Панчо Панчев

От нищо нещо - така може да се определи причината, довела до ослепяването на Петър. Тогава той беше на две-три годинки и някаква невинна и незнайна болест го удари в очите. Баща му (един от първите компютърни техници у нас) беше, както често по онова време, в командировка, а майка му в чудо се видя - лекарите не бяха единодушни какво да се прави - някои препоръчаха бърз рискован ход, но тя не можеше да реши без мъжа си, с когото така и не успя да се свърже по телефона. Горката жена - само дето не се побърка.
Бащата пък не си тръгнал веднага след като му свършили служебните задължения, защото го поканили да се върне с кола. А със спестените пътни пари бедният млад специалист купил играчка на детето. Колебал се между хубавата играчката и красив женски шал, но предпочел да зарадва малкия, защото знаел, че така ще е по-доволна и младата майка.
Но лошата съдба беше решила друго. Петърчо дори не успя да види донесеното от баща му самосвалче - съвсем като истинско, но малко… Родителите му и двамата се криеха един от друг да плачат и всеки упрекваше себе си - тя, че не е приела рискованото лечение, а той, че не се е върнал веднага, за да участва в решението. Не се утешиха и с второ дете, за да могат да посветят всичките си грижи на Петърчо. Чувстваха му се задължени повече отколкото обикновените родители към децата си. Баща му се затвори в себе си - започна да работи още на едно място, после и на трето, за да расте детето му поне в пълна материална осигуреност. Майка му пък пренебрегна научните си амбиции, остана учителка и така имаше достатъчно време да осигурява на детето си духовен и емоционален комфорт.
За щастие всичко това не го разглези. Растеше нормално и стана момче за чудо и приказ, както казват старите хора. Беше любимец на всички и в детската градина и после в училище, а в университета високият светлокос младеж направо събираше погледите на колежките си. Но напразно. Не само защото зад слънчевите му очила се криеха невиждащи очи, а и заради момичето, което винаги го довеждаше на лекции и после винаги го прибираше.
Това беше Светлето от горния етаж. С година по-малка от него, тя не се отделяше от съседчето си още от детската градина. Водеше го за ръка, после под ръка и с нея ощетеният му живот бе много по-лек. Родителите и на двамата, културни и сърдечни хора, се радваха на приятелството им - едните, защото така е по-добре за момченцето им, а другите - защото момиченцето им проявява трогваща човечност.
Още една причина имаше за вторите: Светлето беше симпатяга като всички деца, но не от най-красивите - мургавата му физиономийка беше убедителен аргумент в защита на дарвиновата теория. Може би пък точно затова Господ го беше надарил с весел нрав и голяма красива душа.
Докато бяха малки, двете деца растяха почти като братче и сестриче. Случваше се да се появят вкъщи изцапани до уши и „дежурната” от майките им да ги пъхне заедно във ваната. Но това продължи до момента, в който и двамата започнаха да се чувстват неудобно от порастването си. С пубертета дойде и проявата на професионалните им интереси. Петьо, който както и досега, не сваляше слушалките от ушите си, потъна в света на музиката и нотите. Светла вече доста добре знаеше два чужди езика и я чакаше бъдеще на филоложка.
Ако не пишех разказ, а поне новела бих се спрял и на забавни моменти, обусловени от слепотата на момчето. Веднъж например двамата щяха да излизат някъде и Петьо я подкани да побърза, а тя му отговори излизайки от банята „Как да побързам като си ми седнал на приготвеното бельо”…
Една вечер той звънна по телефона от горния етаж и каза, че родителите и сестричката на Светла са заминали накъде и той ще остане да спи при нея, за да не я е страх самичка. Това никого не впечатли, дори никой не си зададе въпроса какво означава „ще спя при нея”. Постепенно се изясни, че става дума да спи в нейното легло, но и това никого не стресна. Светла също започна често да преспива при него и това за всички беше вече съвсем естествено. Затова когато майката и бащата на момичето (лекар и медицинска сестра) тръгнаха на гурбет в Германия, лесно приеха решението на голямата си дъщеря да не тръгне с тях. Щеше да ги придружи само Бистра, по-малката, но когато си довърши учебната година.
Никой не говореше за бъдещето на двете вече пораснали и все така неразделни съседски деца, но то беше повече от ясно. Това не пречеше на Петьовата майка да се разкъсва между благодарността към нерегистрираната си снахичка за всеотдайната близост до сина й - от една страна и от друга - самоупрекването, че не е успяла да го запази виждащ, та да има той до себе си не само толкова добро, а може би и по-красиво момиче. Това обаче не намаляваше чувството й към Светла, към която искрено се беше привързала. Дори на няколко пъти се улавяше как лъже своя собствен син като рисува с думи пред него не реалния, а един измислен портрет на любимото му момиче.
Бащата на Петьо пък, все така мълчалив и затворен, продължаваше да печалбарства, да къта спестеното, а напоследък започна и тайно да търси в интернет световни новости в офталмологията. Някой при една командировка му беше пуснал мухата, че синът му може да бъде опериран и да си върне зрението.
Тази надежда дойде обаче не от интернет, а от сватовете, родителите на Светла, които така бяха обикнали Петьо, че не допускаха, дори прогледнал, той да се отчужди от дъщеря им, нищо че тя не е от първите красавици. След усилено търсене докторът беше попаднал на сериозна научна информация за успешно оперативно лечение на придобитата слепота… И тази вест разбълбука духовете на всички край Петьо. Защото всички край него искрено го обичаха - всеки по своему.
В една топла юнска вечер той се позабави на долния етаж. А когато се качи на горния и, влезнал в спалнята, извика тихо „Светле”, тя не се обади. Реши, че е заспала. Съблече се безшумно и се мушна под завивката при нея. Тя го усети, измърка и сънливо го гушна. Той й отвърна с ласкави думи и не само с думи, а тя сякаш това чакаше… Малко преди любовната им игра да свърши обаче, на него му се стори, че тази вечер нещо е различно. А когато двамата успокоени се отделиха един от друг тя каза:
- Позна ли, че не съм Светла?
- Да. Но късно. Бистра си.
- Ще кажеш ли на сестра ми?
- Да.
- И какво ще стане?
- Не знам. Светла ще реши. Тя къде е?
- При Руми и Роси. Учат за утре и каза, че ще закъснее.
- Върви си сега в стаята! Бързо!
- Сърдиш ли ми се?
- Не знам. Знам само, че не бива да се повтаря.
Не се повтори. И никой освен Светла не разбра. А тя достатъчно обичаше и сестра си и Петьо за да им прости лесно. Впрочем на него нямаше какво да прощава. Тази случка само я накара да се замисли повече за радостната перспектива той да прогледне. Ужасно й се искаше това да стане. Представяше си как тичат като бесни двамата по някоя поляна или на плажа хванати за ръка и дори как Петьо я дърпа напред, води я, както тя него досега, защото той вече ще вижда… Ще вижда зелените дървета край тях, синьото небе над главите им, нейните очи. Но ще вижда очите и на други момичета. Светла си даваше сметка, че телцето й и всичките му форми са като изваяни на струг - трудно ще се намерят други като нейните, но пустата муцунка… И тя се изплези сама на себе си сякаш пред нея има огледало. Едно беше ясно - трябваше да подготви любимото си момче.
Предварителната радост на Петьовата майка, че синът й може да прогледне, също бе придружена от драматични нотки. Кой дявол я караше да му говори, и то няколко пъти, колко красива е Светла! И без неверните й хвалби момичето си беше достатъчно симпатично и излъчването му на добър и душевно богат човек беше повече от очевидно. А как обичаше сина й… Понякога майката се улавяше в ревност. И до уж забравената вина, че навремето не е позволила рискованата операция без знанието на мъжа си, сега тя добавяше гузността, че е излъгала Петьо. За добро, но все пак го е излъгала.
Всичко за изпълненото с надежда заминаване на Петьо за Германия беше вече готово. Негов придружител естествено щеше да бъде Светла, а родителите й ги чакаха там доволни, че са събудили тази надежда.
Голяма част от нощта преди да тръгнат, слепият красавец и аргументката на Дарвин изпълниха с ласки и разговори. И чак когато помисли, че той е заспал, тя му прошепна:
- Петърчо, скъпи, аз не съм красива, както майка ти те излъга.
- Знам. Вчера тя ми се изповяда.
- И ти какво й каза?
- Че ме обижда.
- Защо?
- Защото се съмнява в обичта ми. Както аз се съмнявам в успеха на операцията. А ти и майка ми май също се боите от резултата. Добре. Утре няма да заминем за Германия? Или ще отидем само на гости?
- Само на гости - така ли? Да не си се разтъжил за сестра ми? Като прогледнеш, ще видиш колко е хубава.
- Няма да прогледна. И няма да заминем. Щом такива мисли мътят главата ти…
За първи път нещо казано от Светла подразни Петьо, макар да беше приятелска закачка. Защо беше нужна тази закачка след като отдавна се изясни, че за случката с Бистра не е виновен той, а малката палавница. И освен нея - слепотата му. Защо най-близкият му човек, благодарение на когото толкова години забравя, че е ощетен от съдбата, сега му напомня, че е непълноценен? На тези въпроси Петьо не можеше да си отговори.
Светла също ужасно съжали за думите, излетели от устата й. Защо ги изрече тогава? Ще ви отговоря защо. За да се докаже още веднъж старата истина, че всяка голяма любов е придружена от поне малко ревност.