ВЪЛШЕБНИЯТ ВЛАК

Катерина Кайтазова

ВЪЛШЕБНИЯТ ВЛАК

Замръкваш по средата на деня
в гора от изоставени копнежи.
Живееш сам на края на света
и нищо не е както ти изглежда.
Изгубваш се в тълпа без цветове,
в тресавища от загрубели мисли.
Животът ти - премръзнало дете,
жадува огън в погледа си бистър.
Хвани го за ръка. Стани му драг.
Не го залъгвай с вечното “от утре”.
С едно небе ще бъдеш по-богат,
отучиш ли се планове да трупаш.
Качи се на един случаен влак
и слушай песента на колелата.
Съвсем обикновено “трака-трак”,
а толкова вълшебно за душата!


НАСАМЕ С ДЪЖДА

Капки носталгичен дъжд
по лицето ми се стичат.
Всеки път един и същ
спомен в мислите ми тича.

Някакво поле с цветя
грейва в мътния ми поглед.
Банда палави деца
с луди крясъци се гонят.

Вятър роши със ръка
непокорната ми грива.
Цялата съм свобода-
окрилена и щастлива.

Но внезапно рукнал дъжд
бандата ни разпилява
и осъмвам изведнъж
странно тъжна и голяма.

Времето като порой
детския ни смях отмива,
а светът мълчи в покой
и не помни, че ни има.


НА ПО ЧАШКА С ВЯТЪРА

На по чашка розов дъжд
с щипка изгрев, вместо чай
иска ми се този път
нещичко да ти призная.
Аз си нямам сърчице.
Е, поне не е такова
като твоето сърце -
моето тупти у хората.
Нямам също и криле,
но летя, защото всички
от семейство “ВЕТРОВЕ”
могат да летят отлично.
По дворци не ме търси,
нито в някой мрачен замък.
Видя ли пред мен стени,
ставам зъл и ураганен.
Аз не съм съвсем човек.
Даже… целия съм вятър.
На тегло съм много лек,
но тежа като приятел.
И макар да си далеч -
в своя свят, сред свои мисли,
честичко вървя до теб
и запълвам празни листи..,
и се смея с твоя смях…,
и сълзите ти разнасям…,
нищо, че не съм човек-
аз съм ти
и съм прекрасен!


ВЪЗМОЖНА НЕВЪЗМОЖНОСТ

Не вярвам в невъзможната любов,
защото няма нищо невъзможно,
но може би най-трудният урок
е този - да обичаш безусловно.
Да се раздаваш без очакване и страх…,
да носиш огъня, но сам да бъдеш огън
и ако чувствата внезапно изгорят
да ги разпалиш пак. Отново… и отново.
Защото любовта си е любов,
дори когато яростно проклинаш.
Дори когато й копаеш гроб,
тя път към твойте сънища намира.
Със прошка във едната си ръка,
а в другата с букет червени рози,
изтрива цялата натрупана тъга
и осъзнаваш, всъщност колко е възможна.


РАЗХОДКА ДО ХРАМА

Отново стенат в теб онези дни,
посипали косите ти безвреме
със сребърни оттенъци. А ти
вървиш по парапета на търпението
и късаш стръкчета живот оттук-оттам,
изникнали върху напуканите плочки
на онзи стар многовековен храм,
издигнат някъде дълбоко във ума ти.
Пристъпваш бавно дървения праг,
а погледът ти към иконите се плъзва,
където сгушени в мистичния сумрак,
надничат собствените ти очи.
Почти замръзнал
посягаш към кандилото пред теб -
свещта в ръката ти несигурно припламва,
и много тихо - сякаш някой друг -
молитвено гласът ти се понася.
Победи, отчаяния, беди,
сегашно, минало и бъдеще се сливат.
Смирението бавно в теб гаси
желанията, пред които си безсилен,
и себе си в икона разпознал,
докосваш и отново преоткриваш.
Да си човек, макар понякога и слаб
си струва. И си струва да не спираш…


РЕЛИКВА

Не всяка къща може да е дом.
Реликвите не са камари с вещи.
Душата търси другаде подслон -
в землянките на обичта човешка.
Там няма позлатени богове
и думи с диамантени обшивки.
Едно поле с пшенични класове
е храмът и молитвата на всички.
Една ръка напукана от труд
разчупва хляба с аромат на детство.
Човекът там не знае що е студ,
понеже е човечен по наследство.
Надвисне ли над него облак чер,
настигне ли ума му тъжна есен,
човекът взима своя бял тефтер
и цялата му скръб осъмва в песен.
И всичките му радости са там -
в непреходната мъдрост на душата:
не всяка къща може да е дом,
забравим ли на прага добротата!