Василий Казимировски

СВЕТЪЛ РИЦАР

Нали си на Живота верен!
Нали си паж. И страж. И щит.
Нали обичаш изгрева вечерен
и утринния залез дъждовит.
От къшей въздух и от полъх хляб
нали душата ти е сита
и в погледа на всеки сляп
е скрита благодарността открита,
че има дом, и гроб, и брат,
че има го зеления порой,
че бил е старец, а сега е млад,
че бурята започва със покой…
Тогава тръгвай! Път те чака!
За теб е този ден определен.
Свири сигнала за атака.
Дори да бъдеш победен.

ОМРАЗАТА Е ПО-СЪРДЕЧНА

Това не беше и раздяла.
Бе дълъг миг несполучлив.
Аз ще те смятам за умряла,
ти мен - за полужив.
Размит е общия прибой,
а го градихме монолитен
и капките съвместен зной
попиха в пясък антрацитен.
Бе само генна философия:
живей и оцелявай вечно,
а Любовта е хипертрофия,
омразата е по-сърдечна.
И след двубоя мълчалив
останки обич се събират,
но оцелелия ще е щастлив
да страда колкото умиращ.

НА СТРАШЕН СЪД В НОЩТА ОТИВАМ

Като от срязан клон изтече Любовта
и капките запалиха тревата.
Това бе значи края на света:
завръщане във нищото на самотата.
И сляпа нощ със мокра тишина
изтриваше небето от звездите,
пропадах в тази черна светлина
без бялата надежда на душите ни.
Интригите воюваха нескромни,
за да оставят спомена за път,
но пътищата нямат спомени.
След теб е само Страшен съд.

НЕСТИНАРКА СРЕД ЛЮБОВНАТА ЖАРАВА

На сърцето в жертвената клада
пристъпваш тихо като нестинарка.
От въглените пепел пада.
Душата ми е в изнемога жарка.
Половин луна - разчупен хляб,
разхвърля синя звездна ръж
и южен вятър, много слаб,
гаси пожара с хладен дъжд.
Запяха птици. Изтъня нощта
във следващи зародишни зори.
Да хвърлим още обич във жарта.
Поне до утре да гори…

ТИХАТА ПОСОКА Е ПОКОЯ

                     На баща ми

Камбаната удари издалеко.
Бе бронзов стон, легиран със тъга.
Бе стъпкал шестдесет пътеки.
Бе изморен. Бе жаден. Без крака.
Приседна: хладна бе тревата.
Помисли си: като Живота мой…
Помоли се: миг още на земята.
Поиска си: покой, покой, покой…
Таяха капки златни спомени:
бе близо значи. Беше в Есента,
притичала измежду клоните
от тихата посока на света.

ПЪТЕКА ЗА СЕКУНДИ МЪЖЕСТВО

Като змия езика си разцепи Пътя.
Извиха се от него две пътеки:
на извървяната съм вече стъпил,
мини ти, сине, през сърцето ми.
Разбира се, че тръпен към земята
се спускам, слушайки дъха си,
но там, в зората на тревата,
аз дълго ще говоря със баща си.
Оставям ти полезните неща:
Любов и въздух с тишина,
остатъка от Време на света,
вода, и хляб, и светлина.
Знам, думите ми са излишни.
Но, ако пулса ти е чист,
ще имаш пролет в бели вишни
и лято с есен в цвят златист.
Как меко пада слънчева слана.
Довиждане. Ухае на Живота.
Но чака младата зеленина
на моите секунди мъжеството.