СЪС ЗРЪНЦЕТО
превод: Красимир Георгиев
СЪС ЗРЪНЦЕТО
Мой дом построих край гористия склон,
на хората ведро дарих своя дом.
По пътя си с кон бързоног се сдобих,
но болен застигнах и коня дарих.
В зовящия обич предутринен час
пътувах, облечен в брокат и атлас.
По пътя си дрипави хора открих,
броката им дадох и гол продължих.
Дълбоко в душата си пазех искра,
но дълъг бе пътят в сумрачна гора -
и песен с искрата към нощния свят
запях, да помогна на морния брат.
Настъпи зората. В деня тъй желан
стоя си - без кон и без плащ, и без плам.
Към слънце и сянка раздадох се сам
и - всичко изгубил - намерих се там.
1906 г.
—————————–
МОЛИТВА
Нощ идва. Хладен мрак се стеле,
от склона връщат се стада
и сред господните предели
намига първата звезда.
В изповедалня синя свещи
запали нощният монах…
За наште, друже, бъдни срещи
слова молитвени шептях.
Дърветата блажено вятър
с дантелен полъх облетя…
Душата чаша е налята,
догоре пълна с теб е тя.
1911 г.
ПУТЕМ ЗЕРНА
Мой дом был построен в ущелье лесном, -
И людям с улыбкой я отдал свой дом.
Как вихрь, быстроногий был конь у меня,
Но, встретив больного, я отдал коня.
И той же дорогой, в предутренний час,
Пошел я, одетый в парчу и в атлас.
Но вот, по пути повстречавшись с другим,
Я отдал парчу и остался нагим.
Глубоко в душе я хранил огонек,
Но день не рождался и путь был далек, -
И песнь об огне, убивающем ночь,
Я спел, чтоб усталым в дороге помочь.
Настала заря долгожданного дня.
Стою - без коня, без плаща, без огня.
На солнце, на лес оглянулся, любя, -
И, все потеряв, - приобрел я себя.
1906 г.
—————————–
МОЛИТВА
Уж ночь. Земля похолодела,
С горы торопятся стада
И у господнего предела
Моргнула первая звезда.
Там, в голубой исповедальне,
Ночной монах зажег свечу…
За нашу встречу, друг мой дальний,
Слова молитвы я шепчу.
Блаженный ветер, пролетая,
Колышет кружево дерев…
- Душа, как чаша налитая,
Полна тобою до краев.
1911 г.
