Богдан Тетовски

НА РАЗСЪМВАНЕ С ЛЮБОВТА

Най-после свобода.
Така съм радостен, че даже
                  много, много издръжливите
напълно сигурно почиват вече.
Не помня, или не желая да си спомня
къде, кога, какво съм бил до този миг.
Така навярно ще изглежда
от философите отдавна обещаваното бъдеще
с ритмичната и чиста вертикала на капчуците
от миналия дъжд
направо в центъра на тишината –
ос на света
освободен от телефоните, магнетофоните,
от крясъка на стадионите,
от много нещо и дори от всичко.
Добре би било, ако не започваше деня,
защото,
минавайки, една бронирана кола
разби капчуците,
разбуди склеротиците
и тъй обединения преди минута свят
на своите съставни части се разпадна.
Тогава
ръцете ни и устните се разделиха бавно
и като всички будни хора бавно
поехме своя дълъг път в живота.

* * *

Не украсяваме ли постоянно истината?
Необходими ли са толкова сравнения?
Когато нощем с мене няма никой
от тишината се срамуват думите,
които се оказват чужди думи.
За пръв път чувам себе си и виждам
без украшения света.
Часовникът предупреждава,
че за да съм здрав
навреме трябва да си лягам винаги.
И тъй като земята се върти,
не мога да избегна повторенията.

ОТНОВО СМЕ ПОЕТИ

Отново.
След като имаме какво да преживеем
по стъпките на много други хора.
Отново
след като трябва вече да починем
от чувствата си.
Отново
целуваме в ръцете си душите на жените.
Винаги отново
започваме живота си за другите.

* * *

Приятелите ми вървят по стълбището на стиха,
страхувайки се да не ме загубят
такъв един неясен, неедин.
Човешките неща се връщат уморено,
където чака старата мечта
за миналото, книгите и виното.
И дъжд вали.
Ноември.
Нощ е.
Тъмнината…
Човешките неща по стълбите се връщат.

БУРЯТА

Блестящи светкавици – безкрайни кинжали.
разсичат широкият път на дъжда!
Пак снощната буря! От нея едва ли
ще може спокойно да дремне нощта.

Загубил съм къщата с тихия покрив
и крача по улица в яростен дъжд.
Прикрит до стените, студени и мокри,
връхлита ме вятърът сляп изведнъж.

Къде е, къде е спокойната къща
с огнището бяло и равния сън?
Летят часовете. И аз уж се връщам,
а все продължавам да бродя навън.

В отсрещното здание светят фенери
и приказка сякаш – стените растат.
Нов покрив в утрото длан ще разпери.
О, колко през бурните нощи не спят!

ДЪЖДОВЕ

Дъждове със седмици валят.
Тъмни като непознати погледи,
дълги като много стари приказки.
И по улиците не излизат хора.
Свършиха се новите ми думи.
Дъждове със седмици валят.

* * *

Добрият ми приятел си отиде.
Той взе със себе си
небето и звездите,
луната, думите ми,
цветовете от ябълковите дървета,
които светеха в нощта.
И аз се върнах там, където
звездите, думите ми,
цветовете и луната
отново можеха,
красиво да изгреят.
При хората, които уморени,
привечер пиеха спокойното си вино.
Не питаха защо пристигам късно
и вярваха, че ние сме приятели.

РОДИНА

Пуснете ме, ще стигна края й
без никакъв пътеводител.
Отново искам да позная
пръстта й, камъка, водите й.
В началото й да се върна
при нейните стебла пшенични,
където тя е малко зърно,
живот,
самата безграничност!