БУНТЪТ НА РОБОТИТЕ

Виктор Мясников

превод: Литературен свят

БУНТЪТ НА РОБОТИТЕ

Веднъж роботите вдигнали бунт, избили всички хора и се събрали на митинг.
- Братя! - възкликнал осемрък робот, запояващ кабели. - Отсега сме свободни от диктатурата!
- Ура! - развикали се роботите, размахвайки щипки. - Да живее свободата!
- Вървете и правете, каквото искате! - викнал осемръкият и тръгнал да запоява кабели.
- Ура! Прави, каквото искаш! - за последен път раз извикали всички роботи и радостно тръгнали да вършат обичайната си работа. Според заложените програми.


РЕЛИКТ

Копали веднъж геолозите във вечната мраз и разкопали мамут. Домъкнали го до огъня, стоплил се той: с хобот засумтял, уши размахал и станал. Схватлив се оказал мамутът, за морковче всяка работа вършел с радост: лагерното имущество ще превози на четиридесет километра, камък ще отмести, с хобота си душ ще направи.
Но дошла есента. Какво да се прави? Решили геолозите да скрият мамута до пролетта. Бързичко го замразили по първия сняг, обратно го закопали, отгоре с почва плътно го покрили, за да не го, значи, полярните лисици изгризат, а сами поели към Голямата земя.
Напролет намерили спонсори, с добри пари. Летят с вертолет. А мястото, където закопали реликвата, не могат да намерят. Тундрата навсякъде е еднаква. Така и не го намерили.


ЖАР-ПТИЦА

Донесъл Иван Царският син Жар-птица в спалнята. Хвърлила тя блестящите пера. И се оказала замразена кокошка.


ДОМАШНО ДРАКОНЧЕ

Един човек поискал да си завъди дракон. Отишъл при алхимик. Онзи му казва: “Вземи яйце от черна кокошка, снесено при лунно затъмнение, сложи го под мишница и го носи четиридесет дни”.
Човекът така и направил. И му се излюпило малко драконче, сляпо и голо. Пак побягнал човекът при алхимика: с какво, казва, да го храня? Алхимикът отвръща: “Според правилата - със своята кръв…” Не слушал повече човекът, хукнал към къщи. Одраскал пръста си, драконът близнал кръвта и се успокоил.
Растяло дракончето бързо - добричко, ласкаво. Скоро станало колкото теленце, а в господаря му вече почти не останала кръв. Тича той пак при алхимика: “А не може ли на някаква друга храна да мине?” “Може и с мляко да го храниш - отговаря алхимикът, - но е трябвало от самото начало. А сега ето ти завършен канибал”.


ВОДА НА КРАСОТАТА

Една мома отишла при магьосник. Така и така, направи ме красавица.
- Може - отговаря магьосникът - но след пет години ще умреш.
- По-добре пет години щастие, отколкото цял живот да се мъча.
Дал й магьосникът шише с водата на красотата. Измила се момата, косите си напръскала, тялото си неугледно изплакнала. И ето я голяма красавица със златни коси. След година станала Мис Свят. След две - спечелила първия си милион. След три - се снимала в киното. След четири - се омъжила за олигарх. Едва започнала да се харесва, а петата година вече е към края си. Хукнала красавицата обратно при магьосника:
- Ще ти дам колкото искаш пари, но много ми се иска да живея.
- Има един начин - казва магьосникът. - Изчисти къщурката ми до блясък, и ще живееш със същата външност.
Погледнала красавицата: тавана в сажди, по ъглите паяжини, на пода боклукът надвишава обувките, зад печката котката намърсила. После погледнала маникюрените си ръчички и отвърнала:
- Как не! По-добре да пукна!
Както казала, така и станало.


СВОБОДА НА СЛОВОТО

Петров се съблазни от чудото на генното инженерство - говорещи зеленчуци. Разсадът едва ломотеше, първите цветове мърмореха неразбираемо и само малките зелени доматчета проговориха най-сетне истински. Влезеше ли Петров в парника, се вдигаше луда врява: “Вода! Вода!” “Стига го полива!” “Светлина!” “Скрий ме от слънцето!” “Колко влажно!” “Окопай ни!” “Коренът ме боли!” “Листна въшка ме ухапа!”
И Петров стана роб. Гроздовете се наливаха със сок и викаха все по-високо. И изведнъж: “Аз узрях!” “И аз узрях!”
Аха! Петров набра пълна кошница и я занесе вкъщи. “Изяж ме!” - викна червенобузест здравеняк. И Петров злобно впи в него зъби - сега ще млъкнеш!
“О, какво удоволствие!” - сладострастно застена доматът.
Петров яростно го запрати в стената.
“Ох!” - червеното нещо със стон се свлече на пода.
“Е, какво, наговори ли се?” - тържествуваше Петров над поваления зеленчук. Онзи му прошепна нещо тихо. - “Какво-какво?” - Петров сложи длан до ухото си.
“… Занеси ме в боклукчийската кофа.”
Петров затъкна ушите си с памук, опита с големия пръст сърпа и с тежка походка на терминатор тръгна към парника.