Милка Пиналска

ПРЕДСЪРДИЕ

Почиствам мястото за всички зими,
за късните лета, за грешките -
онази ничия земя, в която нямам име
и оправдания, че ми е тежко.
Сферични думи, хвърчила, лалета…
И слъногледите на Гог. А теб те няма.
Измитам със метли от светлина полето
за най-голямата любов - Измамата.
С ръце от светлосенки свиря бури -
да мога после да опитомявам клони,
а те рисуват съвършените контури
на твоята душа. Но моята се рони…
Забравил си в това местенце нещо.
Неистово издирвам черната кутия
на нашата любов. И те посрещам
дори и тук, където искам да се скрия.
Подреждам свода с небесата твои.
От моите остана само глъч на рими.
Преселих се в най-тесните покои,
но пак си всичко там. А аз - без им.

НА ПЪТ ЗА МОСТОВО

Къде е пътят за Мостово?
Щеше да ни водиш в Мостово.
А сега накъде да строя мостове?!
Около тебе са сложили постове -
черни сови до белите сови.
Завардиха те и лъч не допущат
дa те зърна поне в очертание.
Въжени стълби, кал по обущата.
Стоя на тъжното отстояние
от Истинския Живот. А в този
съм Рапунцел, но осиротяла.
В градината вехнат треви и рози.
Просто не съм си отвътре цяла.
Плитка да мятам през сиви кули,
от дъжд да ти изплитам дантели,
няма да дойдеш. Бог те потули
зад крилата на совите бели.
Остава да се надявам, в Заника,
че ще идем на друго… Мостово.
Тя, самотата, е хронична паника,
а пред тебе все божи постове.
Как да мина през тях, кажи ми -
как да мина, да ти продумам?!
С тези небесни военни режими,
няма смисъл да се бунтувам.
Взимам си стълбите и се прибирам.
A ти ме изчакай там, за края…
От всяко утро пътеки събирам.
Къде е Мостово ли? По пътя за Рая.

ПРОЩАВАМ ТИ С ЕДНА ВЕЧЕРЯ

             “В кабаках - зеленый штоф,
              Белые салфетки.
              Рай для нищих и шутов,
              Мне ж - как птице в клетке!”

                          Висоцки,”В сонмне - желтые огни”

Tи казваш ми, че всъщност съм добра.
А аз твърдя, че още много трябва…
Ако това е някаква измислена игра -
да си играем на похвали и ограбване,
съгласна съм, велика съм, с дворци,
такива, ееей като онази кoса нива,
която впива нокти в небесата. Иглеци
са пръстите й от неораната коприва.
Велика съм и като този див трънак.
В по-друг живот навярно плод би имал.
Сега обаче е на вятъра горчив ортак.
Възможните красиви ризи са заминали
за някой ближен или богу приближен.
Ала на храста, респeктивно и на мене,
не ни отива титлата „добър”, „блажен”.
Дори не подозираш колко не ми дреме,
че съм невписана в доброто общество,
че съм пропусната от соя на добрите.
Добре, че с някои не съм едно тесто…
Те хляб възмек са, други - сме корите.
И като станем глина пак, ела ни виж -
и мен, и себе си, и всички тези „вечни”.
Тогава селото ми ще е станало Париж,
а болките ми ще са сладки и далечни.
Но да ми казваш, че съм бяла светлина?!
Е, надобрявам, вярно. Мързел на ината.
Стани, де, коленичиш с мойте колена!
А аз съм те изправила до светлината
да си ми сянка, че от слънце ме боли
видяното, в сърцевината детски просто.
Та никакво понятие не ще ме раздели
на континенти, синоними и на острови…
Една съм си, макар не толкова добра,
каквото искала съм все да се намеря.
Но ти такава точно, недорасла, ме избра,
че ти прощавам себе си с една вечеря.