Александър Блок

превод: Димитър Горсов

СЛЕД ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ

Из „Арфи и цигулки” (1908 - 1916)

                                           На К. М. С.

1.

Тук все тъй в езерен тих зрак
сол капе в солници обширни.
Сега, щом тъй си стар и мирен,
какво ли те вълнува пак?

Или на първата страст зноят
душата още пепели
и още в нея трополи
оная сянка неспокойна?

Повикай я - ще дойде тя.
Пак профилът й свиден нежно
ще заблести и с млада свежест
ще шепнат милите уста.

1909

2.

Под елхата, в парка тих,
в час среднощен - глух и лих -

лебед стар и натежал
под крило глава е сврял.

Цял съм памет, цял съм слух -
ти си с мен, печален дух.

Ето там, като преди,
виждам твоите следи.

Под елхата, цяла в мъх,
пак долавям твоя дъх.

И душата смутно пак
трепка в слизестия мрак.

Но сега оная страст
е блед сън и призрак в нас.

Всичко мина, преболя.
И е сън днес, и мъгла!

1909

3.

Понякога в покой минутен,
под блясъка на скрежа лют,
мечтата, смутна и нечута,
скучае в стайния уют.

Но миг след туй - мъгла сред парка,
железен мост и речен бряг,
и розов цвят в студа се марка,
и там - очите сини пак!..

О тоя шепот и преструвки,
замаяната ми глава,
и твоя кикот, и целувки,
и сепващите ме слова!…

1909

4.

Синеока, теб Бог на света те създал
да си гений мой, в първа любов засиял.

Той през моята скръб, в дъжд умита,
с полет тих на оса ядовита

дири миналите ми следи.
И нима труден дял отреди,

че пак виждам ръцете ти нежни,
чувам екот от думи небрежни

и в очите, искрящи пред мен,
цял отново съм потопен.

1909

5.

Когато трудно се въззеха
пред мене и дела, и дни,
и в сън дълбок, в дни без утеха,
се лутах в горски стръмнини,

не знаех, че в леса обичан
и спомен стар и съхранен…
И в миг пробуден, но все в плен
на сенките, чух песен птича:

„Глас в страстите си не пести!
Зови ги - верен и отдаден!
И нощем чукай на насладите
по неразкритите врати!”

1909

6.

Срещнахме се в тиха вечер.
Нося този сън в гръдта.
В клоните блестяха вече
първи пролетни листа.

Под зарите аленеещи,
устремена към вира,
мълком тясната алея
в сенките внезапно спря.

Тази младост, тази нежност!…
Тя за нас какво не бе?
Тя ми вля в стиха метежен
дъх и буря и небе!

Пак в мечти сърцето скита.
В него всичко се побра:
късния здрач и в тревите -
кърпата ти край вира.

1910

7.

Очите вече потъмняха.
Скрипти цигулката едва.
От жеста диригентски плахо
тих полъх в арфите повя.

И твоят възглас страстен в дим се
приплъзна в мрака чак до мен.
И пееше тенорът химни
в лек щрайх, от пролет окрилен…

Когато оня дъх печален
безжалостно в кръвта замря
и някой, беден и страдален,
с ръка сърцето ми допря;

когато с тайните безименни
пред мен премина в тънък дим
пак призракът, непобедимият,
чух арфен звън: д а о т л е т и м!..

1910

8.

Всичко мило и пазено в паметта ми
чезне с дните без ред и следа
и ехти тази повест в небето ми само,
с лъкатушен зиг-заг на среднощна звезда.

Обгорен в думи рухва животът забързан,
ала първата обич, с порива пръв,
в моя сън е в ковчеже безценно привързана
с лента, алена като кръв.

И когато съм смазан и гасна в отровни
обиди, сред стаята стихнала пак
слиза мъртвата моя любовница -
синкав призрак в кандилния зрак.

1910