БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ТЕОРИЯТА НА ЛЕВ ГУМИЛЬОВ ЗА ПАСИОНАРНОСТТА

Веселин Анчев

Историческата наука винаги се е стремяла да изяснява фактите и процесите в предходните епохи, без значение дали ще ги анализира с цел разбиране на настоящето или миналото. Можем да твърдим, че повечето от събитията, поне от писмените времена, са изяснени в достатъчна точност, а хронологията им е доказана убедително. С помощта на археологията и изследването на писмените паметници, историографията е изяснила поредицата от факти и е уловила основните процеси в хода на историческото развитие. Разбира се, тълкуванието на тези факти е различно и зависи от мирогледа, идеологията и времето, когато се разглеждат. Основният проблем обаче, с който се сблъсква историографията, обикновено е въпросът „защо?”. Например, ние знаем, че около 680 г. Аспарух преминава Дунава, побеждава византийците и установява своята власт южно от голямата река, което събитие приемаме за начало на българската държава. Някои автори считат, че рожденната дата трябва да се търси в основаването на Стара Велика България, други търсят това събитие още назад в миналото. Но докато хронологията на тези събития е що годе изяснена, то ни най-малко не е изяснено защо се случват. Защо хазарите завладяват държавата на Кубрат след смъртта му, но са успешно удържани по време на живота му? Защо изобщо българите се появяват в Северното Причерноморие? И този въпрос всъщност е по-важен от точното датиране на събитието. Но колкото по-важен е, толкова отговорът е по-сложен. Защо хуните, които отглеждат стадата си и грабят за плячка векове наред северно и северозападно от Китай, в един неясен момент напускат обиталищата си и поемат на запад, като увличат десетки народи и изменят съдбата на Евразия? Въпросите могат да бъдат още по-трудни. Например, каква е силата, която е в състояние да тласне един народ към велики и нечувани дела, след като е бил неизвестен и незабележим дълго време за околните? И как само след няколко поколения, същият този народ може да се разпадне и изчезне от историята завинаги.
Разбира се, отговори на тези и подобни въпроси винаги са търсени, макар че в повечето случаи, историците изобщо не си ги задават. Това важи особено за модерната, атеистична епоха, която в своята цялост не може да отговори на въпроса „Защо?” и се ограничава до „Кога” и „Как”. В Античността историците обикновено обясняват причините за случващото се с психологията на участниците в събитията, с тяхната воля, лични качества и в известна степен, с волята на божествата. Но ако можем да обясним даден успех с личната воля на водача или поражението - с неговата поквара и недостойнства, то е трудно да обясним същността на процесите и някои изумителни събития, като например походът на Александър Македонски срещу Персия. Пълководческите качества на царя и държавническите му умения може и да са от значение за военните победи, но в никакъв случай не могат да обяснят кое е в състояние да накара десетки хиляди да го последват до край земя. Нито да обяснят как персите, някога покорили със своята храброст целият Изток, могат да бъдат унищожени само след две сражения. При това независимо от огромната си империя, богатство и многократно числено превъзходство над противника.
Средновековната епоха и християнството от своя страна обясняват събитията с волята Божия. За средновековните автори, победите и славата са дар, който Бог дава на тези, които се уповават на Него и които Го търсят преди същата тази слава. Съответно, пораженията обикновено са наказания за греховете, а понякога и изпитание на вярата. Бог е Този, Който подбужда хора и народи да изоставят земите си и да преминат хиляди километри, за да изпълнят Неговата воля, без значение дали го правят съзнателно или не. Така погледното, единствено средновековното мислене се старае да се доближи до същността на проблема. Единствено средновековният човек се стреми да стигне до първопричината и да я обясни, като това безспорно се дължи на мащаба на мислене, който дава християнството.
Модерната епоха пък обръща много повече внимание на детайлите. Подобно на промяната на фокуса на обектива, модерната наука се съсредоточава върху отделни страни на явленията, губейки обаче общия поглед над картината. Така интересни стават вече не същностните причини за Великото преселение на народите, а уточняването на пътя на миграцията, промяната в керамиката и военното дело. Изясняването на тези въпроси е много важно за историята, но странно, отговорите им не само не приближават учения до същността на проблема, но сякаш го отдалечават.
И все пак, не е възможно да оставим настрана въпросът “Защо?”. Сред немногото подобни опити за отговор, особен интерес предизвиква теорията на руския учен Лев Гумильов. Причината е не просто в интересната посока и мащаб на мислене, рядко срещан в епоха, чийто фокус е върху отделния детайл, но и заради неочакваните изводи и решения на множество исторически загадки, които предлага. За Лев Гумильов, движещата сила, моторът на всеки порив на народите, е енергия, която нарича условно пасионарност. Пасионарността е онази сила, която кара един малък народ да извърши чудеса от храброст, тя е същата сила, която ще принуди и отделния човек да направи немислими дела. Както ще видим, тази теория би поставила разбиранията ни за родната история в съвсем друг план и ще разберем събития, които обикновено си обясняваме съвсем елементарно или направо оставяме като необяснени.
Зараждането на пасионарността Лев Гумильов вижда в природните условия. В различни епохи, под влияние на околната среда, слънцето и определени климатични фактори, се натрупва пасионарност в определена географска зона, по-точно казано полоса. Народите и отделните хора, които живеят в този район, стават носители на значителен заряд на тази пасионарност, която се увеличава с времето, докато не се стигне до нейния взрив, който обикновено извежда на историческата сцена нови и често пъти неизвестни преди народи. След пасионарния взрив следва фаза на прегряване, в която обществото се освобождава от прекомерната енергия. С „охлаждането” и загубата на пасионарност етносът преминава в следваща фаза - есента на своя живот и завършва съществуванието си, като се превръща в реликт, остатък от миналото, един вид етнос-артефакт от отминала епоха на величие.
Лев Гумильов отбелязва, че пасионарният взрив е задължително условие за раждането на нов етнос. Що се отнася до нашата история, можем да приемем два случая на такъв пасионарен взрив. Несъмнено, първият е свързан с идването на Аспарух отвъд Дунав и последвалото управление на Тервел. Втори такъв момент е Симеоновото управление. Този втори „взрив” е възможен, защото през дългото управление на свети цар Борис-Михаил всъщност се ражда нов народ, макар той да е по кръв и плът пряк наследник на славяни и прабългари. Това се случва, защото етногенезисът е преди всичко промяна на мисленето, стереотипите на поведение на народа. Възможно е един народ да се появи или изчезне, без изобщо да има биологически и демографски промени. Именно това е изключително важно за обяснението на нашата ранносредновековна история и формирането на българската народност. Ние дълго време се мъчим да си обясним как става процесът на сливане на славяни, прабългари и траки, привеждаме доказателства в полза на единия или другия доминиращ етнически елемент. В зависимост от конюнктурата или пък своите убеждения, българските историци принизяват или прекомерно преувеличават значението на единия от двата основни субстрата - славяни и прабългари. Необяснимо остава как е възможно биологическо сливане на два народа, които изповядват две религии, говорят на различен език и са ограничени от непреодолимите препятствия на пространство и стереотипи. Обикновено забравяме, че само до преди век, нашите предци са сключвали бракове най-много в съседното село, а женитба за другородец, камо ли друговерец, е било нещо немислимо и толкова рядко, че обикновено е ставало сюжет за песен или легенда. Не можейки логично да решат този проблем, историците механично решават, че единият от двата етноса е бил твърде малоброен и къде самоволно, къде опитвайки се да използват изворите, приписват определена численост на двата субстрата. Стъпвайки върху теорията за пасионарността, бихме могли да дадем съвсем друго и много по-логично обяснение. Идвайки в Европа през шести век, аварите наброявали около 30 000 годни да носят оръжие мъже, което едва ли е правило повече от 150 000 обща численост на населението. Въпреки това, те всяват страх у много по-големи държави и нееднократно побеждават ромеите и всички, които дръзват да откажат дължимия данък. Докато не са съкрушени с лекота от франките и българите на Крум след само три века съществуване на историческата сцена. Каква цифра бихме посочили за Аспаруховите българи, които са отломка от Стара Велика България, разпаднала се на пет части, след смъртта на Кубрат? Едва ли би била по-голяма. На фона на многомилионната ромейска империя и значителното славянско население, българите са били като шепа хора и при все това съумяват да покорят земите покрай двата бряга на Дунав, а само след 30 години и да съкрушат арабите под стените на Константинопол. Явно е, че има сила, която е по-значима от числеността и богатството и която е решаващ фактор за успехите на един народ. Когато етносът е в състояние на пасионарен взрив, той съумява да се наложи над онези народи, у които пасионарността вече се изчерпва, независимо колко са многобройни или богати. В този ранен етап от живота на етноса, пасионарността сплотява индивидите пред общата опасност, поддържа дисциплината и военните им умения, които са основна предпоставка за оцеляването. В един от основополагащите си трудове, „Край и ново начало” Лев Гумильов дава характерен пример за разликата в мисленето на народите в различни фази от развитието им. Ако при експедиция в дивата природа човек от групата падне в река и тя го повлече, никой няма да осъди другите, че не са се хвърлили във водата, за да го спасят. Но монголското законодателство от времето на Чингис хан повелява незабавна смърт за този, който не е рискувал живота си, за да спаси другия. Това е единственият начин за отделните индивиди да оцелеят пред враждебната околна среда, каквато за нашите предци са били техните съседи-славяни, ромеи, авари и хазари. Ето зашо не е нужно да обясняваме победата на Аспарух при Онгъла с числеността на неговите войници. Когато византийският император напуска лагера, за да се лекува, армията му не е в състояние да удържи първоначалният устрем на българите и се разбягва само от слух за здравето на своя повелител.
Подобен пример виждаме и при знаменателната битка с арабите през 711 г., когато Тервел отблъсква ислямската експанзия в Източна Европа. Сто хиляди арабски войни - огромна за времето си армия, е съкрушена от дошлите в помощ на ромеите българи. Дали Тервел е изхождал от дълбоки държавнически умения и прогнози или от чувството за близост с християнството, на което той най-малкото е симпатизирал, или пък от обещаната награда, няма съществено значение. Резултатът е, че народ, намиращ се на върха на своя пасионарен взрив, побеждава друг, който вече преминава този пик.

***
Самата пасионарност обаче може да има и разрушителни ефекти. Натрупването на прекалено голяма енергия в обществото винаги трябва избие на някъде. Като механизъм на саморегулация и самозащита, етносът се насочва към външна експанзия, за да се освободи поне от част от „пасионариите”, които иначе биха разрушили държавата в преследване на амбициите си. Веднъж отървало се от излишната енергия, обществото навлиза в следващата фаза. В нея някои от индивидите все още имат значителен запас от пасионарност, но те вече преследват собствени цели, а не общополезни. Обикновено се опират на т.нар. субпасионарии-онези, които вече нямат пасионарен заряд. Субпасионарият се стреми към собственото си оцеляване и задоволяване на личните си потребности, без да преследва високи цели и да търси подвизи. Той няма да тръгне на кръстоносен поход, защото е трудно и опасно начинание, а освен слава и спасение на душата, не носи нищо друго (понятия, които губят своята ценност в тази епоха). Субпасионарът вместо това ще служи като наемник в армия, която е по-склонна да граби села и да избягва големи сражения. В същото време обаче един амбициозен и силен човек лесно би съумял да впрегне мнозинството субпасионарии за постигане на собствената си амбиция. И ние можем да видим как ранносредновековна България, в момент, когато изживява тежка социално-икономическа криза, предизвикана от икономическите сътресения, свързани с прехода към уседнал начин на живот, водачите на аристократични фамилия впрягат силите си за осъществяване на отдавнашни мечти. Управляващата династия Дуло губи своите позиции за сметка на амбициозни и могъщи представители на други родове, а резултатът е вътрешни междуособици и външни провали.
Един от тези най-съществени външни провали, който граничи с демографска катастрофа, е кампанията на император Никифор в началото на девети век. В две поредни сражения българите са разбити, а жертвите очевидно са колосални, щом Крум се принуждава за първи път да свика под своите знамена не само покорените авари и славяни, но дори и да въоръжи жените по мъжки. Загубата на хиляди млади мъже във войната, независимо, че тя завършва с голяма крайна победа, без съмнение е имала изключително тежки демографски последици. Както вече видяхме, Аспарух не довежда милиони хора със себе си и смъртта или осакатяването на двайсет, та дори и десет хиляди мъже, може да има необратими последици. От този момент насетне, прабългарите започват да губят своето водещо значение в държавата. Въпрос на време е по-малкият военен принос да доведе и до по-малко участие във властта. Неизбежно съдбата на прабългарите би била бърз упадък и изчезване или запазване под формата на реликт, остатък от Великото преселение на народите. Съдба, която впрочем сполетява всички дошли от Азия народи в онези бурни времена.
Дългите и тежки междуособици в тази епоха могат да са гибелни, но могат и да предизвикат обратна реакция-стремеж към успокояване и нормализиране на живота, възстановяване на порядъка. Това е следващата фаза, тази на „цивилизацията”, или златната есен, както са я нарекли още римляните. Както отбелязва Лев Гумильов, в тази епоха мнозинството предпочита регулацията, предпазваща от произвола на силните. Това е свързано с явен спад в пасионарността, загуба на живителните сили на етноса. И ние виждаме как след прекомерното напрягане на силите при Крум, неговите наследници рязко променят политиката си. Липсата на жива сила, стремителното издигане на славянските аристократични родове в управлението и възходът на християнството предизвиква Омуртаг и неговите наследници да се съсредоточат върху строителството на дворци, бани, водопроводи и отбранителни крепости, вместо върху активна външна политика. Военните действие се изчерпват с локални конфликти, където е нужно да се възстанови порядъка или лесни военни кампании като тази на Пресиян по Беломорието и Македония. Във втория случай огромни територии преминават под българска власт без нито едно сражение, само защото ромеите просто са ангажирани другаде. Тази фаза на „златна есен” бързо преминава във фаза на „обскурация” в началото на управлението на св. цар Борис. Страната изведнъж се оказва абсолютно неспособна да спре ромеите на бойното поле, а разрушително земетресение и глад я обезсилват напълно. Така държава, която би трябвало да съперничи по мощ и влияние с най-могъщите империи на континента, започва да търси отчаян изход от създалата се ситуация.
Изходът е само един и геният на св. цар Борис го намира в християнството. Но тук няма да говорим за външните прояви на налагането му, те са общоизвестни. Тези външни причини - военното поражение и неблагоприятните природни явления всъщност излагат на показ реалното състояние на българския, или исторически по-правилно казано, прабългарския етнос. В средата на девети век той е навлязъл във фазата на обскурация и не може да предложи нищо, за да оцелее. Няма силата, нито волята да се справи с обективните исторически процеси и неизбежно е осъден на изчезване или, в добрия случай, на съществувание като един от малките, древни народи на територията на Византия. При това, винаги заплашен да бъде пометен от нови млади народи, идващи от степите.
За да обясним същността на случилото се в тази епоха, ще трябва отново да се върнем на Лев Гумильов и в този случай - на неговите наблюдения върху римската история. В периода на упадък на Рим, външните врагове взимат все повече превес над Империята, а самата тя се тресе от тежка социална и икономическа криза и става плячка на враждуващи части от собствената си армия. Римляните губят окончателно своята пасионарност, дори императорите и техните приближени не се излъчват от средите на старите италийци, а се търсят хора от най-изостаналите, все още непокварени краища на страната. Пълният упадък неизбежно би довел до разпадане и изчезване на Рим, но докато италийците се отдават на удоволствия и наблюдават собствената си разруха, в империята се разпространява християнството. Християни могат да станат всички без значение дали са римляни, гърци или диви германци отвъд Рейн. Вярата превръща тази все по-нарастваща общност в особен вид „суперетнос”. Този християнски суперетнос всъщност създава и запазва източната половина от империята, когато западната рухва под собствената си тежест и ударите на варварите. Християнството спасява Византия и й дава живот за още едно хилядолетие.
В нашата история, процесът е подобен, макар и със своите особености. Християнската религия има дълбоки корени на Балканите, още от апостолски времена. Самите прабългари не са безразлични към православието и много преди идването им отвъд Дунав, в техните земи в Кавказ и степите има епископ. Не без основание се счита, че владетелската фамилия Дуло е покръстена. Това е сигурно за Кубрат, неясно за Аспарух и много вероятно за Тервел, за който дори има податки, че не само е християнин, но дори е канонизиран за светец. Преп. Паисий също намеква за това в своята история, която се базира и на недостигнали до нас сведения, или поне на изчезнала вече историческа памет у народа. Тежкото състояние на страната след Крум и западащото влияние на прабългарската върхушка довежда до езическа реакция. Омуртаг се отнася враждебно към християните, може би защото вижда в тях начин Византия да прокарва своето влияние, а може би защото славяните по това време вече са силно християнизирани. В стремежа си за опази статуквото прабългарската знат може би се е надявала, че ако успее да задуши тази религия и фаворизира езичеството, ще успее да ограничи влиянието на покорените славяните над управлението. Това, разбира се, не се случва и още след смъртта на Омуртаговия син Маламир, наследниците на другите синове на стария владетел (принудени да се откажат от властта заради симпатии към християнството), поемат управлението в свои ръце. Макар че езическата върхушка несъмнено е запазила влияние при първите години на управлението на Пресиян-внук на Омуртаг от другия му син Звиница, няма съмнение, че в крайна сметка християнството взима връх още преди официалното му налагане за държавна религия. Усилията на Борис в това отношение едва ли са толкова големи, защото след като бързо елиминира цвета на езическата аристокрация, той не среща никакви съществени пречки пред по-нататъшната си дейност. В тази епоха, християнството изиграва решителна роля при българския етногенезис. Споени от новата вяра и държавната политика, славяни и прабългари формират новия, български етнос, който малко по-късно при Симеон, ще изживее своя пасионарен взрив. От особено значение е да се отбележи, както посочва и Лев Гумильов, че в никакъв случай не е необходимо биологично сливане на субстратите на новия етнос. То е, първо, невъзможно, и второ - ненужно. Такова сливане може да има само при аристокрацията, където браковете се уреждат с политическа цел. Формирането на новия етнос става преди всичко с промяна на стереотипа на мислене. Тези, които преди са възприемали света от гледна точка на своята култура, изменят представите си свое-чуждо. Славяните не са вече чужди, те са част от същия този етнос. Държавният и богослужебен език е само един и той се опира на славянския. Иначе казано, за да имаш възможност да растеш в йерархията на държавата, трябва да знаеш този език. И той е избран не по стечение на обстоятелствата, каквото е идването на Кирило-Методиевите ученици у нас, а съвсем закономерно, предвид етническия баланс и в управлението, и в масата от народа.
Пасионарният взрив при Симеон извежда България до позицията на истинска велика сила, с която се съобразяват всички съседи и срещу която Византия е принудена да организира широки коалиции. При това амбицията на Симеон е толкова голяма, че той дръзва да се опита да заеме мястото на ромейския василевс и сам себе си да направи римски император. Плодовете на военните му победи са обрани в първите години на управлението на св. цар Петър, който е признат за български цар, а църковният глава получава ранга на патриарх. Тази чест е оказвана само на Карл Велики.
След пасионарният взрив страната навлиза повторно в следващата фаза на прегряване. Амбициозните, отстранени от власт синове на Симеон, се вдигат на бунт срещу брат си и правителството в Преслав. Военните походи спират, но в столицата се строят дворци, процъфтяват изкуствата. В края на Петровото управление обаче упадъкът става виден. Нашествието на варягите на Светослав, които ние обикновено наричаме руснаци, но в действителност са потомци на викинги от Швеция, нанасят тежки поражения на българската армия отвъд Дунав, като вероятно загива и първородният син на Петър. Киевска Русия е в своя период на пасионарен взрив, а в Дунавска България пасионарността постепенно изтлява. Управлението на Самуил и неговите успехи, без да омаловажаваме изключителните му лични качества, всъщност продължават толкова дълго, единствено защото Византия не е в състояние да отдели достатъчно сили за завършване на войната. Когато това става възможно, ромеите започват мащабна военна кампания, срещу която Самуил може да отговори само с пасивна отбрана. В крайна сметка териториите под българска власт се смаляват и отчаяните опити за съпротива са смазани. Пасионариите, наследници на Самуил, намират широко поле за изява при новите си владетели. Редица български аристократи се отличават във войните срещу арабите и достигат високи постове, но това вече са отделни индивиди. Двете големи въстания срещу византийската власт са потушени бързо и те впрочем започват едва когато Константинопол се отказва от политиката Василий да остави известно самоуправление на българите и да запази данъчната им система.

***
Ако на Византия беше съдено да съществува вечно, може би и ние българите щяхме да останем неделима и важна част от империята. Но когато ромейският суперетнос навлиза в своята фаза на обскурация, двама братя, амбициозни пасионарии, владетели на няколко планински крепости - Асен и Петър, съумяват да организират и мобилизират останалата енергия в българския етнос. Специфична особеност на етногенезата - развитието на етноса е интересната способност за регенерация. Във всяка фаза на етническата история е възможно подобно възраждане. Когато се намерят водачи, съумяващи да поставят общите интереси над личните и най-вече, ако те могат да се опрат на останалата енергия в обществото, дори и в крайната фаза на съществуване на етноса, той може да бъде върнат към живот. Както видяхме, през девети век това не се случва, очевидно поради демографската катастрофа у прабългарите, но и защото много по-мощен импулс, този на християнството, измества цялото развитие на обществото. В края на дванайсети век българският етнос е окончателно сплотен. Дългият период на византийско владичество е заличил всякакви останали спомени за езическо минало и разделение на прабългари и славяни. Във Византия, всички са ромеи, стига да изповядват православието.
Асен и Петър очевидно успяват да се опрат на онази част от етноса, която е запазила своя пасионарен заряд. Това са планинците, привикнали към постоянна война с нахлуващите кумани, маджари, узи и печенези в Придунавието. Същевременно те са запазили своята етническа хомогенност, защото живеят в сравнително изолиран планински район. Благодарение на тях независимата държава е възстановена и изживява нов период на разцвет.
Ще спрем наблюденията си върху българската история дотук, защото историята на Второто царство би повторила тази на Първото. В същата степен, това важи и за следосвобожденска България. За нас е важно да изясним собствената си история логично, за да успеем да я разберем и да се доближим максимално до това, което е било. Само така можем да си обясним настоящите проблеми, да осъзнаем в какво положение се намираме и какъв е изходът. Подобен подход би ни избавил и от концепции, които обясняват историческите ни неуспехи с външно влияние или собствена неспособност. И двата фактора съществуват и действат, но те се проявяват в зависимост от фазата на обществено развитие и само допълват, ускоряват или забавят определени процеси. Може би дори ще успеем да се избавим от закономерния за малките народи (особено тези със забележително минало) комплекс за малоценност. В този смисъл, българската историческа наука има възможност, а и обществото има потребност, да пренапише историята ни, като потърси същността на явленията, да ги обясни правилно и даде възможност да потърсим решение на настоящите трудности.