КЛОШАР

Кръстьо Кръстев

КЛОШАР

               На Петко Каневски

Опитваш се да оклошариш
и мене, нашенски живот,
но аз съм семка от България,
потомък съм на селски род.
Ще дъвча сняг и ланска шума,
заслушан в грозния ти грак.
И болен, изпокъсан, чумав,
аз българин ще бъда пак.
Клошарът е клошар тогава,
когато губи чест и свяст.
Той мрази своята управа
и пак за нея дава глас.
Прокажен съм, но не продажен,
такъв ще си остана пак -
кокичев цвят посред паважа,
светулка в смрадния ви мрак.


МОНОЛОГ

               В памет на Велчо Милев

От дъното на сцената шептя си монолога.
И отведнъж настъпва нетърпелив обрат.
Край рампата крещят пауните: за Бога,
защо незнайно късно осъзнаха Сократ!
Те, мислите и тихото не произвеждат ехо,
а дайте да шумим!
Безумната им вяра доведе ялов преход,
разтърсен от гърмежи и разкрасен от грим.
А в тихото се раждат пшеница и поезия,
гнездят все там надежди, въздига се мечта.
Защо ли Алберт Айнщайн от снимката се плези
и тъпата ни врява с глупост съчета.
Те пак обесват Левски и пак прострелват Ботев,
в сърцата на светините захвърлят злост и кал.
Народ ли си, народецо! Не само живот,
а собствената Майка на чужди си продал!


А ПОСЛЕ ТЛЕН

А после тлен. Така ще си останат
купчина спомени и кости.
Домът вратите ще залости
и креп ще притъмни екрана.
А после нашите потомци
не ще забравят този „случай”.
И те ще станат стародомци,
след тях врата ще се заключи.

А техните деца и внуци
дано да тачат прадедите.
Когато им привършат дните,
ще ги засипят с пръст и буци
хора свои,
изпратили към бъднините
духовните устои.


СЕКУНДИ ВЪВ КАПЧУКА

Секунди във капчука - оттича битието,
неувенчан живях на меч от лезвието.

А орис ли, жена ли, живота ми обърка,
годините насмитат в брадата ми паспал.
И ето ме, кръжа - един средзимен щъркел,
от патиланства мъдър, от мъдрост ослепял.

Под мен мълчат гнезда, негнили от безлюдност.
Космичен мраз ми пращат бетон и железа,
замръзнали са хора и птици непробудно.
И в клепките ми свети ледунка от сълза.

Светът ме е отселил, сега съм вече ничий.
И кой ли днес ще чуе прощалния ми зов:
коя си ти, къде си, обичам те, обичам …
А ехото догаря. И пати от любов.


И АЗ ВЪРВЯ…

                На Пеньо Пенев

И аз вървя през дните си - робот,
горчи ми още снощната любов -
по сметка ме обичаха жени,
по сметка ме оплитаха другарства.
А ти, сърце, не се ли вкамени,
когато аз - безумеца, митарствах?
Мен вярата ме хранеше с кураж,
а триста души смелостта ми биха,
на моите мечти с юмрук платиха
и ги душиха не веднъж и дваж …
Димитровград е моята държава.
Не принц, а неин поданик съм аз,
а призракът на Хамлет продължава
да ме преследва, но със твоя глас:
„Потомци, вий напразно ще се ровите …”
Какво живя на своя гръб го знам -
не сянката си взидал си в основите -
сърцето твое е вградено там.
И опознал във битки враговете,
за цял живот дамгоса ги със знак.
Поклон ти сторвам до земи, поете,
че ме направи враг на твоя враг.


ЛЮБОВ

Пречистих се през девет ада
по моя мъчен мъжки друм.
И побеждавах аз, и падах,
и страдах, и събирах ум.

Но ти позната-непозната,
с неразгадаеми очи,
подобно стих на Павел Матев
във мене искам да звучи.

Но не чаровница потайна,
гальовна не, в откраднат час,
и не любовница случайна -
съдбовница си диря аз.

Да падаш с мене, с мен да страдаш ….
Защото за последен бой
Светът издига барикада.

И аз ще съм защитник, твой.


КОГАТО

Години на сърдечен разрив -
почти четирдесет и пет.
Когато късно е за лаври,
а те наричат „млад поет”.

Когато огъня на обич
не можеш вече разгоря,
когато те люлее гроба
на младата ни дъщеря.

Когато есени, когато
самата същност те боли
и грее циганското лято.
А поетичните пчели

с помръзнали криле долитат
за сетен път кажи-речи.
А питата, в гръдта ти свита,
от прашни цветове горчи.

Когато само с мисли странстваш …
Е, двадесет и първи век,
ти, с неутронното пиянство,
признаваш ли ме за човек?