забранена от нас литература - Маркс, Жул Гед, Ласал, де Амичис, Плеханов, Степняк… Може би трябваше да арестувам и нея?

След вечеря четох Маркс. Брошурата е озаглавена „Наемният труд и капиталът”. Четенето не ми вървеше. Дали защото непрекъснато си мислех за вратовръзката?

8.

Дълга, черна, копринена, с добре завързан възел, тя висеше самотно в простия домашен иконостас. Под нея мъждукаше като отронена сълза стъкълцето на едно кандилце.

- Къде са ти иконите, дядо Генчо? - запитах го, вече без удивление: в края на краищата, човек свиква с изненадите, когато ги среща всеки миг и на всяка крачка.

- В черквата. Там е мястото им - отговори старецът спокойно. И прибави: - Имаш ли нещо против?

- Не, но намирам, за замяната е неравностойна - опитах се да бъда критичен аз, а нямах предвид нищо.

- Право думаш, сине. Къде-къде по-свято е за мен това парче плат от която и да е, даже най-сполучливо изографисана икона - рече той. И млъкна.

- Е-е, ама дай да не си играем на гатанки. Няма ли да ми обясниш защо? - в шеговития ми тон се прокрадваше недоволство.

- Щом настояваш, ще ти кажа.От Левски ми е дар тя. А е там, защото ми напомня клуп на бесило.

Тук се застава мирно, Господин прокурор! Пред майката България! И пред единствения й Апостол!

Аз наистина се изправих. Старецът ме измери с поглед, поклати веднъж-дваж глава и като ми направи знак с ръка да седна, продължи:

- По-скъпо нещо в този дом от нея няма. Свалих иконите, а те бяха на божията майка с младенеца, на свети Георгий Победоносеца със змея и на свети свети Кирил и Методий с книгата веднага щом научих за деветнайсетия ден на Февруари.

В стаята се възцари тишина. Такава тишина, че едва дочувах стъпките на сърцето си. Наруши я старецът:

- Знам, сега искаш да ме запиташ защо съм се отнесъл тъй несправедливо с нашите първоучители. Чуй и дано ме разбереш. Те са създатели на буквите ни, които са неразрушими, понеже са без плът. А той бе човек на делото, което не успя да довърши и за което работи дори в този момент. Щом е живо делото, жив е и той - значи може да бъде убит. Не бива да допущаме, сине, това убийство: мрак ще залее земята ни без ясната му, руса глава, в която се роди идеята за чистата република. А я ми кажи как се четат книги в мрак?…

Не сте ли гузен, Господин прокурор? Ще съм щастлив, ако сте. Но се съмнявам. Моето съмнение е непоклатимо като логика. Ние си бяхме присвоили правото да преиначаваме отечествената история, за да развяваме над редиците си, потръпващи от патриотична гордост, знамето с неговия, левския знак. И не забелязвахме, че срещу нас крачи широко и волно същото знаме със същия знак, но и с надписа „Свобода или смърт.” Ала ние не можем да живеем повече в една заблуда, Господин прокурор, тъй като вчера накървихме този надпис: днес той се чете даже в най-зловещия мрак, въпреки че всички убийства по правило ставаха нощем…

Отсреща ми дядо Генчо се бе потопил в спомените си - и не излезе от тях, додето часовникът не изби дванайсет.

- Най-напред се срещнахме в двора на бай Иван Арабаджията от Царацово. Мразовит беше декемврий на шейсет и деветата, зъл вятър бръснеше и брулеше сняг от небето, та го видях пред себе си с ямурлук наметнат, добър ямурлук, плътен, здрав. Отмандали вратника и вместо да ме пропусне, тръгна пред мен. За да е винаги така дотук. Влязохме в къщицата на Арабаджията, здрависахме се, а бай Иван развълнувано каза:

- Другари бъдете!

Сетне, след като бях изпитан и одобрен, той ме покръсти в своята вяра. И ми заръча:

Малко е твоето село за човек като тебе. С него първом се заеми, но и съседите му не отминавай. С даскалите и поповете започни, че те са най-близо до всеки, на добро учат и добро проповядват. Чорбаджиите за накрая оставяй, ала не ги забравяй: отделени, те са готови издайници. А народа превземи кротко и с чалъм - много е теглил той, трудно ще повярва. Всичко ти е разрешено, освен едно: лъжата. Излъжеш ли веднъж, с тебе е свършено. И запомни: няма дребна и едра лъжа - има само лъжа. Не се възгордявай, равен с хората си бъди, но знай, че отговаряш за всеки от тях. Ако не дай боже се случи предателство, а за него ще си виновен ти, на шиш да те въртят, имена не изказвай: нашето е като плетка, една бримка да се пусне и една нишка да уловят турците, ще го разплетат докрай - затуй се завързвай на по-як възел. И умната, но разбра как - умът ти нито да царува, нито да робува, нито патки да пасе…

- Ей това слово го помня като „Отче наш”, в него няма думица променена - усмихна ми се дядо Генчо.

- После? - запитах с пресъхнали устни.

- После - нищо. Тръгнах си на заранта, без да ги видя: и той и Иван емнали по друмищата низ полето още в тъмни зори. Взех се, колкото бях, а бях повече от всякога, и ето ме в Елешница. До месец съградихме комитет: едва-що бях напълнил двайсетте, та отначало мнозина се дърпаха, не скланяха - и със зор стана. Околните села също навестих и свърших това, което ми бе наредено. И все чаках на вратника ми да се похлопа: беше обещал да се отбие, когато има път насам.

- Е? Дойде ли?

- Дойде. Но по-добре да бе избързал или да се бе позабавил с някой и друг ден. Защото ме завари накомкан: селяни миряни от Синджирлий ми бяха донесли армаган дамаджан вино. Той веднага усети какъв ми е каяфета, изгледа ме с очи, в които имаше не гняв, а съжаление и рече твърдо:

- С теб май сбъркахме, даскале. На нас нетрезви хора в делото не са ни нужни. Я се виж какъв парцал си - пък ние те гласяхме за знаме в този край. Начаса изтрезнях. И се хвърлих към него с думите: дотук беше, дотук! Убий ме, но не ме изваждай от делото!… Боже, колко ли жалък съм бил в онези мигове!

- Нататък? - обадих се аз пак, подканяйки го, твърде дълго изживяваше старецът някогашния си срам.

- Склони да ми повярва. И - ела да видиш как работи бае ти Генчо. Черквата обърнах в събрание. От олтара произнасях такива речи, че на службите взеха да дохождат и мъже другоселци, даже овчари идваха. Жив огън течеше из устата ми, когато говорех за нашата история и за това колко по-долу са от нас турците. На зографина, който отдавна бе изписал черквата и все не намираше сгода да си отиде от село, ами се квасеше всяка вечер в кръчмата, поръчах икона: България - като Света Богородица, а Свободата - като младенеца. Заплатих му я богато и я окачих на видно място в храма. Още при първата служба след това разбрах, че моите речи са нищо пред нея. Горе-долу по същия начин се трудех и в училището. Децата ме слушаха зяпнали, а душите им се пълнеха с омраза към тирана. По-големите дори ме подпитваха кога ще бъде: младостта е нетърпелива и добре, че е така. Впрочем, ние всички бяхме вече готови за съдбоносния час - и го чакахме…

Тогава се обади с дванайсет удара часовникът. Старецът се надигна, аз му пожелах лека нощ и се разделихме. После четох брошурата на Маркса. 

9.

В просъница чух глас - мъжки глас, дрезгав, настоятелен, нетърпелив:

- Къде ти е стопанина, бульо Генчовице? От два дена насам не сме го виждали, та си рекохме: или е болен човекът ти, или за града е заминал. Ако е болен, кажи, все с нещо ще му помогнем - понявгаш и добрата дума лекува.

Долу дядо Генчо ме посрещна с виновна усмивка:

- Моите хора те събудиха, нали? Тревожат се за мене те, страхуват се. Кво ли си викат: нос не подава от къщи - да не би нещо лошо да му е сторил онзи напет офицерин, дето допадна неканен у тях?

После в усмивката се появи въпрос:

- С какво ще се занимаем днес?

Повдигнах смутено рамене. Сякаш се намирах в училище. Не, не във военно, Господин прокурор. Там не питат. Там заповядват. Там ти отнемат правото да мислиш. И те превръщат бавно, методично, но неотстъпно в нищожно винтче на огромна машина. Понякога, особено вечер, когато остана насаме със себе си, прехвърлям всичко изживяно от мен и стигам до един-единствен, закономерен извод - аз всъщност не съм аз, а един механизъм, който получава и предава заповеди. Бездушен, безсърдечен, нечовешки механизъм - не му е разрешено да разсъждава, да отхвърля и да оценява, да се радва и да се гневи, дори да усеща.

Машината, в която работи този механизъм, Господин прокурор, се нарича месомелачка…

- Може би с това, а? - сочеше старецът масата:, върху нея лежеше къс хартия. - но, моля те, не го пипай с ръце! - изрече той почти повелително.

Прочетох обръщението: „Братия!”, сетне опияняващото: „Пушките вече гърмят”, накрая: „20 априлий 1876 г.” - и ме обхвана такава тъга, че поисках да не съм жив, какъвто всъщност съм отдавна. Олюлях се и това бе толкова явно, че старецът се завтече да ме подкрепи:

- Зле ли ти стана, сине?

- От кръвта е - прошепнах, без дори да подозирам колко точно назовах причината.

- Хай поседни, поседни. Ще ти мине. Брей, че ти си бил много чувствителен, бе! Като момиче. Хич да не ти се надява човек. И ние чакаме от вас да ни браните, когато ни нападне враг.

Последното бе произнесено с откровена, убийствена подигравателност. Но не тонът предизвика болката, лумнала мигновено в мен, а множественото число, употребено напълно уместно и естествено. За него аз бях неотделим от машината, която представях тук и сега - бях механизма, за който стана дума преди малко.

- Нищо ми няма, дядо - казах. И излъгах.

Защото, Господин прокурор, моята слабост бе резултат от едно сравнение, направено над свещеното Каблешково писмо: не е ли техният бунт повторение на април от 1876 година? Разбира се, че е - двете събития си приличат като две капки вода, от повдигането до разгрома. Между тях обаче има само една, но твърде съществена разлика - въстанието през април е потушено от турци - главорези, а през септември - от нас. В такъв случай аз Ви питам, Господин прокурор, каква е нашата национална принадлежност - и твърде много държа на Вашия отговор!…

- Щом е тъй, дай да не се бавим. Но не от Каблешкова ще я започнем днес, а от Левски. И от моята пушка.

Много я харесваше той, много: да би имало как, щеше да я открадне. Даже ми е щуквало на ума, че повече идва за нея, отколкото за мен. Не е истина, но я заглеждаше доста. И току рече:

- Пази я, байо, че тя ще води хорото на пет до шест села. И ще пука като на сватба.

А познаваше той гласа й: на заранта, след онова мое голямо комкане, от което и досега ми е нащърбено, за пръв път я видя. Взе я, повъртя я в ръце и - пита:

- Пълна ли е?

- Празна не стои - отговарям, пък усещам да ме обхваща една ревност, аха-аха да се издам.

Засмя се, отиде до ей онзи прозорец, провря я нанавън, пушна, почака да се разсее дима, извърна се към мен и пак се засмя.

- Що плашиш пилците, бе - карам му се аз сипкаво, сякаш осил дращи гърлото ми - как съм се осмелил тогава? - Ей тъй - казва с ведро, отворено лице той: по такова лице можеш да пишеш. - Мене, байо, природата ме е снабдила със способността чуя ли веднъж едно пушкало, сред сто пушкала да различавам сетне гласа му. Ето, отсега нататък, влезем ли в бой, ще зная как си, що си, еркек ли си или пъзльо, имаш ли нужда от нещо, джепане или благ мехлем например - всичко това без да съм до тебе.

А в следващия миг:

- Но си прав - и лицето му - камък: по такова лице нищо написано не ще прочетеш. - Грях е да се хвърля куршум на вятъра. Как сте с оръжието?

- Със сърцата сме по-добре, отколкото с него - отговарям. - По един войник от всяка къща ще даде Елешница, деветдесе къщи - деветдесе войника, пък пушките са трийсе. Револверите са шейсе, но повечето от тях са разбрицани: пушките можем да потягаме, тях - не. Куршум имаме колкото щеш, барут обаче - никакъв. Такова е дереджето и в другите ми села.

- Лошо - реже той, а в очите му напълзява студ, забелязал ли си, че в сините очи най-личат и слънчицето, и облакът, и дъждът, и снегът? - Че как ще излезете с голи ръце срещу поганците? Ще погинете до един без никаква полза. Затова: разшетайте се и търсете, намирайте и купувайте. Виж, за барута ще ви помогна. Като идвах насам, узнах, че той ви чака в Узунчаршия на Филибе. Двама турци го продават, скъпчии са, но и на думи са скъпи.

Подир година време, толкова, защото не е сама Елешница в България, дойде, видя, одобри и ме похвали:

- Така те искам, брате! Свършил си всичко, което трябваше, че и отгоре си притурил. Сега не ти остава нищо друго, освен да бъдеш нащрек.

Готови бяхме. А ти, сине, както виждам, не си разбрал защо тръгнахме от Левски, за да стигнем до писмото на Каблешкова. Ще ти го обадя по-накъсо: моите села, и бай Ивановите, и на още няколко души работници по делото можеха да се вдигнат и тогава. Е-ех!

Кахърна и мечтателна бе тази въздишка. С нея старецът скъса приказката си, помълча, сетне запита:

- Твоят пищов какъв е?

Бръкнах в кобура, извадих нагана си и му го подадох. Той го пое внимателно и го разгледа с очите и ръцете на познавач. После ми го върна с думите:

- Харен е. Но е фабрична направа. Не ми харесва.

- Защо?

- Защото не се отличава с нищо от останалите, излезли от фабриката, сине: калъпът им е един. А оръжието трябва да е като човека: много път съм извървял, пък еднакви хора на този свят не съм срещал. И добре, че е тъй, иначе страшна бъркотия би настанала. Така трябва да е и с оръжието.

- Но нали то върши една и съща работа?

- Хм. Сега изказа ей толкоз голяма, опашата лъжа, на която сам не вярваш. Понеже прекрасно знаеш, че пред моята пушка никога не е имало арестантин. Но одеве и аз те излъгах: напоследък срещнах еднакви хора. Еднакво облечени, с еднакви железа в ръцете, с еднаква стръв по лицата, те крачеха с еднакви крачки и се занимаваха с еднакво занятие. Но хайде да не се вдълбочаваме, току виж сме се скарали, а толкова хубаво си хортуваме…

Не усещате ли, че неговите мисли винаги изпреварват моите, Господин прокурор? Ако не, върнете се малко по-назад, за да се убедите в това…

Забих очи в масата и дълго не успях да ги вдигна от положената върху нея хартия. Четях без прекъсване десетки, стотици пъти надписаното със стремителен, леко наведен надясно почерк „Братия!” и го четох дотогава, докато то не проплака в мен.

От това незавидно състояние ме избави буля Генчовица. Тя открехна вратата на стаята и подхвърли тихо към стареца:

- Викат те в кръчмата. Спор някакъв там възникнал - не могат без теб да го разрешат.

В този миг видях пред себе си мама. Някакво добро, властно покорство има във всяка майка.

10.

Весел и засмян - такъв се яви той след час-два при мен. И, може би защото се досещаше, че любопитството няма да ме изостави така лесно, побърза да го задоволи:

- Селска им работа - едно парче земя не могат да разделят. Кръвни братя, а скачат срещу си като петли: твое е, вземи си го - не го ща, твое е. Пък двете им ниви, долепени една в друга, са близначки. Ама иди, че им го докажи.

Боже господи, какво става с това село? Или то е ненормално, или аз сънувам! - едва не извиках, когато най-сетне проумях причината за спора. И понеже старецът бе млъкнал тъкмо на най-неподходящото място, запитах: - А ти?

- А-а, оправих ги. Рекох им: откъснете от сърцата си тази ивица земя, дето толкова ви тормози и я засейте с трева. Тъй и децата ви ще има къде да играят, и добитъкът ще пасе пред очите ви. Съгласиха се. Сега се черпят.

- Как се сети бе, дядо Генчо? Браво! - не можех да не изразя възхищението си аз.

- Чакай.Млад си и бързаш - възпря възторга ми старецът. - Това не е никакво разрешение. Защото след време единият ще си науми, че ивицата е срязана от нивата на брат му - и спорът ще пламне отново, още по-лют от днешния.

- И пак ще те викат за съдия, разбира се. Какво ще ги посъветваш тогава?

- Същото - отговори без колебание той.

- Но нали ако това продължи, нивите им съвсем ще се покрият с трева - наивно предположих аз.

- Ха. Ето ти и разрешението - възкликна с непресторена радост старецът. - Ако наистина стигнат дотам в заслеплението си, ще огладнеят. И ще прогледнат - никой друг не ни прави по-окати от глада. Ще си подадат ръце, ще се прегърнат, ще разорат нивите си и ще кажат: Брей, че абдали сме били! Ама и тоя дядо Генчо - здравата ни метна, добър урок ни даде… И дай боже повече да не се делят, заедно да орат и сеят една нива.

Признайте си, Господин прокурор, че ние можем само да мечтаем за такова правосъдие. Направите ли го, лесно ще разберете грешката, която непрекъснато допущаме: ние виждаме в подсъдимия единствено престъпника, той не ни интересува като човек. По този начин ние осъждаме не престъплението, а човека. И би трябвало да седнем с чиста съвест на подсъдимата скамейка.

Разбира се, Вие няма да съзрете връзка между театъра, разигран в кръчмата и това, което току що Ви казах. Но аз извиках в себе си жестоката, мрачна атмосфера на нашите последни заседания и в мен се очертаха почти релефно острите, непроницаеми, зловещи лица на съдиите, както и услужливите, сладникаво безпомощни, сиви физиономии на преданите нам защитници - правите ли вече сравнението, и в чия полза са изводите?

Чуйте, докато чаках стареца, слязох в двора на къщата. Край каменното, обрасло с мъх корито на чешмата открих саламандър. Красиво име, напълно достойно за не по-малко красивия си притежател. Гледах с възхищение изящното, изпъстрено в жълто и черно тяло на саламандъра и си мислех, че ако се опитам да го докосна, мигновено ще дръпна ръката си и ще изкрещя от болка: аз дори я почувствах, без да съм го сторил. Това е така, защото той не търпи унижения - и брани своята неприкосновеност със силната отрова, която излъчва инстинктивно.

Унижавайки човека, Господин прокурор, ние предизвикваме неговото ожесточение - и го тласкаме към ново престъпление. Никога ли, когато произнасяте обвинителна реч, не сте усещали болка в ръката си, сочеща с презрение и отвращение човека под Вас, Господин прокурор?

- Дай сега да оставим братята да си допият спокойно питието, пък ние да си продължим приказката - предложи старецът. - Докъде бяхме стигнали? А, да. Рекох ти: готови бяхме да се вдигнем още през седемдесе и третата, но ни попречи бесилото, дето се люшка във всеки от нас. Ето защо първо на нашите порти похлопаха апостолите на четвъртия революционен окръг. И делото възкръсна из пепелта като птицата Феникс, тая птица не е виждана от никого дотук, но трябва да е красива, щом е измислена - за втори път той предпочиташе съчиненото пред живото, не можеше да е случайно.

- Как стана това, дядо? - вметнах аз предпазливо, за да не подплаша спомените, подир които вече вървеше старецът.

- През януарий на седемдесе и шестата ей тук, в тази стая влезе бунтът. Влезе и преди да го здрависам с „Добра вечер”, рече леко настинало, но топло:

- Бенковски ви е гост!

В един час се разбрахме за всичко: от клетвата до камбаните. Отпиваше от кафето, малко говореше, повече слушаше, а думите му - приветливи и уютни.

Не е вярно туй, дето ще чуеш, че бил суров, гневлив и винаги разядосан. Аз такъв не го зная. Беше по-скоро нежен - нежността издава сила, защото през мъка е минала преди да се посее в човека. Пък и с тояга народ се не води, тоягата има два края, вече и ти си го усетил това.

На следващия ден се клехме. При евангелие, нож и пищов. Сетне го изпратих до Старо ново село, дадох го във верни ръце, върнах се и запретнах ръкави. Защото е речено: душата ни е нива - а, нашата - плевясала, пък сечивата ни - ръждясали. Три години нищо не бяхме подхващали, убити от скръб прекомерна. Селото се разшава и се застяга за сватба. Помниш ли какво беше рекъл Апостолът за моята пушка?… Вярно излезе, но за това после.

Някъде през март работата отиде на привършване: всичко ни беше наред, само дето барутниците ни бяха празни. Трябваше да се купува барут, а пари няма: дори бабалъка Балю, единствената му щерка водех, бе доизгребал кесията си. Ти виждал ли си богат човек да обеднее - и от това по-богат да стане? Той бе този човек. Отидох при него с новата си молба - изслуша ме, бръкна в долапа, извади кърпица, завързана с четири възела, развърза я  и от нея се разсипаха звънкаво до трийсетина лири.

- Пазех ги за гроб - рече - но ти си ми зет, ще ме опееш и подредиш и без пари.

Ръка му целунах - и ето ме с Алчо на път за Филибе, Алчо бе конят ми, наречен тъй, понеже имаше бакърен на цвят косъм, само на челото му бе капнато едно бяло петно. Изедниците на Неджиб ага го сториха зян при Дерелий, хубав кон беше: стройно стъпваше и напето гледаше.

До Филибе - път-песен, макар много да мразеше. Небето над мен бе синьо, изцъклено, студено, на изток по-светло, сякаш оттам се силеше да изскочи слънчице, на запад - ръждиво, блатисто, застояло. Отляво простенваха долове и бълбукаха речици, а снегът до тях бе синкав и непрекъснат - на зелени петна бе той отдясно, по баирите, където зъзнеха и се притискаха една в друга тънки, пъргави елици. Срещаха ме и ме отминаваха села, пък къщите им - същи старчета: наметнали бели руха, спрели за разговорка, запушили лулици. След Каратопрака срещу мен се втурна равнина - вятърът утихна, въздухът стана по-гальовен, по пътя, по-широк и по-спорен, се бърчеше вода.

От Алчо скочих след моста на Марица, турците не търпяха да бъдат гледани отвисоко. Узунчаршия бе оживена - беше четвъртък, пазарен ден. Стиснах братски ръцете на Свещарите - те ми посочиха това, което дирех.

- Сабахаиролсун, ага - поздравих, след като очите ми свикнаха с мрака в тясното, длъгнесто помещение на дюкяна. Турчинът, към когото бе отправен поздрава, проломоти нещо, което така и не разбрах, по-късно видях, че ченето му е съвсем празно.

- Търся да купя една стока, но не зная дали ти се намира - изрекох - и погледът ми бе прикован от стената зад тезгяха. Там, разхвърлян безразборно, висеше цял арсенал от оръжие: ножове и ками, саби и ятагани, пушки и пищови - сякаш всичко, което можеше да влиза в бой, да пробожда, да сече и да прострелва, да напада и да брани, да наранява и да убива, бе събрано на тази стена.

- Думай да те чуя - като насъне долових гъргоренето на турчина. Укротих алчността в себе си, наведох се към него и му прошепнах две срички.

- Колко? - запита той, като ме измери с едрите си, воднисти очи от главата до петите. Съобщих му количеството, кой знае защо пак шепнешком.

- Вай! - изтърва стреснато турчинът. Говореше кратко, не искаше да се усети фъфленето му. Странно бе за мен, тъй като бях открил, че кедерлиите сами издават кедера си, като непрекъснато го изваждат на показ пред другите: тези, които заекват например, мрат да се изясняват надълго и нашироко.

- Виж, ага - побързах да го успокоя аз - Есенес  буря мина през наше село, страшни зулуми причини, а като се укроти, видяхме, че е съборила една канара насред пътя. Голяма канара, висока и яка - ни да я прескочиш, ни да я заобиколиш. Барахме я оттук-оттам - не се поклаща. А туй е едничкият ни път към света, ага, друг път си нямаме. Поумувахме, поумувахме - и решихме да я вдигнем във въздуха. А как се вдига канара, ага, ти знаеш по-добре от нас. Ха помогни ни.

Пак ме измери с поглед, но този път върху бърните му играе усмивка-гатанка. И казва:

- Щом ще сложите под нея толкова много от това, което искаш да купиш, гласът му и тук ще се чуе. И за мене лошо ще стане. Пък и аз деца гледам. Разбра ли? - виж го ти, дяволът, не само кедера, себе си ще забрави той, но цената си ще покачи.

- Разбрах, ага, разбрах, как няма да разбера - дробя ситно-ситно, а извътре ми грее радост.

С две пълни дисаги, преметнати през Алчо влязох в двора на бай Христо Дановата книжарница, от нея се снабдявах с вестници и списания, Нешо Грозев подвързвачът ми ги даваше. Поразговорихме се там за това-онова, тютюнец подимихме, а когато си тръгнах, гледам, двама феслии с пушки се разтъпкват на входа за Узунчаршия. Ами сега? - рекох си, втреперих  се от страх, но не му дадох да ме овладее напълно - и обърнах Алча към Хисар капия. Вървя колкото се може по-малко спънато, па току преди завоя, дето е къщата на руския консул, се поизвърнах назад - онези двамата подире ми драпат! И като дръпнах - бяг да ти види окото, къщите хвърчат край мене, от калдъръма искри изскачат - солук не ми остана. По едно време ми дойде на акъла да възседна коня - сторих го и ми поотлекна. Подминахме капията, но чувам подире ни голяма тупурдия, а в нея гъсто набодени викове: „Дур! Дур”! Дур, ама друг път! Макар, че онези съвсем скъсиха разстоянието помежду ни - и пушките им изреваха по нас.

Тъй я карахме, додето зорът се смени с далеч по-страшен: в погледа ми блесна Марица. Течеше си реката бавно, спокойна, прошарена от парчета лед. Алчо стъпи на скалата пред нея, спря се, аз го смуших, а той се вдигна на задните си крака.

Какво ли си казваш сега, сине: красота! Красота, но да не бях аз там. Защото отзад напират озверелите турци, още миг и ще ни досегнат, пък отпред, на пет-шест метра в ниското, шуми настръхнала вода. И само тя ни е спасението. От единия спомен дори сърцето ми се свива, качва се в гърлото ми и засяда в него като бучка.

Това трая секунда или две, може би и три. Сетне Алчо се престраши, та скочи. Летяхме горе-долу пак толкова време. И бухнахме в една режеща и пареща каша от лед, а като се освестихме и поехме към отвъдния бряг, сварих да опипам амуницията на коня и да открия мундщука. Налапах го - и се резнах дълбоко под водата, но здраво държах края на юздата. Ако не беше мундщука, сега нямаше да си тук и да говориш с мен.

Онези се помаяха горе, попсуваха, изпразниха по веднъж пушките си нахалос и се изметоха набърже: кво ли си рекоха, сигурно се е удавил.

Никога Марица не ми се е струвала толкова широка: по моя преценка сме я преплували за около час. На паниката очите са големи, но може и да е истина, защото излязохме отвъд цял километър нататък. Първом барута проверих - дисагите бяха мешинени, но всичко става - прекръстих се, поизцедих дрешки, Алчо поогледах - и тръгнахме патраво за село.

То не беше път, а мъка. Селата избягвахме като чумави, но чудно защо, пак покрай Каратопрака минахме, и досега се питам защо: отговор няма. След Каратопрака заваля мек, копринен, но упорит сняг. Подир час вече не можеше да се върви, подир два вече не знаех къде сме, подир три в мен имаше само едно желание - да се смъкна от коня и да легна в тази пухкава, бяла, безкрайна постеля. И да спя, да спя…

Когато се събудих, видях се тук. Премигах веднъж, дваж - вярно е: в прозореца трепти светлина, а една жена, моята, седи на трикрако столче да леглото и нещо везе. Не, не тая, дето ни шета и принася, тя е повторно венчило…

Повторното венчило, сине, е като нова, немерена, от другиго купена обувка: или ще ти е малка, или - голяма. Ако е малка, по-добре - ще те постиска и поубива, но ще я поносиш, ще се поотпусне. От голямата спасение няма - и да я връзваш по-здраво, и да събираш пръсти из нея, тя ще хлопка по пътищата и ще сбира в теб ухилените очи на хората. Пък да я изоставиш не иде, щото бос не се ходи. Е, аз случих, добър ми е човекът, и две, и двеста знае, трапезата ми подрежда и гащите ми пере, какво повече…

Та, рекох ти: събудих се, поокопитих се, да пия и да ям поисках. Докато пълнех стомах с пилешка чорба, друго не ми се полагаше, изслушах историята като как съм се намерил у дома. Ами Алчо ме донесъл като коледен подарък в полунощ тогаз и на портите с крак потропал: умно животно - мамка им поганска! Внесли ме в къщи бял, бездиханен, с вледенени дрехи. Дрехите разпрали внимателно с нож и с люта ракия ме разтрили пак внимателно: чуплив съм бил като ледунка. Бабалъка Балю един овен еркич заклал начаса, в кожата му ме навлякли, както е още кървава и топла. И зачакали да оживея: ден, два, три, седмица…

Оживях, раздадох барута, поогледах хората си - и към Карлово се запокитих. Там, чрез Васил Караиванов, доста подругарувахме нявга с него, купих от цигани катунари кокален гребен и шепа сини мъниста, а от един житар - две торби ечемик. Скъпо ми излезе ечемика, че се задаваше пролет, но парите не жалех - от онези, за барута, ми бяха останали малко.

Който ме срещнеше на връщане, щеше да се почуди, да поцъка с език - и сетне да разказва що е видял. Защото Алчо вървеше празен, а аз край него, обрамчил две пълни, тежки торби. Просто да му е. Човек за хората живее, не за тяхната приказка.

Интересно ли Ви е, Господин прокурор? И не Ви ли дотегна този предълъг разказ? На мене - не. Поуките, които той ми даде, бяха много, но измежду тях една бе особено значителна. Чуйте я, ако обичате. Нашите дни са низ от репетиции на война. Когато тя избухне, някой от нас извършва подвиг и се покрива със слава, която му носи по-тежък пагон, пари и повече благосклонност в очите на дамите. Формулата на неговия живот е съставена от почти същите думи: в нея репетициите са подвиг, войната - още по-голям, а славата му носи жестоки гонения, безпаричие и презрение в очите на изнеженото ни, коравосърдечно общество. Изводите? Те са два и понеже се съмнявам, че ще ги направите, Господин прокурор, ще Ви ги дам наготово. Първият - ние казваме: служим. Той нищо не казва. Но служи той. Вторият се отнася до паметта на историята. В нея ще останем и ние, и той. Ние - като палачи, той - като жертва. Но живият ще бъде той. Сега си спомням един стих:

 „Умря сиромахът за правда,

за правда и за свобода.”

И Ви питам: наистина ли оценяте още моята оставка като дезертьорство от дълга ми? Ако е така - от дълга към кого, Господин прокурор?…

- Помниш ли, буля ти Генчовица везеше нещо там, край леглото, когато се събудих от най-дългия си сън - продължи старецът. - Знаме везеше тя, под туй знаме Елешница се би, загина и оцеля.

Сетне, след малка пауза додаде:

- Ти женен ли си? Не? Време ти е вече. А, такова, жена опитвал ли си? А-ха. Не ми забелязвай. Кво ли си викаш сега: виж го ти дъртия му пръч, не очаквах от него такива приказки. Пък то по-човешка работа от тая няма, всички тъй сме направени.

Жената, сине, е най-святото същество на този недоизкусурен свят. Понякога си мисля, че от някаква далечна звезда е допаднала тя при нас, за да ни окъпе със светлината си, да ни омае с красотата си, да ни излекува от болестта и лошотията.И вярно, когато иде при тебе, сякаш в звезди е подгизнала до кръста, а нагоре - ясно слънчице я слепи, та свежда очи и пламенее. Жената ни продължава, сине, а това е най-великото от най-великите събития, които познавам.

Нявга, когато още даскалувах, попаднах на едно откритие - и прехапах устни. Всичко, което може да ражда, е сложено в женски род: Родина, земя, болка, рана, сълза, омраза, ласка, обич, истина, клетва, свобода, книга. А в мъжкия се намират едни ялови думи - камък, плевел, нож, гняв, турчин, ярем, ятаган - дето да те е яд, че си хабиш езика да ги изговаряш. При средния, виж, положението е по-сложно - объркани са там думите, омесени са, между тях има и мили на сърцето, но повечето са без лица. Средни думи и средни хора не понасям. Средното винаги се умилква, нагажда, подвежда - а тръгнеш ли след него, ще те изостави насред пътя…

За знамето туй не важи, защото то, както се досещаш, от човек се носи: човек е в мъжки род - виждаш ли колко чурук хора има около нас, и все повече стават… Ето, Синджирлий имаше красно знаме по Април на седемдесе и шестата, ветрееше го Стефо Ненчов: силен момък, бял-червен, и вярна душа. Малко преди да го хванат турците, дал го в ръцете на един овчар от село Бяла, Петър Кичука, със заръката: светиня е, пази го повече от себе си, върна ли се, ще си го потърся. По занданите гнил Стефо, в Диарбекир сетне бил - много притеглил, но знамето не забравил. Освободили го - и право в Бяла:

- Ето го! Вземи си го, ако можеш и ако ти стиска.

Обърнал се Стефо и що да види - на гърба на жената лев скача! Елек скроили и ушили от знамето, мили брате!…

Оттогаз не уважавам хората с фамилия Кичукови. Нещо малко ще да е имало в родовете им, нещо низко, дребнаво и продажно, за да бъдат кръстени така.

А на мене моето откритие за родовете ми свърши работа само веднъж дотук. След Освобождението, когато се преброявахме, намерих сгода да обърна името на селото от Лешник на Елешница. Селяните се мръщят, пък аз:

- Несериозно е това име, хора, защото какво е лешника: лъскава черупка с ядка вътре. А каже ли се Елешница, зашумяват гори, плискат води, звяр ходи и птица приплясква. Е, вярно, лешникът чупи зъби, но сега вече няма кой да ни дъвче, за да му напомняме кои сме и откъде сме. Ха склонете, а?

С последното си твърдение май сгреших, сине. Но името е красиво, нали? А ако ме запиташ защо му е туй „е”, което го води, ще ти обадя: защото тъй става по-протяжно и говори за мъка. Ще рече, не за украшение е сложено то там: украсява се нещо, което трябва да се прикрие. Ние няма какво да крием… Но хайде да свършваме за днес - моят глас омаля, твоят съвсем го забравих - утре те искам по-шен. Бива ли?

Преди да заспя, а заспах веднага след като докоснах възглавницата, помислих за двамата братя и тяхната нива. Защото моите войници изобщо не ме потърсиха в този ден.

И цяла нощ сънувах висока, масленозелена, полюшната от вятъра и ласкана от слънцето трева.

11.

Статуетката бе невероятно красива. Изпълнена от бял мрамор, тя представяше Деметра в цял ръст, с молитвено прибрани към гърдите ръце: лявата похлупваше дясната, сякаш за да я успокои и примири. В нозете на богинята личаха обичайните атрибути на плодородието: житни класове, чепка грозде и сечиво, в което се съзираше далечен прародител на нашенския сърп. Очите на статуите, които бях съзерцавал досега винаги ми бяха правили впечатление със своята безжизненост. Нейните бяха широко отворени и от тях бликаше топлина, спокойствие, доверчивост: може би такива са очите на всеки отруден човек. И отпред, и отзад хитонът се спущаше по тялото надолу плавно, но без нито една гънка, странно бе, че това не пречеше на фигурата да се възприема като завършена.

Статуетката намерих в библиотечния шкаф, където потърсих книга за четене, старецът бе излязъл навън по някакви неотложни дела. А когато се върна, каза:

- А-а, богинята ли? От могилата я изрових. Колко ли време е била погребана, но ето, сега радва окото. Тя не трябва да стои и тук, ала си нямаме подходящо помещение. Не ме гледай тъй, имаме какво да сложим в него, много нещо съм насъбрал. Пък за могилата едва не стигнахме до съд.

И като бръкна в шкафа, извади парцалив лист хартия, скрепен с подписи, печати и с една марка Въсточна Румелия от 10 пари, подаде ми го и рече:

- На,чети!

И аз зачетох, сричайки:

СПОГОДИТЕЛНО

Долуподписаните жители на с. Елешница, Овчехълмска околия, от една страна Генчо Динчов като купувач, а от друга страна Христьо Рашков като продавач, се съгласихме за следующето:

1) Аз, Христьо Рашков, давам позволение на Генчо Динчов да разкопае могилата, която се намира в нивата ми, находяща се в местността називаема „Стърчи крак”, като я оценихме за 6 (шест) лири турски, като запазвам правото си, че в случай при разкопаването на могилата се направи повреда на сеитбата в нивата, да ми се заплати и обезщетение.

И понеже се съмнявам, че ще може да се намери нещо старовремско закопано в нея, то ако бъде като парична част, то ще бъде половината моя и половината на Генчо Динчов, като в същото време ще платя разноските половината, които ще станат при разкопаването на могилата. А в случай, че се намери нещо като черковни принадлежности, тия ще се оставят за в полза на общината, или ако се не намери нищо, то разноските, които ще станат, ще се платят само от Генчо Динчов, а аз загубвам право да искам загуба (няма да зема 6 шест лири), които се споменават по-горе.

В случай, че се повърне единия или другия от настоящето спогодително, ще даде като обезщетение 50 рубли нови.

2) Аз, Г. Динчов, понеже се съгласявам на гореизложеното, то потвърждавам по-долу с подписа си.

1 март 1885 г.

- Хитър документ, нали? - рече старецът, след като свърших. - Той го състави, цели три месеца го оставих да умува. Пусти пари! Злато в могилата нямаше, лирите обаче му отброих. Реколтата не пострада - и нея платих. И пак ме гледаше тъй, сякаш съм го измамил.

- А какво още изрови, дядо? - запитах го аз.

- Прогнили кости. Ръждиво оръжие. Съдове от печена глина. И въглени, много въглени. Това, че въгленът не гние, доста може да ни каже, сине. В малко думи се побира то, а те са: който гори, остава… Ти виждал ли си щурец? Екне от свирнята му полето и планината, пък самият той - черен, защото върху огъня на песента гори.Всеки, който носи в себе си дар божи е такъв: неугледен, щръклест, грозен, неспретнато направен и прекалено вейнат. Нейде прочетох, щурецът върху тялото си свирел. Може и да е истина, ала аз не вярвам. Такава истина не трябва да се вади наяве: не ти ли стига песента, която те радва, та си се заел да ровиш около нея, човече!… А песента също е оръжие. Дори мисля, че човекът е започнал да се бунтува срещу себе си, когато е запял… Искаш ли да си посвирим, сине?

- Но аз не мога - изрекох удивено, тъй като само това не очаквах.

- Лъжеш - обвини ме кротко старецът. - Защото този, който слуша също свири, макар и наум. Даже песента в него може да е по-богата. Сърце - знаеш ли го колко е голямо и какво съдържа. Ама ти сигурно сега се питаш защо непрекъснато смесвам песента и свирнята. Няма разлика между двете, сине, но песента е по-проста, понеже е снабдена с думи за обяснение. Обяснението винаги ограничава.

Той владееше два инструмента: цигулка, която кой знае защо наричаше кемане, и тамбура. Предпочете цигулката. Мина старателно с парче джамсакъз по лъка, настрои струните, допря лакираното дърво с меки, женствени форми до брадичката си и аз потръпнах - така се прикладва, Господин прокурор!…

В областта на музиката съм абсолютен дилетант, но не беше никак трудно да разбера защо ми харесаха изтръгнатите от него звуци: още от първите тактове той се сля с цигулката и я превърна в неделима част от себе си - почти като орган, без който не би могъл да продължи да живее. По-точно като сърце, защото именно сърцето работи без прекъсване в нас, а ние го усещаме едва тогава, когато ни заболи - и се вслушваме стреснато и разтревожено в нарушения му, накъсан ритъм. В оня час ми хрумна вярната според мене мисъл, че изкуството е нарушен от болка сърдечен ритъм. Де да можеше да крачим по пътя си така, както ни повелява неуморно крехкият, беззащитен гений, сложен в гърдите ни!

Когато този импровизиран концерт свърши, опитах се да му благодаря, а той махна с ръка и рече:

- Свиря, преди да взема някакво важно решение. Свиря и усещам как всичко калпаво, всичко ненужно и излишно, насъбрано в мен оттук-оттам полека-лека си отива, как оставам само по сърце и как съм готов да встъпя в разправия с това, което ми предстои. Тъй е, винаги е било тъй.

- А сега, сега защо го направи, дядо? - не успях да се въздържа и го запитах аз.

- Може би защото такова решение трябва да вземеш ти? - отговори без колебание старецът, сякаш бе очаквал моя въпрос. И пак без бавене продължи: - Ето, когато получих писмото на Каблешкова, обзе ме велико вълнение, но и съмнението ми не бе по-малко. Взех кемането, избърсах праха от душата си, калта от нея изстъргах - и зацепих чист към Старо ново село: да проверя писмото, понеже то бе написано не с кръв, а с мастило. И тъй като там вече се бяха вдигнали, проводих през Думанлий и Насфакьой вест за бае Ивана Арабаджията - и чак тогава побарах пушката. Весело и твърдо проехтя гласа й - за сватба пукаше тя, както бе наредил Левски. По-нататък е ясно: паднахме, но прави. Ала който ти каже, че от такова падане не боли, лъже - или по това време още е ходил под масата, или има файда да го изрече погрешно. Понявгаш се събират и двете причини наведнъж - в такъв случай се питам, без да пропусна да се прекръстя:  Боже, ние ли родихме и отгледахме краставите същества, които са напълзяли като кърлежи изпусталялото народно тяло, за да смучат кръв точно от спечените му рани - тази кръв не само ги храни, ами ги прави и повече българи в очите на примерните, примирените, доброволно заблудените.

Одеве, когато ти говорех за писмото на Каблешкова, видях как се смръщи. Твоя си работа. Но все пак помни: възможно е, макар и рядко, мастилото да се превърне в кръв - честит е човекът, който успее да стори такава промяна. Но кръвта да се превърне в мастило - ей такова чудо не съм нито виждал, нито чувал да стане, пък доста съм поживял и препатил.

Тук старецът спря, огледа ме така, сякаш търсеше нещо в мен - и приказката му изви към други друм:

- През седемдесе и втората беше, узнахме, че владиката Панарет тръгнал из нашия край хем да послужи в новопостроените църкви, хем владищината си да прибере. Лоша треска ни затресе тогаз в Елешница - не го искахме, защото бе ръкоположен той от гърците, а и парите ни трябваха за делото, ох, как ни трябваха. Ние че няма да го пуснем да разлайва по никое време селските псета, няма - рекоха ми стареите, пак до моя милост опряли. Но като как да стане - продължиха те - виж, тази грижа на тебе възлагаме. Работи, както тогава с изедниците, дори по-меко, не щем светиня му да ни нарочи и да ни анатемосва от амвона, колчем се сети за нас…

От мене и това знай, сине: веднъж спечеленото доверие не е тапия за майсторлък - подирят ли те я за нова направа, я за поправка на някоя стара, вече похабена и нефелна, на нея да се облегнеш, калъп подходящ в работилничката си да откриеш и надве-натри заръката да изпълниш. За времето калъп няма, но има такова занятие - поправя навреме. Не е просто занятие то - взема те целия, пък насреща - нищо, ако не се брои доверието, което можеш да разпилееш в следващата минута: благатки са тези, които погиват. Другите, като мене, кучета ги ядат - и свои, и чужди. Защото срещу им хвърлят все ядни думи, през остри, яки, оголени от ръмжене зъби минали: колко струва майсторлъка ти, брайно, след като часовниците ни ту избързват, ту изостават - а стрелките им глави сечат… Е, аз времето на едно, че и на четири-пет села около него поправях. Малко или много е това?

Отидох далече, сине, но да се върнем. Владиката срещнахме пред Елешница и почит му оказахме, ала без целуване на ръка. Целува се, както казваше нявга Левски, само жена, земя и знаме: всичките те чакат от нас да сме по-честни и по-силни. Сетне разковахме конете на хората му - между разбойници е разпнат Христос, но само двама - от какво се бранеше Панарет, та се бе заобиколил с десетина пъти повече?… И му казах: доста народ в люлка имаме в село, светиня ти, ще се подплаши той, ще ревне кански, как ще го укротяваме после? Насърден народ на възбунена тръвна мяза, налита и хапе, без да пита кой какъв е и каква длъжност има. Не е ли по-добре да не го подкачаме? Хай да минеш край село, а?

Хвана. Кимна с глава, изфуча, бричката му вдигна пепелака на пътя, а когато той взе да пада и да се утаява на предното си място, рекох си: кръгъл като пълна месечина бе образа му, но може да реже и кълца повече, отколкото ятагана на полумесеца. Защото проповядва вяра, пък не се различава от неверника - прикритият враг е по-лош от открития, понеже му се осланяш.

Сигурно Панарет бе вече в друго село, а аз още не давах на момчетата си знак за тръгване. Мислех си - и искам да ти кажа за какво: дано моите мисли оттогава да са ти от полза за сега. Ето ги:

Бляскава бе бричката му - колкото по-беден е народът, по-лъскави са тези, които са върху него.

Охранени бяха хората му - пазвантите ти не трябва да умуват, за да те пазят по-добре: претъпканият търбух не разсъждава - и на празния не вярва.

Дори конете му пращяха от здраве и сила - близо ли си до царската софра, ако и да си безсловесно, май е по-добре да си такова, гладен няма да останеш, все нещо ще падне от нея и за тебе…

Слушате ли, Господин прокурор? Или вече се отказахте под предлог, че сте прекалено зает, за да пилеете времето си за подобни нищожни от гледна точка на историята разкази. Разбира се, Вие сте в правото си да имате собствено мнение. Аз обаче съм на противната. Защото сега на моя език се върти, боде ме, гложди ме и ме дразни една кратка дума - и нито мога да я преглътна, нито - да я изплюя. Тази дума е зоб, Господин прокурор!…

- Но защо ти открих всичко това? Хайде де? - учудваше се не на шега след дълга пауза дядо Генчо. - Ей туй не й харесвам аз на старостта: много знае, много говори, пък като се отплесне, забравя защо е започнала приказката. Запре насред, сбърчи чело, понапрегне акъл и - ни насам, ни натам. Па току рече: обадих ти, каквото трябваше, ти, ако можеш, а ще можеш, ако си умен - търси се и се намери в нея - тюхкаше се той, объркан от своята безпомощност… Подир миг обаче, със светнало лице: Ха! Ето, сетих се! Исках да кажа: до всеки светец в нашата история седи по един Юда. До Левски - поп Кръстьо. До Оборище - Балдьовеца. До Бенковски - низката твар от брега на Костина. До Копривщица, сине, се е настанил и пие кафе с турците Панарет. Той, той, същият. Но нека я караме подред…

След като повдигнах селото, нямаше повече какво да правим в него. За да не станем язък и както бе наредено, взехме се с все багаж, моят бе само от жива стока, та тръгнахме за Копривщица. Край Старо ново село ни се опря Неджиб ага: несметна бе ордата, която водеше, ала успяхме да я задържим, додето жените, децата и добитъка се изтеглят за към гората Дутова поляна. Тук за първи път накървих пушката си…

Никога няма да забравя турчина, който падна от нея, сине. Дребен, кривокрак, рус, потен, забраден с шарена кърпа, с грозно разтворено от вик чене - такъв го видях на два-три разкрача пред мен. Олюля се, преди да се строполи, сетне кръвта му се разля, текна по младата трева и сякаш се смръзна там. Не я прие пръстта, може би защото бе преситена от наша кръв.

В Копривщица не ме оставиха да се помайвам. Назначиха ме, чакай да си спомня как беше-то е дълго това звание - разпоредител по повдигане и превозване на населението от пловдивските села и Овчехълмска околия. Хора и коне ми дадоха - тъй поех за Стремско. Да, ама в него преди мен бе влязъл страхът, доставен в долината от Панарет: черните му раса бяха прошетали тук с хлъзгави речи и обещания -„Върнете се и ще бъдете по-добре от бунтовниците”. Това дай на българина и му гледай сеира - мре да е над ближния си той, пък цената, на която е придобито големството, малко го занимава.

В тези часове, освен частица от вярата си, че ще зърна Свободата, загубих и Алчо. Конят ми падна в боя при Дерелий. Даже след като издъхна, очите му, отправени към моите, стискаха по една прозрачна, мъчна сълза.

Панарет ме чакаше и в Копривщица: пъргав бе светиня му, навсякъде ме изпреварваше. Чрез него башовете на града отправили до мютесарифина на Пловдив покорната си молба да ги освободи от неверните султану люде - колко високо бяха стигнали те! Но не се бяха задоволили с това и подкокоросали придошлите селяни със заплахи - „Лъжат ви, пък после вие ще плащате дързостта им. Дайте да ги хванем и да ги озаптим, додето е време, че лошо ви се пише от турците”. Тия измами смачкали смелостта на селяните до такава степен, че те заловили предводителите си и ги закатанчили в доктор Спасовата спицерия.

Мен ме арестуваха, обраха, вързаха и тласнаха в гробницата на храма „Свети Никола” моите хора. Не, не елешничани, красновци го сториха. А Стоян Кюлеша взе пушката ми. По-късно, когато се озовах навън, намерих го и му думам игриво:

- Да знаеш, Стоянчо, юнак си, но тази пушка хич не ти е прилика. Не успя ли, холан, с по-харно оръжие да се снабдиш, та да не те излага тя на присмех сега?

- Е, пък и ти, бае Генчо - разтяга устни  Кюлеша, а усмивката му по-мазна и от гюдерия - Аз, така, само да я понося. За грешка го смятай: щом е грешка, има и прошка.

- Тая пушка, Кюлеш, се носи от човек, не от мекере - твърдя аз, като удрям на всяка дума. - Срещу мекерета тя стреля. Бих ти светил маслото, но не му е днес времето и това мястото. Ха пръждосвай се, докато не съм размислил.

На другия ден Копривщица осъмна обградена с байраци, върху които се гънеха полумесеци: селяните около мен потръпнаха, но не от готовност да скокнат, а от студ. Като стадо овце ни подбраха турците и ни насочиха към Пловдив, гегите им играеха без жалост и без спиране по гърбовете ни. А в Пловдив отново разбрах колко дълга е ръката на Панарет. При Сърпазар беше то: спряха ни там лангери от Станимака, отделиха елешничани настрана и след като ни пребиха, извадиха един списък, та зачетоха имената ни. Първото име бе моето. Динчоолу Генчо - приляга ми, нали?

За занданите, сине, изобщо няма да ти разказвам, ти добре знаеш какво и как се работи в тях. Пет месеца обитавах килиите - за това време пет думи само научих, те са: целокупна свобода се добива от целокупен народ. В нас, българите, винаги има нещо недоправено, защото коравите ни глави не са проумели, че всяко дело е с начало, среда и край, а ние или без начало ще я захванем, или средата ще претупаме, пък накрая - едното нищо. Така беше и тогава, но можех ли да не тръгна с хората си? Аз, който цял живот съм викал не „Напред, юнаци!”, а „След мен, юнаци!”…

Такъв беше и баща ми, Господин прокурор. Но защо тогава раната бе на гърба му?…  

- Ще се почудиш, но от Ташкапия излязох без охота - продължаваше старецът. - Защото оттам ме извадиха точно трийсет и две лири турски, пуснати в бездънния джоб на следователя Юсеин ефенди. Велик срам ме гони и до днес от този факт, мира не ще ми даде той и на оня свят. Един крастав никаквец, дето по всякакъв начин иска да превърне човека в нищожество и от това хляба си изкарва, да ме оцени толкова евтино. Че аз трийсет и две лири ли струвам, бе, ешек? - да ме прости кроткото животно…

Разрешавам Ви да прекъснете четенето, Господин прокурор. Намирам, че тъкмо тук Ви е нужна малка почивка. Какво ще кажете?…

- Сега, много често, ноще и насъне - укроти изведнъж гнева си и сниши глас дядо Генчо - чувам един тих, мек, топъл, гальовен, сладникав, противен звън. Онова злато ме буди, сине, онова!

- А пушката? - обадих се аз, решен да го избавя от неприятния спомен.

- Тя ли? Хм. Дълга история, ама и време имаме, да ти я разкажа - мигновено светна и се оживи той. - След като я взех от Кюлеша, в ръцете на едно момче-елешничанче я дадох: смело момче, окато, бързоного и издръжливо. Заръчах му да бяга, защото голямо клане в Копривщица предстои - и какво да прави с нея му заръчах. Срещнахме се подир теглилата ми в Пловдив и Паничери: още щом го видях, разбрах, че всичко е наред. А то:

- Пътят до село, даскале, взех като заек: на прибежки от храст до храст - много ловец бе плъпнал из горите и по къра, кожата си едва отървах. Тогава се не сещах, но сега зная: твоята поръка ме опази. Тъй изкачих и последния баир, взрях се надолу и се олюлях - камък върху камък нямаше там, където бе Елешница, само струйки дим се точеха бавно от огнището й към свода. На този дим отдадох сълзите, които пареха очите ми, друга причина не открих. Когато се поосвестих, прецапах Кавака (туй е дере) и се възкачих на Свети Илия (туй пък - височинка). Избрах по-сгодно, безводно и проветриво местенце, с ножа дупка изкопах, в нашия си байряк пушката пових, прекръстих се и я зарових. Сетне поотдъхнах - слаб бях, нищо неял дни наред и от път пребит, такъв път извънредно трудно се ходи. Накрая скрепих с лико две подходящи дръвца и побих тоя кръст върху пресния гроб. Това сторих.

- Окумуш момче, речовито, но предвидливо - изрече с възхищение дядо Генчо. - Глей как хубаво е намерило мястото: от всичките небесни дейности Свети Илия си е избрал гърма, а височинката му е обърната на изток, слънцето гледа, на нещо се надява. Най ми харесва обаче туй, че е облякло пушката със знамето. Ти събери в едно трите достойни за поклон човешки направи - пушка, знаме и гроб - и ще получиш смисъла на цялото ни повдигане.

- Как е името на момчето, дядо? - обадих се ни в клин, ни в ръкав аз.

- Че защо ти е то? А-ха, разбирам. Вие бихте го обявили за герой, нали? А не бива, понеже изпълнителят на чужда воля не може да е герой. После: човек се мени, знае ли се какви ще ги свърши нататък обявения за пример приживе. За мен е герой само мъртвият, останал да живее в народа.

- Одеве спомена Паничери. Случайно ли? - този въпрос бе по-скоро опит за измъкване от неудобното положение.

- Има си хас! Това село ни приюти подир бунта, защото от нашето бе оцеляла единствена църквата, пообгоряла, но неосквернена… По лицето ти чета какво си мислиш сега: наду ми дядо Генчо главата с приказки за тая църква. Бе аз дотук не за нея - за хората си чрез нея ти думах. Я чуй - извади от шкафа той една спретнато подвързана книжка с гръбче - какво пише един ингилизин, маркиз Ватский:

 „Българите са религиозен народ, ако и повече във формална, отколкото в духовна смисла. Тий са силно привязани на църквата си, която за тях е толкова като народна организация, колкото е и като религиозно учреждение…”

- Вярно е туй:, чужденец, минал само през нашите краища, но силно вникнал в душите ни… Българинът, сине, вярва в бога за всеки случай. И при беда го вика на помощ по навик. Тъй че няма бог - има човек. Какъвто човекът - такъв и неговия бог.

В следващите минути старецът се оживи видимо - и, както ще се разбере, имаше защо:

- Подир Паничери, там мене ме клаха хаирсъзите неведнъж и дваж, ей тоя белег на шията ми е оттогава, вдигнахме Елешница отново. Бялна се тя по-гиздава и наперена отпреди, може би защото огънят бе пощадил темелите. Отпуснахме се, след толкова мъка радост усетихме, но и друга радост ни споходи: братята, преминали Дунава, към нас идеха и свободата ни носеха.

Срещнахме ги на Свети Илия с хляб и сол, велико благодарим им рекохме, разтворихме сърца и къщи, с обич и ласка ги дарихме. Аз пък около началника им се завъртях, издебнах сгоден момент и го помолих:

- Слушай, момче, от скърби и тревоги не ни остана до днес време да осветим храма си „Света Богородица”. Хайде да го сторим сега, а?

Такова чудо не се е случвало никога никъде, а и не вярвам да се случи някога някъде. Хора съставиха четирсет руски солдати: млади, едри, светли, с пушки при нозе. Бяха сладкогласи като ангели. Аз не зная как съм псалтувал, но във всяка извивка слагах сълза. Прочие, плачеше мало и голямо: в този ден моите селяни изплакаха от очите си образа на робията.

Преди литургията братята изискаха смирено разрешението да внесат в църквата една икона, която и до днес е на най-видното място там.

Подир седмица изпроводихме освободителите си за към Пловдив. Гледахме след тях, докато конете им изчезнаха от гледците ни, за да останат завинаги в тях. И те бяха на коне, също като вас.

Тук в мен трепна един въпрос, който ме изпълни с паника: как ли ще ни изпрати нас селото, Господин прокурор? И дали изобщо ще ни изпрати?…

Старецът веднага усети за какво мисля, вече не се съмнявам в ясновидските му способности - и веднага прибави:

- Твоите войници са на мелница. Помниш ли онази булка, която рожба кърмеше край ливадата, додето косяха? Иде зима, въздухът на сняг мирише, а няма кой да се погрижи за нейното жито - стопанинът й погина в бунта, това е жертвата на Елешница в него. Аз им наредих да отидат. Сърдиш ли ми се?

Ето го истинското правосъдие, Господин прокурор! Правосъдието, което не наказва, а възпитава. Правосъдието, което предизвиква преди всичко чувството, а не го притъпява и унищожава. Правосъдието, което се ръководи от мъдростта, а не от безжизнената буква на закона. Защото убиецът е анонимен, но трябва ли да го виждаме във всеки войник? И все пак…

Преди сън поисках от стареца хартия. В ученическата тетрадка, която той ми даде, записах всичко видяно и чуто от мен в тези три дълги дни. Реших да направя това, защото то ми приличаше на урок по история и… по живот. Случайно ли ми даде той ученическа тетрадка?

12.

Има дни, за които се будим с трудно обяснима тревога - нещо тъмно и властно се е настанило в нас, обърква смаяните ни, безпомощни сетива, хвърля в отчаяние мисълта ни, непрекъснато провокира чувството ни за вина и за предстояща опасност. Ние страдаме - и е естествена реакцията ни да потърсим причините за това страдание. В такива случаи винаги разделяме времето на две и се втурваме във вече отминалото. Там ни очакват пълни и празни мигове - празните не ни занимават, те са безвъзвратно погубен живот, плод без ядка, клас без зърно, може би плевел. Обект на нашето настръхнало внимание са пълните - въртим ги пред очите си, взираме се в тях, оглеждаме ги от всички страни, стремим се да проникнем зад крехката им или костелива обвивка, ала не успяваме. Защото инстинктът ни за самосъхранение, наричан по-просто и по-точно страх, въоръжава жилавото ни желание да се оправдаем на всяка цена с десетки, стотици, хиляди аргументи - и превръща мъчителната ни разходка из миналото в безцелно шляене на чист въздух сред разкошна природа, в пикник.

Тогава се опитваме да надникнем в бъдещето - и бързо, бързо се отказваме от решението си. Та нали то зависи от нашето поведение, достатъчно е да си обещаем да бъдем по-добри, по-честни и по-внимателни със себеподобните си, за да възстановим душевното си здраве. Без изобщо да се съобразяваме с факта, че и добротата, и честността могат да се навличат като маски: това пък е повече от коварство - и говори за липсата на лице.

Така и с тези мисли влязох в новия ден, четвъртия от идването ми в Елешница. Разтревожен, но доволен от тревогата си, защото знаех корените й. Те бяха във вече отминалото - не изпълних заповед, и в бъдещето - нямах моралното право да я изпълня днес или утре. В противен случай бих се превърнал в престъпник: такъв е всеки, който дръзне да арестува живот, отдаден без остатък на Отечеството. Нима вярвате, че има две Българии, Господин прокурор?…

Долу, в стаята за гости, старецът чистеше пушката си. Очевидно не му беше до мене  - отклони поглед, колкото да ме поздрави, сетне сякаш ме забрави. Не протестирах, защото станах свидетел на един прекрасен ритуал, продължил близо два часа. Бавно, старателно и влюбено работеше той, като не отмина и милиметър от скъпоценното тяло без внимание. И всичко в него нашепваше думи за обич: любовта, както пише в романите, е безсловесна, а толкова много казва.

- Какво рече? Извинявай, но не те чух добре, сине - издума стреснато старецът, след като пушката зае мястото си на стената.

- Рекох ли нещо? Извинявай, но не съм усетил как е станало, дядо - отговорих още по-стреснато аз.

- Брей! - учуди се той след кратка пауза. - Че тя ни взе акъла, бе! На мене ми е простено, моя си е, но ти му мисли. Не ти се позволява да въздишаш около нея дори. Аз само веднъж съм я делил от себе си, а още ме е криво, макар че със земята бе легнала тогава.

После изостави шеговития тон, смръщи се и ме запита:

- Вчера разговаряхме за онова момче, което я погреба по моя заръка след Април, спомняш си, нали? Грях може в сърцето си да съм слагал, ама се съмнявах: да не вземе да я укрие тъй, виках си, че да не я видя вече никога, разбираш накъде бия. Нейсе, честно излезе момчето, но не съвсем. Защото след седемдесе и осма, когато пред мене се отлагаха доста високо сложени шапки - само на човека, сине, е присъщо слабостта да се ласкае - иде вкъщи то и сладко реди:

- Ти - баща, ти - майка, даскале, помогни. Една дума кажи където трябва - повече от тях ще си. Кажи: поборник е, наш е, няма да ме изложи - каквото и да наредите, ще изпълни. За мой хатър го сторете, аз ли ще се застъпвам за някой си нехранимайко?…

А той тъкмо това искаше да бъде, сине - с жандарска форма да замени земята.

- Откъде у тебе такова желание, бе, момче? - давам му кураж да се изприкаже докрая, пък на мене ми се плаче.

- От Копривщица. В същия оня час, когато ми даде пушката, като че ли някой вля сила в жилите ми. Затуй издържах и пътя, и глада. И се зарекох: ще правя, ще струвам, но с пушка все някога ще си вадя хляба. - Не вярвам на ушите си, но виждам, сериозно говори.

- По-нататък? - подканих го аз, понеже старецът се вглъби, сякаш потъна в себе си.

- Нищо - разтърси леко глава и повдигна рамене той. - Жандарин стана и се издигна. Заинтересувах се от него година време след като го назначих. А-а - каза ми началникът му - аферим! Длани като хлябове има - паднеш ли му в кунките, отърваване няма: ще издадеш и майчиното си мляко. Бравос на тая, дето го е родила - достойно брани той Царя и Отечеството… И ти му се възхищаваше вчера, нали? Разбра ли защо не ти обадих името му?

- За да го пощадиш - не него, а името.

- Тъй е. Умен си. Защото той си е отишъл, пък името остава. Не бива тия, дето идат след него, да носят срам връз челата си. Като мене, понеже аз се намесих в тази участ и я тласнах в невярна посока. Но нека говорим за по-ведри неща, а не за смърт.

- Но той сам се е осъдил - не виждам в какво си виновен тук ти?

- Има в правото един такъв термин: подтикване към престъпление. Друг пък се нарича съучастничество. Аз влизам с двата крака и в двете квалификации. И ние разбираме от юриспруденцията - в гласа му забляска тънка струйка горчива насмешка. После по-сериозно: - В съдилищата ме посяха като росно цвете на мегдан след Освобождението: бях асесор в Околийския мирови съд, сетне - заседател в Пловдивския окръжен. У нас службите се раздават според заслугите: не те питат можеш ли, а наш ли си - щом си наш, годен си за всичко. Но как тъй да седя в залата като пън, да мълча и да се правя, че съм врял и кипял в правораздаването? Та пред тебе винаги има мъка, човече, облечен във власт, да се лъже мъка е най-големия грях, който света познава… И от тая неволя ме избави книгата. Закупих си една камара учебници и сборници, глава не вдигнах от тях сума време, а като я вдигнах, вече знаех: държавата е наредила законите така, че да е всякога отгоре и да е от добре по-добре. Изправих се срещу нея - и много скоро тия, дето ме посяха разбраха, че не съм цвете за мирисане. Защото отсъждах по съвест, не по закон, но никога не заобикалях закона. Нито един човешки закон не може да се побере изцяло в две-три сухи изречения, все нещо остава да стърчи навън. Ей това, дето стърчи, прави човека единствен и неповторим, именно то трябва да се има предвид при всеки случай. Пък държавата се опитва да го напъха в закона, мачка го, тъпче го, реже го, къса го, за да може за измие сетне ръце като Пилат.

Ще възразите ли, Господин прокурор? Или предпочитате да мълчите, сякаш разбирате всичко?…

- Излезе дълго и усукано, нали? - засмя се старецът накрая. - А ние окъсняхме. Хайде, няма ли да тръгваме вече?

- Къде? - наистина не проумявах, други мисли се рояха и тълпяха в мен.

- В Пловдив. Аз съм готов. Ей ми новите дрехи, с които на оня свят трябваше да се представя: добра ми е бабата, стегнала ги е без да ме пита - знае ли се дали моя път до небето не минава през Пловдив?

Дрехите бяха грижливо надиплени върху стара дървена ракла. А върху треперещата от чистота бяла риза бе положен калпак със златно лъвче. Дядо Генчо забеляза, че му отделям повече внимание и каза:

- Калпака ли гледаш? Е, с него на всяко повдигане бивах, но най-често влизаше в употреба той през Съединението: от много повдигания се състоеше то. Дойде време да протестираме пред европейците, които се потяха над Органическия устав - нахлузя го, събера с пушката народа си и - пайдьом-пашли. Рекат гимнастически дружества да основем, защото границите на юг трябва да са спокойни - пак на главата, пушката в ръка и - так держите, маладци! Свикат ни в града я Митьо Матевски, я Иван Андонов да умуваме докога ще бъдем покорни, какво ще чакаме, та не се назоваваме българи - без него и без пушката не тръгвам…

Ама ще ме запиташ, защо се опираха и на мене? Как не, като пет села освен Елешница водех, те са: Синджирлий, Красново, Паничери, Старо ново село, Дълги герен. А защо вървяха подир мен? Защото не ги изоставих през Април, както направиха мнозина, ала не само за това. С народ, сине, трудно се работи, че колкото човеци - толкова гласове. Не чуеш ли всичките, не успееш ли в един букет да ги свържеш, но тъй че пак да се различават, смятай я отписана. Даже още по-добре е, ако до божура например се кипри магарешки бодил да речем. Ще те боцка той, за себе си ще ти напомня, ще те държи нащрек. Ето, виж телеграмите, с които ми известяваха: избран си в Третото и в Четвъртото народно събрание с абсолютно мнозинство. Всеки на мое място би се опил от тази никаква дума, абсолютно - аз пък от мъка се напих. Понеже не е възможно да не съм сгрешил поне веднъж с някого: крив, смачкан или изсъхнал стрък да не съм отделил от букета. Нагласеното никога не е било истинско - и на развала мирише. Но ако телеграмите са точни? Е, тогава не съм човек, а светец. Тежко и горко тогава на този народ, защото се знае кой пали свещи на светците - болнавият, сакатият, прегрешилият…

Не си кривя обаче душата - вярваха ми. Вярваха на идеята, която носех, и ме следваха. Сега повече ме слушат - идеите са много, зацапани са и затова са мижави, пък аз си останах същият: гол като пушка, ако не се брои тъкмо тя. А за какво се бият помежду си господинчовците днес, вижда дори слепият. Когато идеите помръкнат, сине, заблестява златото. Но стига сме мъдрували, хайде, тръгваме ли?

- Ама ние още не сме свършили. А и войниците, нали са на мелница те? - възразих му, като нито за миг не преставах да мисля върху изреченото.

- Брей, аз съвсем забравих за тях - укори се той, сетне прибави: - Слушай, да не вземеш да им се гневиш като се върнат. Защото ги склоних пушките си тук да оставят. С пушка при хляб се не ходи, грехота е. Хлябът пазванти не търпи, особено когато е гладен, сещай се какво имам предвид.

- Ти одеве започна за Съединението. Как стана то? - това отново бе опит за измъкване, понеже…

Понеже всяка негова дума бе изстрел срещу нас, Господин прокурор, винаги точен и смъртоносен изстрел. Сега се подгответе да прочетете най-страшното ми откритие: той не го правеше умишлено, Господин прокурор. Защото в такъв случай щеше да стреля по труп. Простете, но тъкмо тук си спомних „Кемера”, който дърветата пълнеха със злато, а ние - с кръв. Тогава видях как наш офицер изпразни револвера си във вече мъртъв въстаник. Знаете ли защо го направи? Защото за него той продължаваше да живее и след смъртта си…

- С много пукотевица, но без кръв: едничък капитан Райчо се принесе в курбан, насред града падна героя - захвана да ми отговаря старецът. - Иначе се доказваше вярност чрез присъствие, така беше. Но ти не схващай думите ми като глума или подигравка. Понякога историята сякаш иска да се попълни с това, което й липсва - и по измъчените й устни заиграва усмивка… Е, май се поувлякох. Но някой може и тъй да го изтълкува.

- А ти?

- Аз ли? Ами отидох, пипнах с очите си, каквото сварих и се върнах, натежал от лоши помисли. От какво се бяха вселили те в мене?… Ето, не че отричам ролята на Чардафона, имаше един такъв, може и да си го чувал, ха!, та той ти е адаш бе - но дори врагът трябва да се уважава: нали по него ще измерват сетне и силата, и акъла ти. А какъв враг ни беше бае Кръстевич, питам аз, та го разкарвахме из целия град да обира омраза и презрение, трупани векове? Всяко движение, сине, е здраво, когато е справедливо. После: видях доста случайни, барут немирисали, да дерат гърла и с удобни думи да заобикалят истинските дейци. Вярно око имам, от пушката ще да е такова, рекох си: тези ще въртят сопата подире - и не се излъгах, тъй стана. Накрая, но не последно, като поех към Велегановите, сигур помниш защо бях в дюкяна им, гледам: насред пътя един сергия отворил, а в нея - свирки и пищялки, глинени, дървени, костени, всякакви. И два вика ехтят, до изгрева чак се качват: Насам, юнаци! Граби, народе!… Изстинах. Отминах на пръсти. И думах в себе си: предвидлив човек е българинът, от глад няма да умре той…

- Нататък?

- Нататък какво? В Елешница насъбрах мъжете селяни и им казах: хващайте се родитбата от нивята си да приберете, че зима иде. Голяма, снежна, но студена, много студена зима.

- Позна ли, дядо?

- И още как! Проточи се тя повече, отколкото предполагах - трийсе ли, четирсе ли лета. Яко ни залости лошото време по къщите, само извънредни събития ни изваждаха навън. А кои са те на село? Раждане, сватба, смърт, война. Помрачняха и затъпяха селяните, съвсем подивяха, живота на две-три поколения отиде нахалос. И - отнийде светлинка, пък без нея нищо не вирее, колкото си искаш сей, тори и поливай, плод няма да береш. Всичко туй се правеше нарочно, сине.

Но аз на отчаянието не се предадох, нямах право на това. Доста помитках в тези години по белия свят, все по народни дела тичах. Не, не само в съдилищата скачах, а и по събрания, комисии, комитети, учреждения, министерства. Бранех на селото имота и честта: тя е най-големия имот. Люто ме ненавиждаха мен народняците, понеже изкарвах кривините им наяве, бяха зинали да глътнат даже сетния ни залък. Искаха в тяхната партия да ме прикоткат, но къде ти да склоня. Една кожа нося, ако я заменя, с влечугите се изравнявам - на колене нивга никой не ме е видял.

Не забравях обаче, че съм и човек. Нивките си гледах, млади и стари на ум учех, църквата също не отминавах… Виж, с църквата е свързано нещо, което ще ти открие, че мракът винаги с мрак се съчетава и мрак ражда. Аз отдавна бях хвърлил расото и в нея се разпореждаше друг отец, другоселец. Добре си вършеше той работата, но веднъж идват при мене селяни и ми казват: така и така, дядо Генчо, иконата, която ни подариха руските солдати, изчезна, та сме дошли да питаме какво да правим. За втори път влезе тогава пушката ми в храма: първия бе през Април. Впирам я в гърдите на отчето - и:

- Човече боже, за туй, което ще сторя сега, всичките ми грехове ще бъдат опростени там, на небето.

Върна я - той я бе изхайдутувал - и повече не го видяхме. Но за какво му беше светинята на него, и до днес не мога да си отговоря. Убий ме, не мога. Сетне разбрахме, че партизанин на народняците от Пловдив станал, селата обикалял съмишленици да набира, но по южната яка завивал, насам дори не поглеждал…

Та ти казвам, тъй я карахме: без слънце. Другарите ми и те - живееха, колкото да се рече, осланени от яловото очакване. До един ги погребах - за Иван Арабаджията най ме боли. Ако имаше между нас някой народен, това бе той. За последен път го посетих през декември на хилядо и деветстотната. Мълчалив бе, както винаги, едничко изречение ми прошепна само, то е:

- Когато думите поевтинеят, оръжието поскъпва.

Него разнищвах до мига, в който се надигнахме - и едва вчера го разбрах напълно. Малкото време ражда големи думи, сине, а те се поправят със знамена и пушки.

- А войните, дядо? Одеве ги спомена ти, не доказваме ли понякога и чрез тях, че сме заедно, че сме народ?

- Хм. Не съм съгласен, чуй защо… През дванайста посрещнахме юнаците, които бяха стигнали чак до Одрин. С тях се върна и Танко, балкан мъж беше, камъкът в ръцете му вода пущаше. Гледам, радват се другите, пък той настрана от веселието стои, усмихва се с усмивка, която през облаци струи и току прибърсва устни. Мина не мина време, заслабя Танко, залиня и тръгна към земята. Викна ме преди да издъхне и ми се изповяда:

- Даскале, тя се видя вече моята, но аз искам чист да се заселя в пръстта, а ми тежи грях, мира ми не дава… Към Одрин като вървяхме през войната, страшен студ ни мореше и още по-страшен глад. Една нощ трябваше да прекосим поле, по което бяха налягали за вечен сън стотина турци. Промъкнахме се към тях и започнахме да обръщаме труповете белким намерим нещо за ядене в някоя раница. Късметлия излязох, неначенат хляб открих и веднага го заръфах. Още с първата хапка усетих, че той сладни, но си рекох, че тъй ми се е сторило. Скрих остатъка в пазвата си, а на сутринта видях, че хлябът е напит с кръв. Сепнах се, защото турска бе тя - и досега ме хваща страх като си го помисля. Онази кръв с моята тогава се смеси, протече в жилите ми, в сърцето ми влезе - и аз не зная аз ли съм или не. Кажи ми, даскале, кой съм, но без да ме щадиш, а?

Успокоих го криво-ляво, очите му затворих, а въпросът още гореше в тях… Разбра ли защо ти разказах за Танко? Или си викаш: какво пък толкова е сторил той? Нищо. Само дето беше убил себе си, на война всеки убива преди всичко себе си. И още нещо си викаш ти сега: Ей че хитро старче, вече дни наред иска да ми продаде колкото се може по-скъпо миналото си. Да, ама аз не си казвам, че ти, младо, искаш да го купиш на безценица. Пък и туй с което си дошъл на пазара, хич не ме задоволява - и няма да ти го продам аз…

В този ден повече не разговаряхме. По негова покана се помаяхме из селото, срещаха ни и ни изпращаха с топлота и грижа. А като се върнахме, той ми връчи един албум и рече:

- Поразгледай го, сине. Дотук много чу, а малко видя, харно е, когато думата е снабдена с образ. Снимката е миг от живота, но миг, който не лъже, ако съумееш да видиш времето в нея. Пък подредиш ли миг по миг, възможно е и целият живот да се възправи пред тебе. За това обаче се изисква не умение, а душа, понеже е нужно да запълваш празнините справедливо, точно и по съвест.

Странно чувство изпитах, когато останах насаме с албума. Защото ясно видях как се променя пушката в снимките от различните години. Ту ликуване, ту болка, ту тъга, ту обич излъчваше тя, като хронологията изобщо не й влияеше. Или може би се лъжех?…

13.

С две мисли бе изпълнено съзнанието ми в утрото на следващия ден. Първата се въртеше около няколкото листа, изпаднали от албума, изписани ситно, но четливо. Листове, върху които старецът се бе опитал да опише събитията на живота си. От тях извадих само пет фрази, откроени между другото и от него. Ето ги:

1867. Тук за пръв път аз отворих училището.

1869. И взех да работя за освобождението ни.

1876. Огънят на Левски ми гореше в сърцето.

1876. Свободата никой не ще да ни я хариже, ако не си я откупим с кръвта си.

1887. Гол съм се родил - гол ще умра.

Втората бе предизвикана от портрета на млад човек с ясно, чисто лице и високо, умно чело. Не беше трудно да се открие поразителната прилика със стареца.

- Кой е този, дядо? - запитах го, веднага щом го видях пред себе си.

- Син ми - макар и кратък, отговорът беше произнесен с усилие.

- А къде е той сега? - продължих нататък, тласкан от любопитството.

- Убиха ми го - болно изрече дядо Генчо и очите му се втренчиха в моите.

- Защо? - изтървах невнимателно аз - и прехапах устни.

- Защото мислеше другояче - отчетливо каза той.И додаде: - Помни, сине, когато единственият довод на властта е убийството, в безпътица е тя и много скоро се сгромолясва в пропастта…

След това, Господин прокурор, изслушах един монолог, който имаше силата на обвинение. Всяка негова дума бе продиктувана от такава мъка, че сърцето ми неволно я прие като своя. Но колко струва съчувствието, породено от разкаянието? Защото извършителите на деянието бяхме отново ние: факт, в който не се съмнявахме и двамата. Чуйте го и дано се убедите в същото…

- Не го опазих, въпреки, че знаех накъде върви. А беше тръгнал света да оправя. Още в Пловдив, там учеше в Мъжката гимназия, после - в Казанлък, там пък педагогията усвояваше, за да ме наследи. Добри учители и другари имаше - Димитър Благоев, Гаврил Георгиев, Георги Кирков: харни хора са те, по вестниците пишат и истината дирят. Истината, която го затри…

Една заран ми го докараха в каруца. Насред мегдана беше: отметнах одеалото, с което бе покрит, в раните му се взрях, отворих уста да глътна малко въздух, отстъпих две-три крачки назад, обърнах се и хукнах към къщи. Понякога и безсилието посяга към оръжието - взех пушката, на мегдана отново изскочих, а той - заобиколен от хора. Разстъпиха се, пропуснаха ме: пак до каруцата спрях, надвесих се, та го погалих с поглед и търтих към полето. Легнах в прясна бразда, в топлото й дихание легнах, да умра и да се заровя там исках, ала земята не ме прие, може би защото бях грешен: има ли по-голям грях от това да оставиш убиеца ненаказан? Вчера го сторих - и вече съм готов за път. Хайде да тръгваме!

Последните думи старецът изрече твърдо и решително. Чак тогава забелязах, че е в новите си дрехи: лъвчето на калпака му бляскаше, сякаш бе от огън. Изтръпнах - състояние, в което изпадах доста често през тези пет дни. И отсякох:

- Никъде няма да вървиш. Ще се измитаме ние - сега и завинаги. Живей, както си живял, пък ако можеш, прости ми или по-добре ме забрави. Сбогом.

- Ти започна да ми харесваш бе, момче - проточи той насмешливо. - ама… сметката ти е крива. Не отиваш ли по такъв начин под съд вместо мене? Помисли за службата и за майка си.

Усетих как всичката ми кръв се качва в главата ми: за него аз бях нищожество, Господин прокурор, разбирате защо, нали? Ако не - това говори много лошо за Вас…

Сетне всичко се разигра като в театър. Докато той сваляше пушката от стената, аз, за собствена изненада, опипах кобура си. Движение, което предизвика твърде нехайна реплика:

- Пищова ли търсиш? При мен е той. За всеки случай. Ще ти го върна, когато му дойде времето.

В следващите мигове вървях пред пушката. Долу, на улицата ни чакаха войниците. На тях изобщо не им направи впечатление, че съм арестуван. Вместо да ме отърват, те ми помогнаха да се кача на коня. Направиха го привично и без суетене, както хиляди пъти до тук, като че ли предварително знаеха какво ще се случи. Не им се сърдех. На себе си - също. Най-малко пък на стареца, който се надигна от седлото и изкомандва весело:

- С бога напред, юнаци!

А Елешница ни изпрати с добро, въпреки моите някогашни опасения, Господин прокурор. Мълчаливо спокойствие се четеше в очите й. И една мисъл се разля тихо и полека в гърдите ми - сега тя вярваше не само на стареца, но и на мене.

14.

Пътуването ни до Пловдив премина сносно и без произшествия. Времето между 9 и 12 заранта бе удобно за земледелческа работа и полето гъмжеше от хора селяни. Те вървяха след ралата си, пръстта се ронеше като захар, а от браздите към небето се възземаха облаци сребриста пара.

Шосето бе спокойно, по него не се забелязваше никакво движение, ако не се брои взвода конни стражари, с които се разминахме пред Големия Чардак. Бяха едри, охранени, разпуснати момчета - широко разположени върху седлата, те разговаряха шумно, смееха се и дъвчеха слънчоглед. Изглежда водещият ги фелдфебел съзря някаква нередност в нашия малък отряд, защото по лицето му се мярна подозрение, то личеше и в думите му:

- Имате ли нужда от нещо, Гусин поручик?

Успокоих го с усмивка, а устата ми бе пресъхнала:

- Благодаря. При нас всичко е нормално. Добър ви път.

Ала дядо Генчо не бързаше да се раздели  с тях - и като огледа коня на фелдфебела, каза:

- Твоят левент ще окуцее, човече, я го виж как стъпва. Без една подкова скоро ще остане, погрижи се за него.

Нататък не спирахме, но преди да влезем в града, старецът се отби за минутка - две в малкия хан на Кършияка. Оттам се върна без пушката, приближи се до мене, бръкна в дрехата си, извади револвера и ми го подаде. Поех го и вече слушах:

- Сега води ти. Готов съм. На този ден съм готов да посрещна всичко.

- Защо, дядо? - това бе последният ми въпрос към стареца.

- Втори октомври е. На втори октомври преди години загубих сина си, сине - чух последния му отговор аз.

И изведнъж пораснах: усетих се висок, силен и свободен. От моста на Марица до съда разстоянието бе една въздишка - въздишка, изпълнена с горест, обич и решителност, Господин прокурор!…

15.

Господин областният прокурор отлепи очи от написаното. По лицето му пълзеше сянка, от доброто му настроение нямаше и следа. Минута размисъл - и той разрови нервно купчинката хартия, откри първия лист, със заявлението, отвинти капачката на самописката си и без колебание написа в левия горен ъгъл „Да!”, след което се подписа със замах.

После вдигна слушалката на телефона, набра търсения номер и когато чу отсрещния глас, нареди властно:

- Доведете ми Генчо Динчов Джумайов от Елешница! 

Послеслов

Съратникът на Апостола Левски, априлецът и съединистът Генчо Динчов Джумайов е руган от състава на апелативно дело № 1 - Пловдив за това, че е вдигнал Септемврийското въстание през 1923 г. в село Елешница с изстрел от личното си оръжие.

Поборникът умира на 7 юли 1934 г. в с. Елешница от естествена смърт. Погребан е с военни почести в местните гробища.

Пушката му се съхранява в Музея на революционното движение - Пловдив.

Пловдив, 1989 година