СТИХОВЕ

Веселина Томова

* * *

Как нямаше в този живот един поручик Галицин?
Да знам поне, че го има.
А тук гъмжи от самозванци,
стиснали с потни пръсти колената на жените си,
разлигавени хайдути, които след петата чаша пеят на фалцет:
„Раздайте патроньй… Не падайте духом… Налейте вина…”
Те не са виждали куршум.
Нито някога биха стреляли.
Те са храбри само на масата.
Не им миришат партенките, защото спазват стриктно закона на жените си –
да си сменят всеки ден чорапите.
Бръснат се задължително, иначе половинките им се изприщват,
а и брадясалият мъж е простотия, според семейните разбирания.
Имат чехли.
И са свикнали да носят парите си вкъщи.
Някой път – и те не знаят как точно се получава,
им причернява, излюскват по три люти ракии,
удрят по масата и си представят как са мъже, а не мишки.
В истинския смисъл на думата.
Мъже като поручик Галицин.
И докато реват и сълзите им капят в чашите,
жените им ги ръгат в ребрата
да сменят музиката
и да пуснат някой кючек. По-така…
После в тежките хъркащи сънища виждат себе си
как летят с бели ескадрони и никога не са от хората на Чапаев,
а са белогвардейци сред цигански табори,
шампанско се лее и дайретата думкат,
думкат като куршуми…
И не искат да се връщат тук в яхниения си живот
тези български мачовци.
И стискат очи до полуда за да не се събудят,
защото ги чака онова същото,
блудкаво,
пресметнато,
вместено в новините,
в празните погледи на децата,
онова безвремие, наречено живот.
Стискат очи и се молят
поне насън да бъдат поручик Галицин.
А аз се питам – за какво ми е поручик с чужда душа.


ВРЪЩАНЕ

Сега диктувам стиха си не на теб, а на другата ти личност.
Когато вали без да е сезон на дъждовете
се забелязват сълзи по трапчинките на бузите ти,
и аз приказвам много,
защото си ми свикнал на невъзможността да мога да те имам.
Връщам се към онова пространство на нашите бездарни, истински години,
в които имахме пари само за дъвка и за хляб.
Преди и ти да се завърнеш
и ти бъде дадено да узнаеш истинската причина,
виж, колко леко изглежда присъствието ми когато не обичам.
Виж, как има напрежение само когато чакаме сигурното.
Не се срутват вселени,
не се взривяват светове, в които са съществували само нашите устни,
ръцете вече не са единствени и най-горещи
и мисълта, че винаги ще бъдем заедно, катранено се хили…
Кажи на другата си личност, че се връщам за мъничко,
за толкова –
да чуя музиката, която съм открила късно.
Това, което днес е истина, утре ще бъде измислица.
Аз се връщам към случайния момент,
и ако ти си там, най-после срещата ни ще е истинска.


* * *

Смачкаха ме.
Като калинка ме стъпкаха.
Зелената трева се отвори и капчици кръв бисерно звъннаха.
За тези неща не се приказва.
От тези неща човек пие до полудяване,
или скача към първата звезда напук.
Мама и татко остаряха.
Ще умрат. Някога. А може сега.
Оставям ги самички във смъртта.
За тези неща не се говори.
Ако някой опита, го гледат странно –
с разширени зеници от удивление и му лепват печата:
луд,
       луд,
              луд…
Вече не зная да пиша.
И ако все още го правя то е –
за да не омотая въжето за пране около шията си.
Искат от мен да кажа, че слънцето е луна.
Че хлябът е пухкав за стареца.
Че имаме евтина светлина.
А честността е скъпа като „Бентли” на боклукчийски бос.
И че знаем къде са костите на Левски,
къде са парите на Луканов,
колко са рушветите на кмета,
и колко струва висшата съдийка на сеанс…
Няма свобода в тази клетка,
няма свобода.
Цял един живот от мен искаха да мълча.
Поетите един след друг си отиват.
Какво да правят тук,
когато има може би звезда, в която да се скрият.
Сама съм.
Като абсолютността на нулата.
Не се намери мъж, който да има храбростта да остане при жена,
с която не е сигурен нито дома, нито хляба, нито името.
Никого не зарадвах.
Не донесох олимпийски медал.
Не полетях в космоса.
Моят самолет пламна преди излитането и стана на сол.
До черната кутия никой не се добра.
Така и си остана черна кутия светлата ми душа.
За тези неща не се мълчи.
Тук.
Какво като аз викам?


ТЪЖНО

                    На Наско и Владо

Къде остана Малкото казино,
на което заедно с морето ходехме на гости?
Беше евтино пиенето,
и моженето да разговаряш,
и обичането лесно –
когато бях на двадесет години.
Врагове беше дал господ много, но противници нито един.
Никой не се напиваше, но пияни се целувахме по моста.
Набелязано беше кого да забелязват,
но какво ни пукаше на нас?
Знаехме, че морето е господар на всички воли –
когато бях на двадесет години.
Нямахме имена,
имахме чест и глави поумнели от чакане,
влюбени бяхме в рибарите, на които потъвали гемиите.
Носехме стари дънки и нови ризи.
И танцувахме сиртаки като побеснели гладиатори.
Цял живот мина и още тъгувам –
единият се казваше Нощен прозорец,
другият беше от Антарктида.
Побратимихме се да хванем за брадата времето
и себе си да отстоим.
Смениха бармана на Малкото казино.
Смениха поетите и цените.
По-късно превърнаха в пицария Малкото казино.
А ние, трима морски братя по вълните все вървим.
Единият е вече откривател на небесна Антарктида.
И чака ни – да се престрашим и да прескочим границата
за да се срещнем там –
когато бях на двадесет години.


ЕТЮД

Аз ти донесох тяло нетрайно като морска вълна.
Спирах да дишам всеки път, когато в него си измиваше ръцете.
Питах съсредоточено и отчаяно дали съществува любов без вина,
и ти всеки път заспиваше.
През тези вечери, приличащи на кратки новини, не заваля.
Не ни пречисти дъжд, за да се изумим и да измислим съвършенството,
родило неистов писък на жена.
Аз ти донесох само тяло. Ти го прие.
Нямаше за какво повече да мислим.
Любовта – това бързо море – ни удави в отсъствие.
И когато най-после заваля този дъжд – победа на бога,
аз протегнах ръка, измих лицето и устните,
и не си тръгнах, както бих сторила в едно банално стихотворение.
Останах и сега съм там,
отбелязана на дланта ти – една гънка повече,
за да може някоя гадателка да ме предскаже.


НЕСЪВМЕСТИМОСТ

Не искам още да скачам в Казана.
Не съм родена още,
още живея предишният си живот,
или така ми се иска…
Тънка, пепеляво-жълта нишка се спуска,
от небето се спуска на нишка решение –
от живота има мъничка нужда,
ненатрапчива нужда сърцето ми…
Пожелайте ми празници божи,
дяволските ги изживях – нямат спиране.
По прозорците ми гълъби да се раждат,
под вратите ми – бели пликове да прелитат…
Пожелайте ми огнено вино приятелите ми да задържа,
враговете да чистят комините, и от черното да вият…
Да са малко неделите и по делниците да ме пресмятат,
златни кръстчета да се раздават за всяко нечестно петаче…
Аз не искам още да скачам в Казана.
Още не съм се родила.
Непоправимо е сбъркал летоброенето,
който някога каже, че ме е имало.