ПОДРЯЗВАНЕ НА РОЗИТЕ

Димитрина Равалиева

ПОДРЯЗВАНЕ НА РОЗИТЕ

Самодостатъчна, уединена, скрита
в монашеското расо на земята,
напъпва розата, търпи пчелите
и съвършенството на самотата.

В напуканата пръст да оцелее
какво й стига – ръкавица груба,
тесличка, ножица и пеперуда,
и две очи, за да я проумеят…


* * *

Тази люлка любовна –
на синджири дъждовни завързана –
към небесния праг е запратена,
но в ръцете човешки се върна.
Тази люлка оловна
натежа и се срути в краката ни.
И да стъпваме вече не можем.
Затова все летим – неми, грохнали щъркели –
и нощта ви тревожим.


* * *

С къси тръпки отмира животът –
като пръсти в резлива коприва.
Млади сутрини, стари следобеди.
Топли отливи, ледени приливи.

И морето е младо по прилив,
но след всяка вълна се отцеждат
струйки смътни съмнения, сиви
стъкълца, пясък, миди, надежда…


ПУСТИНЯТА

Ако някой ви каже, че има край тази пустиня,
или брод, или извор – не му хващайте вяра.
Аз отдавна съм тръгнала и камшикът в потта ми изгнива.
Девет дълги луни, една кратка любов са товарът ми.

Тези пътища мамят и гаснат в окото на залеза.
Няма знак указателен, а и пясъкът би го засипал.
Срещнах много души. Една – беше врачка – ми каза,
че не аз съм изгубена, те били заблудени, че аз съм пустинята.

И какво да направя с тези тъмни кобалтови пясъци,
с този жабешки гьол – като спукана тубичка охра?
Де да можех на майстор – стъклар да обърна душата си –
ваза, свещник и свят да извае от пясък и болка…


МАЛЪК ГРАД НАКРАЙ СВЕТА – 1

В града с единствен светофар
калта поглъща шум и стъпки,
бит, битие и бит-пазар,
безсолни дни – без плът и плътност…

Съд. Бакалийка. Кафене.
Познати. Кимвам. Вечер – зла и златна.
Да бях извикала веднъж поне:
- Здравейте! Аз съм ваша непозната!


МАЛЪК ГРАД НАКРАЙ СВЕТА – 2

Кукуригат петли в тоя град. И е толкова малък,
че насън го обхождам додето паяк нишка проточи.
Всички пътни артерии малко встрани преминават.
Все едно е следа от муха върху картата точката с нашите животи.

Идват някакви хора, отиват си някакви делници.
После – празен площад. И метлите на вятъра вдигат
прахоляк и напразни надежди. Житейската мелница
все не дава достатъчно. Все ни въздух, ни хляб ни достигат.

Като пусната върху мраморен под връзка ключове
катедрално отекват стъпки, плач, отчаяния.
И въртим колелото на делника, и изкуството учим
на тревата нетрайна, с крехки корени, вкопчени в камък.


ЗАВРЪЩАНЕ

С тишината на зимни дървета
този град те посреща – с погача
от безмълвие, с неми щурчета…
И потънал в яката си, крачиш.

Мълчаливи монаси с фенери –
сякаш спъват се в тъмното стълбове.
И мъглив ореол потреперва
покрай лампите – вяло и кръгло…

Млечножълто око на прозорец
в теб вторачва се, локвите блясват.
Дъх на сянка и полъх от хора
долетят. И окото угасне.