ГАЛАКТИКИ

Захарина Лалова

Когато асфалтираха малкия площад, градската управа реши да наредят няколко павилиона. Боядисаха разноцветно дървените кутийки, опънаха раирани синьо-червени, оранжево-жълти сенници. Заприлича на панаир и на декор от весела южна оперета. Неделя си избра крайното павилионче, за да бъде по-близо до плажа, над който се надвесваше терасата на ресторанта. След два дни под четирите унили плачещи върби поставиха скамейка. Електричарите вдигнаха и последния стълб с по четири модерни млечно сини кълба. Сезонът току-що започваше, тукашните младежи, от чиито тела загарът никога не падаше, се изтърсваха вечер от автобуса, или с гръм и трясък пристигаха с мотоциклети, мятаха преценяващи погледи на подранилите летовнички, и макар морето да бе още студено, скачаха от мостика. Неделя си четеше поредната книжка и замечтано вторачваше късогледи очи в далнината. Благодареше на Бога, че я сложиха да продава книги. Тук, в затвореното пространство между шарените корици с примамливи полуголи красавици, щеше да се чувства защитена от хорското любопитство и съчувствие.
Некрасива, с тясно лице, сякаш притиснато между две дъски, с гърбав и малко издължен нос, който може би щеше да прилича на по-друг овал, с печално свити устни, издаващи суровина и недружелюбност, тя нямаше вече никакви шансове. Смееше се рядко – считаше, че зъбите й, леко разкривени, я загрозяват още повече. Нищо не беше останало от веселото пъргаво момиченце, което нехаеше, че е такова едно грозничко, защото никога не беше се поглеждало в огледалото. По-късно, когато се случи нещастието и Неделя повлече осакатения си крак, сложи кръст на всякакви илюзии. Разбра, че с детството е свършено и трябва да събере сили и търпение, за да живее по-нататък. Взе да страни от хората, особено от съседките, които я спираха и подпитваха съчувствено как е, а тя приемаше съчувствието им за грозно любопитство и опит да ровят в душицата и. Ако някой можеше да надникне там, щеше да види задъхана надежда, сподавен зов за помощ, безумна жажда за обич и щастие, непримирима ярост към недъга и непримиримо желание да устои. Повтаряше като заклинание, не външният вид, а душевното благородство, ум, честност, приятелство и други добродетели са главното. Но кой да го почувства това “главно”, щом не се среща с никого, щом и собственият и баща не я разбира? Още я гори една подхвърлена обида. Канеше се да излезе, и майка и, като всички майки, й рече:
­ И не се прибирай късно, скитат всякакви…
- От какво се боиш, ма, ще я заведе до първия фенер и като я види, ще я пусне по живо, по здраво…
Майката изохка от неочаквания камшик, а Неделя сякаш оглушала, мина покрай баща си, докуцука, прехапала устни, до библиотеката, заключи се и ви като ранено животно до среднощ. Постепенно книгите изместиха хората – те бяха верни, предани, мъдри и сдържани. Интересите й се прехвърляха от философия към астрономия, от парапсихология към криминалета. С един поглед определяше влезлия в библиотеката и му предлагаше книга, която да привлича интереса му.
Имаше “свое” място край морето – далече от плажната шумотевица, под надвисналите останки на древен град. Макар и забранено, защото археолозите правеха разкопки на хълма, Неделя спокойно отминаваше табелките и се промъкваше по хлъзгавите камъни все по-далече. На мястото – пясъчна площадка за двамина – простираше хавлията, сваляше дрехите и се хвърляше в морето. Вълните я поемаха в пружиниращите си прегръдки. Неделя се оставяше да я носят, после с яки, почти мъжки загребвания, се втурваше напред като състезател, а, излязла подир час, се просваше изнурена.
- Блаженство!
Пред павилиона спираха по-малко хора, отколкото отсреща на щанда за плодове, или при Здравко, който продаваше вестници, картички и пликове. Познаваше случайния купувач, решил да се пребори със скуката в компанията на някоя книга (“Все едно каква, по ваш избор”), откриваше веднага привикналите да четат, ценящи хубавото. На тях предлагаше останалите от зимата заглавия, отдавна изчерпани в големите градове, доволна, че може да достави някому радост. Момичета всеки ден питаха има ли нещо ново от “розовата серия”, зрели мъже се застояваха и под око наблюдаваха разголените красавици, или търсеха в нея събеседничка поне за половин час “до ракийката”. Барикадирана в малката крепост, можеше да си позволи дори бъбривост и кокетство, защото хората отвън не я виждаха добре, полуприкрита зад изложените по стъклата книги.
След работния ден си имаше едно клонато дърво на хълма, под което дочакваше вечерта.
Една сутрин Неделя с досада видя, че мястото й е заето. На пясъка се изтягаше дългонога жена, пепеляворуса, снежнобяла. Недалеч, на равната тераса на хълма, грееше оранжева палатка. Неделя спря и докато прецени какво да стори, жената се усмихна и продума нещо. “Навярно шведка” – отсъди Неделя. Реши, че й се извинява, остави си торбата, поколеба се малко, но свлече дрехите. Почувства се ограбена, но вече във вълните си рече примирено: “Откъде да знаят, че това е моя “собственост”?” Куцукаща по пясъчното дъно, видя тъмнокос мъж с брадичка и очила, който наливаше на чужденката кафе от термос. Двамата оживено разговаряха.
- Моята приятелка ми каза, че сме ви заели мястото. Много ли ни се сърдите?
- Но, моля Ви, аз наистина идвам тук, но брегът и морето са на всички.
Застанала до колене във водата, не смееше да направи следващата крачка. После решително тръгна, уви се в хавлията, прибра панталона и блузката и продължи нататък.
След безсънна нощ, (често й се случваше), Неделя остана до късно под дървото на хълма. Прилегна, заслушана в диханието на морето и шушненето на вятъра в сухите пелинови стебла. От билото дочу заглъхващ звън на стадо. Събуди се, когато последният автобус за града наду клаксона на завоя. Поколеба се дали да не отиде в павилиона и там да нощува как да е. После решително потегли, последвана от сянката си. Забеляза, че откъм града се зададе някой. На два метра от нея мъжът спря и тя позна придружителя на шведката.
- Добър вечер! Закъснели сте! Не Ви ли е страх?
- Не.
- Не може така – меко протестира мъжът. – Ще Ви изпратя. И може да ме хванете под ръка. Или най-напред трябва да Ви се представя. Кирил Ненов, художник.
- Неделя.
- Къде работите, Нели?
­ Библиотекарка съм, а сега продавам книги на плажа.
- Не съм спирал там. Имах намерение да рисувам, но… Добрите намерения не винаги водят към рая, нали?
- Зависи от настойчивостта.
- Чия? Но, Нели, това е изкуство, нужна е атмосфера, тръпка.
- Човек трябва да умее сам да си ги наложи.
- Простете, но явно не познавате процеса на творчеството. Хората на изкуството са лесно раними, може да им повлияе дори да кажем… едно лошо сварено кафе.
- Или дупка в чорапа, порязване при бръснене…
- Не иронизирайте, но наистина е така, психолозите много добре го обясняват.
- Това е валидно за всеки човек, зависи от възпитанието на психиката, от възможността да се мобилизираш, от ината, ако щете.
- След малко ще повторите втръсналата се вече фраза за таланта и труда. А къде оставихте искрата Божия, топлината, която да оживи създаденото?
- Без да я повтарям, тя е безспорна. Мнозина талантливи мъже са загубили битката, задето не са съумели да се трудят както трябва.
- Защо само мъже, нима тези истини не са валидни за жените?
- На жените пречат други неща: деца, домакинство, мъжки егоизъм, прекомерна взискателност на околните. Посочете ми някоя по-известна жена на изкуството, съумяла да съчетае всичко това. И да има, броят се на пръсти.
- Може би сте права – миролюбиво се съгласи Кирил. – Е, все пак на мен не ми провървя… Изморихте ли се? Да поседнем. И откога е това у Вас?
- Кое?
- Кракът.
Неделя не отговори.
- Простете, не исках да Ви засегна. Такъв съм си, не съм любопитен, но когато един човек ми харесва, искам да знам всичко за него.
- Харесва? Та ние се познаваме от двайсетина минути…
- Не настръхвайте и не се сърдете. Така хубаво си приказвахме, така разпалено защитавахте каузата си, друга би вървяла и мълчала и бих се чудил как да я забавлявам.
- Понякога и мълчанието е добро.
- Зависи с кого мълчиш. Ако е само защото вече няма какво да си кажете с партньора си.
- Събеседниците могат да се избират.
- Не сте права, събеседниците не можем да си избираме, но приятелите сме длъжни. Имате ли приятели?
- Не.
- Категорична!? И все пак: двама? Трима?
Бяха влезли в града. Неделя спря.
- Благодаря. Време е да се връщате. Живея съвсем наблизо.
- Защо ме отпращате? Ще ви заведа до пътната врата. Или от тук минава демаркационната линия и току виж някой ухажор ме надупчил…
- Това не биваше да казвате – прошепна Неделя и закуцука към дома.
На заранта Кирил я чакаше пред павилиона.
- Нели, нали не ми се сърдите за просташката шега?
- Наясно съм с външността си, за да си правя някакви илюзии за ухажори и внимание – отвърна храбро тя. – Не ставам и за модни танци в дискотеката.
- Мога ли да Ви помоля нещо? – не се предаде Кирил. – Нощес много мислих. Струва ми се, че видях сюжета на картината си. Ще ми позирате ли?
- С метлата на баба Яга?
- Нели, защо това? Нужна сте ми.
- С какво мога АЗ да ВИ помогна?
- Искам да Ви нарисувам, впрочем – да се опитам да Ви нарисувам.
Неделя седна на столче с гръб към морето. Кирил с мрачно настървение скицираше, късаше лист подир лист, свъсил вежди. Момичето не смееше да помръдне, вдървено от напрежение. Беше безсмислено да седи така стегната и строга, ръката на художника не можеше да се освободи от оловната тежест на неверието, че ще успее. Нещо беше впримчило волята и полета му, загасило огнището на творчеството.
- Кириле, почакайте!
Неделя премести столчето, издърпа шнолата. Лъскав, тъмен водопад потече по раменете и. Седна на пясъка, извади от торбата книга.
- Ето, така.
…На шестия ден видя, че палатката е вдигната. Досами надвесените скали съгледа затиснат с два камъка бял лист. Разгъна го – една от последните скици. И няколко думи: “Нищо не излиза! Калпазанин съм и това си е!”
Неделя се прибра в града чак през октомври. Есента се случи тиха и сънна, морето излъчваше топлина, а нощта сияеше. Курортистите не бързаха да си тръгнат. Момичето продължи да ходи на “своето” място, седнало на тераската, където личаха следите от палатката. Нещо се беше родило и изгаснало между нея и художника. Сякаш две галактики се срещнаха във всемира и се разминаха, но всяка бе оставила частица материя в другата. Нали и човекът е цяла галактика? За пръв път Неделя преоцени страненето си от хората, които не бяха виновни, че животът в градчето се дели на две неравни половини: Лято с много багри, топлина, шум, курортно лекомислие, секс, и зима, с дълги дъждовни дни, сиво море и оловно небе, гърмол и прибой, и вой на вятър. Или се лъже? Защо смята, че животът замира? Зачеват се и се раждат деца, учениците изпълват вечер стръмните улички, киното и дискотеките приканват. В делниците всеки е на своето място, ако го е намерил, в своя дом, при приятели. Само тя стои настрана, втълпила си, че да я съжаляват е нещо лошо. А топлото съчувствие? Не е ли изблик на човешка доброта?
Една събота, когато раздавачът донесе вестниците, Неделя видя на първа страница на едно престижно издание… себе си. Очите й гледаха някъде в пространството, косата закриваше част от лицето й, което сякаш надничаше иззад завеса. Високо над главата й се срещаха вълни – огромни, къдрави, страховити, които ха! Ще се блъснат една о друга и ще я погубят. Но жената от картината, тя, Неделя, гледаше напред (в Космоса, във всемира?) без да подозира опасността. Или може би, защото умееше добре да плува, не се страхуваше от стихията?
…В бележка под картината пишеше, че творбата на Кирил Ненов е отличена и заминава за Парижки салон. Хвалеха художника, напомняха, че е излязъл от “кризисния” период и дребнотемието и че показва “живописна осъзнатост, сложна структура и дълбок психологизъм”…
…Боже, пази самотните, недъгавите, които живеят с надежда за промяна!…