ПИСМО ДО АПОСТОЛА

Александър Калчев

ПИСМО ДО АПОСТОЛА

Пиша ти, Дяконе. Преглъщам и пиша.
Задавям се. Плача без сълзи.
В гърдите присяда. Не мога да дишам.
Сънувам зли примки и възли.

Сънувам завери. Потери сънувам.
Предатели. Тайни засади.
Народът ни още по навик пладнува,
запазил рефлексите стадни.

Не ти се оплаквам. Но вече ми писна.
Отчаяно хората дремят.
Щом днес са такива, какви ли били са
тогава, по твоето време.

Навсякъде хаос, лъжи и поквара.
И всеки воюва със всеки.
Мечтите опират до вкусна попара.
И жилище без ипотека.

Топи се народът и сам се спасява,
където му видят очите.
Зарязва родина и търси държава,
в която намира защита.

Позор е, безсилни когато изпаднем,
все теб да те търсим в тегоба.
И все да не знаем ни кой те предаде,
ни точно къде ти е гроба.

И вечно да чакаме друг да опита
веригите да ни разкъса.
Пусни ни сами да си чупим главите.
И докато уврят…
не възкръсвай!


И В ТИШИНАТА - ТИШИНА

И в тишината - тишина кинжал.
В такъв момент човекът оглушавал.
И с всички сили, казват, че крещял,
но звук слухът въобще не получавал.

Отвсякъде ехтяла тишина.
Една такава, шумна, повторима.
Превърнала и ехото в стена,
която сам с главата си разбиваш.

Започваш да си мислиш, че си луд
или светът изцяло е побъркан.
Щом сам се вкарваш в някакъв етюд
на плосък виц. И пошъл. И изтъркан…

Но щом се осъзнаеш - тишина.
Говорят всички, а не казват нищо.
И преоткриваш в себе си вина
за глухотата в собствените мисли.

Защо си мислиш, че грехът е твой?
Макар и ням, все още мислиш гласно.
И още питаш с пълно право, кой
те върза като кон на празна ясла.

А после в тишината - тишина,
която те изцежда без остатък.
И всеки води своята война…
А са му нужни само три квадрата.


КЕНТАВЪР

Болят колената. Много път извървя,
но копитата питат за още.
И крещят сетивата, изпаднали в страх
от несигурност в старите кости.

Ала в него ехти оня вътрешен зов,
да се юрне срещу ширинето…
Остарелият кон е с предимство едно,
той не страда от болки в сърцето.

И отлично разбира, че няма криле.
Че кентавърът няма да литне.
Но бе чувал да има летящи коне
и бе длъжен поне да опита.

Да се впусне отнесен от бесен галоп,
накъдето миражи възкръсват.
Той ще спре своя бяг не с въже от коноп,
а когато… сърцето се пръсне.


СУЛАМИТ

Да те жадува. Както го жадуваш.
И да примира. Точно като теб.
Преситата е смърт. И да гладува,
душата му от глад да не умре.

А ти си Суламит. Ти си жената,
в която всяка клетка е любов.
Ти даваш сол. От извора с водата,
за жадните ти правиш блаженство…

Не приласкаваш никой. Ти лекуваш.
Даряваш част от своята печал.
И влюбеният в теб преболедува,
искрица смисъл в болката видял.

Защото любовта е по природа
изтляваща в човешко тяло жар.
Подобното щом срещне се с подобно,
не е любов. По-скоро е пожар.

Ти знаеш, че ще дойде като слънце
и ще поиска да те отведе…
Ти пееш за покълващото зрънце,
с трептящи слабини и колене.

Но ти си силна. Ти ще се запазиш.
И себе си, и него ще спасиш.
А времето във вечната си пазва
още една любов да приюти…

Когато дойде, залости вратата.
Не му отваряй, мила Суламит.
Недей отваря. Остани жената,
която любовта не изгори.


НЕ

Не пали свещта от двата края,
Тя така ще догори без време.
Ни по светло може да ти стане,
нито ще те стопли непременно.

Може след това да те преследват
белези от нещо изгоряло.
Може в тъмнината непрогледна
черното да сбъркаш с нещо бяло.

Но не се предавай на стремежа
всичко да опиташ с пълна сила!
После ще се каеш за небрежност…
Не пали
           от две страни фитила!


НЕ КАЛЕСВАЙ СКИТНИК ЗА ОБЯД

Престане ли сърцето да боли,
когато трябва сам ще те намеря.
Аз с нокти път ще ровя през скали
и с дявола ще сядам да вечерям.

Но ще пристигна някой ден при теб
след дългия си път на неудачник.
Ще седна пред вратата ти и ще
изчакам, докато си тръгне здрачът.

На сутринта ще блъскам като луд
по пътната врата със всичка сила.
Отвориш ли, ще падна в твоя скут,
тъй както син пред майчина могила.

Но няма да те моля да простиш.
В полите ти не чакай да подсмърчам!
Ще помълча. И ти ще помълчиш…
Докато поклонението свърши.

А после, ако можеш отвори
сърцето си, дано да има място!
Ако ли не… Не страдай! Забрави!
И затвори приюта за нещастни.

И без това едва ли бих се спрял.
Не мога да живея обездвижен.
А и не съм роден за идеал.
Каквото и да правя, нося грижи.

Така, че сухо дърво не сади!
И скитник за дома си не калесвай!
Дървото плод едва ли ще роди.
И пак ще си сама. А ще е есен…


САМОТЕН МАРАТОН

Тръгна ли си? Май си го заслужих.
Конят ми е черен. Не е бял.
Принц не съм. И не изпитвам нужда.
Тоя сън бях вече преживял.

Щеше ми се винаги да мога
планини да местя всеки ден.
И водата да я смесвам с огън…
А пък аз си бях обикновен.

Но защо светът й? преобърна,
като сбъркан път във лабиринт.
Щеше ти се времето да върнеш.
Всичко в теб започваше със спринт.

И така, изглежда, ще завърши.
Сякаш със предизвестен финал.
Ти ще продължиш, а аз ще свърша
още там. На старта. Неуспял.

Тъжно е, когато се объркат
писти, състезатели и… кон.
Ти препускай! Аз…, когато тръгна…
Животът е самотен маратон.


ЕСЕННИ РОЗИ

                     на Ваня Ангелова

И защо разцъфтяхте посред есента?
Вече почват да падат сланите.
Несъмнено и вас, като всички цветя,
ще попарят студа и мъглите.

Ще се сбръчкат вълшебните нежни листа.
Цветовете ще почнат да тлеят.
И червените-черни сълзи красота
ще покапят. С пръстта ще се слеят.

Все едно си погребал поредна мечта
и се чувстваш безкрайно нещастен,
че умират край теб цветове на страстта,
а безсилен, стоиш безучастно.

Но какво пък, цъфтете напук на студа.
Няма право на вето сезона.
Красотата е дар, който няма цена
и по право стои над закона.

15.12.2013 г.


ЕСЕННО

Ято жълти луни
сред листата на дюлята
се люлеят в зеления здрач
и на златни камбанки приличат.

Топли слънчеви дни -
върволици от мулета
с керванджия кълвач,
като ручеи бързо изтичат.

Уморена земя
е подложила гръд
под изстинало есенно слънце.
Ветровете
поля оголели метат
и засяват ги зрънце по зрънце.

Скоро тежки мъгли
ще се спуснат отвред
и слани ще попарят листата.
Ще настъпят едни
къси дни - часове.
С много студ
и озъбен зъл вятър.

Кой каквото засаждал,
кой каквото посял,
всеки времето бърза да хване.
За какво си се раждал…
За какво си живял…
Жълти дюли -
звънящи камбани..


ОКОТО НА ГАРВАНА

                 „… но знам - оставя белег всяка рана.”
                                                  П. Пенев

Кой извади окото на гарвана
и от него направи мънисто?
То бе живо. И не е за вярване,
но бе толкова бляскаво-чисто…

В него имаше нощ. И светкавици.
Светлината се раждаше в него.
Сякаш беше излязла от кладенец,
черен бисер от дъното взела.

В него имаше вяра набъбнала,
като пъпка преди да разпукне.
И стремеж взет от лудите кълнове,
замразения миг да разчупят.

В него имаше обич неистова
към живота - свободния, краткия.
И размах на крила, с преосмислени,
но до болка човешки понятия.

Надживяло живота очакване
бе крилото на белия гарван.
Някой беше отрязал крилата му,
Но в окото му, живото -
                                    вярвам.