ВТОРО ПИСМО ДО МАРИЯ

Асан Хаджипехливанов

ВТОРО ПИСМО ДО МАРИЯ

Мария,
получих предното ти писмо на осми април
на Разпети петък в пиковия час на мъката,
когато погребваха свищовските деца.
/В този миг болката заприлича на облак от сълзи.
Заплака дъжда и камъчетата заплакаха.
Земята дрогирана от мъка до гръкляна заскуба
косите си/.
Мария,
пишеш ми за храма „Александър Невски”,
където сред девствената тишина на утрото
разсъблякохме душите си
и запалихме клоните на нашите чувства.
На перваза на сърцето ми
са кацнали лястовици,
кълват трошици от тънките ми илюзии
и ненаситно се целуват.
Колко обикновени неща:
като докосване и топла длан върху раменете ми,
бухнал хляб на разсъмване и копнеж.
Пишеш ми за белеещата Пирин планина.
И аз я боготворя!
Но не заменям нейната красота
с нежността на разпиления ти глас
по телефонната жица
и с дъха ти раздиплил магнитно
пространството.
Мария,
днес е разпети петък
днес погребват свищовските деца -
скършени филизи на съдбата
и болката дълбае сърцевината на съвестта ми.
Вървя и стискам между зъбите си порива,
а зимата във дрипавото си палто е
пресен спомен.
Мария,
тук пролетта се разлиства ябълкова
и лястовиците вият гнездата си.
А ти?


ЧЕТВЪРТО ПИСМО ДО МАРИЯ

Мария,
чаках те пред хотел „Сандански”.
Влаковете ли изпусна
или сърцето ти се препъна в камъче,
буря от условности ли те сполетя
и скъса въженцата на твоите чувства,
или есенния дъждец те подхлъзна по релсите?
Скитам се по дирите на старите пътеки,
а сантименталните дъждове вървят през мен.
Есента е в пелерината от охра
тъжни кестени се търкалят по бордюра,
тъжни като моите спомени,
които закопчах с безопасна игла,
за да не изпаднат от завесите на паметта ми.
Пирин е във бялата си риза,
а по заскрежените й нежни рамене
е легнала иконостасна тишината.
Един налбантин кове подковите на коня си,
а аз с мисля за подковата от обич.
Мария,
не искам да затрупам думите за теб с къртича
пръст.
Аз съм същото наивно момче.
Още тичам след белите гълъби
и не изневерих на люляковите си чувства.
А ти ?


ЛЯТО

Тополова сянка по ръба на лятото
пълзи по колене.
Накъде ли е тръгнала в омарата?
Спечени циганки - буци пръст
берат от храстите шипки
да нахранят децата си,
и песента им със скъсан глас пълзи -
гущер по рижия кър.
Берачи на тютюн с катран по пръстите
пълзят - мравки към домовете си
и водят за ръка копнежа си по алени изгреви.
Лястовици със пресъхнали гърла се молят
                                                             за дъжд.
Тополова сянка по ръба на лятото.
Накъде ли е тръгнала?