ФЕЯТА

Кина Къдрева

Че в къщи имаше фея, нямаше никакво съмнение. Това, че не ни се показваше, беше в нейната вълшебна тайна. Но присъствието й беше точно, вълшебно и сигурно. Как го правеше, не зная, но когато сутрин се събуждахме, къщата вече ухаеше на нещо много вкусно и примамващо, което веднага прогонваше сънливостта ни. Моментално изритвахме чаршафите и завивките, скачахме от леглата, и умити-недоумити се втурвахме в кухнята, която служеше и за трапезария. Масата беше идеално подредена, кифличките, палачинките или пържените филийки „джиджи папа”, първо топени в мляко, а после в яйца, димяха в порцелановите ни чинийки до чашите с мляко с какао, защото „джиджи папа” се яде с мляко с какао, а и за кифличките, и за другите неща феята го предпочиташе. Явно самата тя обичаше мляко с какао. Ние обаче му се мръщехме и тогава мама казваше, че ако се мръщим и не си изпиваме млякото до край, ще обидим феята и тя ще си отиде. А не биваше да я обиждаме, защото какво щяхме да правим без нея. Тя знаеше предпочитанията на всеки, знаеше коя чаша и чиния за закуска на кого е, защото всеки си имаше своя чаша и чинийка, знаеше и точното място на всеки край масата и никога не бъркаше къде да постави личните ни високи детски столове точно където трябва.
- Браво на феята! - казваше мама, която идваше в кухнята винаги подир нас, вече облечена, гримирана, с направена прическа и готова за излизане..- Kаква вкусна закуска е направила без дори да я забележим! - сядаше тя на своето си майчинско място.-Трябва да й благодарим.
Но ние нямахме време за благодарности, защото много бързахме - първо за детската градина, после за училище, после за лекции в университета и накрая за работа.
И не че не бяхме благодарни! Просто от бързане не ни оставаше време за благодарности. Защото първо устите ни бяха заети, а после от бързане да се приготвим за излизане. Защото за детската градина, за училище, за лекциите в университета и за работа не бива да се закъснява. А не можеш да тръгнеш за там облечен-недооблечен и как да е, нали?
Но и без да й благодарим, феята си знаеше работата
Мама също бързаше заедно с нас и ни насърчаваше да бързаме. В тая бързаница баща ни идваше последен, вече обръснат и с халата си от банята. Той най-бързо си изпиваше кафето, което феята беше приготвила специално за него, и още докато не си бяхме дояли кифличките, палачинките и пържените филийки „джиджи-папа” напускаше масата. Той най-бързаше, защото неговият час за тръгване на работа беше най-ранен.
- Коя риза ми е приготвила феята? - питаше той мама.- В гардероба ли е, или е на облегалката на стола.
Мама му отговаряше, защото тя най-старателно следеше какво прави феята и винаги знаеше какво е направила.
Баща ни изчезваше от кухнята и още си допивахме бързешком млякото, когато надничаше от вратата вече облечен делово и официално, а не в любимия си червен италиански анцуг, целуваше мама по бузата, докато тя му оправяше вратовръзката, казваше ни ДОВИЖДАНЕ и УСПЕШЕН ДЕН и хукваше към своята работа, а ние се спускахме да се приготвяме първо за детската градина, после за училище, после за университета и накрая за работа като хвърляхме нещата си де който където свари и оставяхме след себе си страшна бъркотия.
- Горката фея! - казваше мама като ни помагаше да се приготвим и главно в бързаницата и залисията да не забравим нещо за детската градина, за училище, за университета и после за работа.. - Как ще се оправи тая наша фея с бъркотията, която оставяте.
- Ами нали затова е фея! - казвахме малко нахално ние, навличайки палтата си.- Ще го оправи по вълшебен начин.
- Прави сте! - въздишаше мама. - Само по вълшебен начин може да се справи! -съчувстваше на феята тя като ни оглеждаше за последен път, преди да се втурнем към стълбището, заключваше вратата на апартамента и се забързваше по стълбището подире ни.
Тя винаги излизаше с нас. Първо ни мъкнеше за ръка в детската градина, после - до училище, а след това вече бързахме сами.
Трябваше да ни „достави” в градината до 7.30, в училище -в 7.45, и кога пеша, кога с блъсканицата на градския транспорт, винаги ни доставяше на време. Целуваше ни, махаше ни с ръка и изчезваше. Знаехме, че самата тя започва своята работа в 9. Значи имаше време да престане да бърза, да си отдъхне и да се помотае както си ще до 9.
За мотаенето, всички обичахме да се помотаваме, но това ставаше само в събота и неделя. Тогава оставахме в леглата си до късно и после с мама и с татко тръгвахме я към парка да се размотаваме с другите дошли деца, я в зоологическата градина, я на Витоша, където ни откарваше баща ни с раздрънканата си кола. Бяхме 3 деца и е ясно какво оставяхме в къщи подире си. Но в събота и неделя феята имаше свободен полуден. - Така казваше мама. - Това значи,че феята приготвяше закуската, а и нещо в тенджерите и във фурната за обяд и вечеря, и изчезваше до другия ден. Че изчезваше, разбирахме по неприбраната разхлърляница. С нея трябваше да се справяме сами като се върнем от разходка, и тогава възникваха пререкания и караници кой какво е разхвърлил и кой какво трябва да оправи, а това не беше никак лесно и приятно. Но трябваше да го оправим. Иначе феята можеше да ни се разсърди, защото оправянето на къщата в събота и неделя не беше в личните й задължения. И ние го правехме, като се стараехме да бъде така, както го правеше тя. Не ни беше приятно, но го правехме. Е, наистина мама ни съветваше и ни помагаше, но все пак се справяхме сами и дори миехме съдините и минавахме с бърсалката пода.
Само когато в някой от тия дни щяхме да имаме гости тая работа ни се разминаваше. Но тогава на разходката с нас не можеше да дойде мама. Тя оставаше вкъщи с трудната и главоболна задача да открие тайнствената наша фея и да я придума да дойде да оправи къщата и да приготви каквото трябва за посрещането на гости, а това не беше лесна работа и никой от нас не можеше да я свърши освен мама. Да звъни по разните фейски телефони, по фейския интернет и по фейски социални мрежи неоткриваемата в събота и неделя фея и да я уговаря да наруши почивния си полуден. Тая фейска търсеница можеше да я направи само мама, защото феята беше споделила само с нея как може да бъде открита „за във всеки случай и за екстрени ситуации”, със строгата забележка, че фейските телефони и социални мрежи са тайна, която мама няма право да разкрива.
И мама строго спазваше тая тайна, макар че ние постоянно я изнудвахме да ни я каже. Но тя не ни я казваше, защото беше обещала на феята да пази тайната и защото казваше, че е недопустимо да безпокоим и тормозим нашата фея с капризите си за това и онова, и да ни оправя в детските ни караници кой е крив и кой прав.
В съботните и неделните дни, когато щяхме да имаме гости и когато мама трябваше да остане вкъщи, за да открие феята да свърши работата, която трябваше да се свърши и всичко в къщи да заблести, ние тръгвахме на разходка само с татко.
В такива дни той ни водеше на някоя от детските „лудорийници” с пъстроцветни надуваеми дюшеци, крепости, животни, дворци и какви ли не измишльотини за приятно, смело, безопасно и безпроблемно скачане, премятане, яздене, катерене, спускане, падане, търкаляне, люлеене до небесата, летене в космоса и така нататък, и ние се втурвахме в игри до пълно изтощение. А като се прибирахме вкъщи, явно мама се беше справила със задачата си - феята си беше свършила работата и си беше отишла, а мама, полегнала в хола на дивана си четеше книга.
Бяхме вече пораснали, бяхме завършили детската градина, училището, университета, някои от нас дори се бяха изпоженили и напуснали родния апартамент, всички имахме своята важна работа, а и деца, но феята продължаваше да обслужва нашия дом. И когато стоварвахме децата си на родителите си, феята по същия начин се грижеше и за тях, като не пропускаше да подготви празничната трапеза и за неделния семеен обяд, на който се събирахме всички.
След обяда давахме команда на децата си да се облекат, целувахме родителите си и тръгвахме кой накъдето му са задълженията.
- Няма ли едно благодаря за феята? - викаше подире ни мама.
- Поздрави я от нас! - бързахме да се разлетим всички.
Мама ни изпращаше до външната врата на жилищния блок и стоеше там, докато изчезнем от погледа й. Тогава баща ни я хващаше за ръката и я повеждаше към асансьора, за да останат сами в някога малкия за голямото ни семейство, а сега с отлитането ни изведнъж станал голям за двамата апартамент. Че двамата остаряваха -остаряваха, но се държаха и не ни натоварваха с проблемите си, които ние и не забелязвахме. И макар да знаехме логиката на живота, мислехме ги за вечни. И нали с тях беше феята - значи всичко си беше наред. До деня, в който мама внезапно умря. Дали наистина е било внезапно умирането й, така и не проумяхме, защото и сега, когато бяхме големи и сами имахме деца винаги ни посрещаше усмихната и елегантна, както някога ни посрещаше от детската градина, от училище и от университета.
Погребенията са тежки моменти в живота. Сега баща ни остана сам, но в неделя пак се събрахме на семейния обяд. Само че апартаментът сякаш не беше същият. Всичко бе не както трябва, неугледно и оправено-недооправено, а на трапезата с накриво сложена неогладена покривка бяха струпани накупени от магазина кутии с готова храна. Стояхме смутени.
- Ха заповядайте! - подкани ни към трапезата татко. - Така е, когато феята вече я няма.
Феята! Нашата фея! На която не казвахме „Благодаря!”.
- А къде е? - попитаха децата. - Искаме си феята!
- Тя отлетя. Но много искаше и вие да станете феи. Защото само там, където има феи, може да има истинско семейство и истински дом - каза баща ни.
- Дали ще можем? - погледнахме се едни други, а в сълзите затрепкали в очите ни се отрони голямото ни и за първи път осмислено „Благодаря!”