СТИХ ЗА ДЪЖДА

Ива Венкова

СТИХ ЗА ДЪЖДА

Фриволен дъжд, почакай, тук поспри,
недей тъй с лекота да отминаваш,
в тополите гальовно посвири
с гласа, със който ласки ми напяваш.

И залюлей се с вятъра в танго
или във зиг-заг безразборно потанцувай,
и по стъклото в стъпка „pas de deux”
към спомените стълба изрисувай.

По стълбата като поток ще потека
покрай ливадите на детство тучно,
където времето - препълнена река -
в брега се плиска припевно и скучно.

И ще се влея в родния поток,
където водно конче пърхаше игриво
над лунна рампа - и със бърз прескок
се гмурваше във щастие пенливо.

Ще потека към неизбродени гори,
ще се надпявам с ручеи прозрачни,
ще пия мириса на борови кори
и ще вилнея сред ливади злачни.

Ще се окъпя в избуялата трева,
в небето перлено във унес ще се взирам,
в нощта притихнала светулки ще зова
и ще тека, за миг не ще се спирам…

Почакай, дъжд, недей да секваш гневно,
видението крехко не посичай,
не ме оставяй в сивотата ежедневна
и детския ми устрем не обричай.

Фриволен дъжд, върни се, тук постой,
изменчив дъжд, недей да тръгваш вече,
на спомените стълбата построй
и прегърни ме, отнеси ме надалече.

Септември 2014 г.


СПОМЕНЪТ

В притихналите, глухи часове,
когато хоризонтът бавно тлее,
а дискът лунен с поглед ме зове
и светлината си бледнееща пилее,

се появяваш ти - и образът ти блед
назад влече ме с пълна мощ.
Ще бъде ли тук твоят силует
мой чакан гост и тази нощ?

Сумр?чен гледам празните стени -
сумр?кът сякаш в с?мрака се взира -
и светлината лунна тихо се рон?
по пода с?мрачен и в ъглите умира.

Напразно с трепет следвам лъч сломен,
примрял във огледалото тъй сиво,
в което шават - в танц полу-строшен -
отсенките от минало щастливо.

И ето го прозореца със две греди,
между които са замръзнали безбрежно
витаещи из времето следи
от погледите ни - кръстосани и нежни.

А по стените, като завеса от копринен звън
се р?ни шепотът ти - странна, мека песен -
и аз - като унесен в несънуван сън -
мълвя едни и същи думи всяка есен.

Във есента се безвъзвратно ти изгуби
и лунен прах от теб остана само.
И днес едва търпя гредите груби,
които някога подпираше със рамо.

Но помня как под бялата луна
гласа и мислите ти трепетно събирах
и във смеха ти - океан от топлина -
природата ти слънчева съзирах.

Днес споменът за теб прехвърча вял,
затворен тук като самотна пеперуда,
и оживява само във отскока бял
на лунен лъч във сребърна посуда.

Ще дойдеш ли и тази нощ? И как,
и как да те дочакам, като зная,
че си безплътна струя лунен прах,
че си следа от огън, пръсната в безкрая?

Ела отново, подиграй се с моя страх.
И самотата ми разбий със страшна мощ.
Бъди със мен, макар и лунен прах.
Бъди със мен, ела и тази нощ.

Септември 2014 г.