В РЪЦЕТЕ ЛАСКАВИ НА БОЛКАТА

Диана Атанасова

Гирлянди от светлина обкичваха рекламата и се стичаха по фасадата на хотела. Емилия ускори крачките си. Обхваната бе от трепета, който я съпровождаше винаги преди срещата й с Борис и не бе я напуснал през петте години на техния брак. Не беше му казала точно кога ще дойде, защото самата тя не знаеше. Перспективата да идва само в почивните дни в курорта, където почна работа за сезона той, не я блазнеше, затова и настоя за този отпуск пред завеждащата. Така ще имат време, много време само за тях двамата. Далеч от грижите за детето, дома и другите по-малки и по-големи ежедневни проблеми…
Отби се до администрацията и някак неприятно се изненада, когато момичето със зелени като нейните, големи очи, й подаде ключа. Истинският сюрприз обаче я чакаше в стаята. На масичката, до кой знае защо разхвърляната по това време спалня, се мъдреха две недопити чаши, чиния лишена от съдържанието си и два прибора. Емилия гледаше и не искаше да допусне съмнението, което, така или иначе, вече се промъкваше и обхващаше съзнанието й. Бранейки се от него, тя се хвърли в обятията на един-единствен въпрос, едно-единствено: „Възможно ли е?” Отговорът със сигурност не беше у нея и затова реши да го потърси, там където е. Пусна чантата, заключи стаята и тръгна. Борис го нямаше в ресторанта, не беше и в барчето, в което често ходеха. Искаше й се да запита бармана, с когото се бе сприятелил, но сервитьорите не знаеха къде е Светльо. Усещаше, как напрежението у нея расте и направо я задушава. Невъзможността да направи каквото и да е, извика онова вътрешно треперене, пред което беше безсилна.
То се появи след операцията на майка й. Беше в онкологичната болница, когато за пръв път, нещо се разлюля в нея. Като че ли органите й се бяха откачили и отказваха да се подчиняват. Имаше чувството, че вътре настъпи хаос, който продължи дълго. Не бе загубила контрол само над психиката си. Затова пък лекарите взеха на прицел тъкмо нея. Казваха, че може да се случи на хора с нежна психика и всичко приписваха на нервите. А тя подозираше инжекциите и лекарствата. Може би са увредили нещо, което поначало не е било толкова здраво, не знаеше и нямаше как да разбере, защото никой освен Борис не й вярваше. Емилия чувстваше как организмът й драстично се бори и нищо не му помагаше, освен любовта на Борис. Грижовна, тръпнеща при всяка опасност, тя се оказа достатъчна за живота, но не и за оздравяването й. Всеотдайността в тези критични дни умори и досади на мъжа й, и макар да твърдеше обратното, той ставаше все по-небрежен…
Часовете течаха бавно и трудно - часовете на нейното съмнение. Едва в три и половина, вратата се отвори и предверието светна. После Борис, вероятно предупреден от багажа, на пръсти и без да светва в стаята, тръгна към спалнята. Емилия натисна ключа на нощната лампа и оскъдната светлина улови промъкващия се висок и слаб силует.
- Здравей! Знаеш ли колко е часът? - започна нападателно тя.
- Ти сметка ли ще ми държиш? - реагира, отбранявайки се, той.
- След това което видях в стаята, едва ли си заслужава да говоря и все пак ще го направя, защото искам да съм наясно!
- Интересно какво видя в стаята?
- Разхвърляна спалня и маса за двама.
- Спалня и маса за двама, това ли съчини въображението ти?
- Това е, което всеки би си помислил в такава ситуация.
- Аз пък ти казвам, че си въобразяваш. Днес работих до обяд. Следобеда спах. После дойде Светльо. Пихме по една водка с мезе и излязохме.
- Не за да дишате чист въздух предполагам, доста е студен по това време.
- Е, тук имаш право. Въздухът беше задимен, не всички имат твоята крещяща нужда от чист въздух!
- Намекваш за болестта ми. Вероятно вече ти тежи. И тя и самата аз.
- Не, само че и аз имам право на свой живот!
Това й прозвуча познато, нещо подобно бе чула в съня си, миналата нощ: Двамата с Борис - в сърцето на някаква девствена планина. Тя е щастлива, че най-после ще бъдат заедно. А той й казва: „Е, ти не можеш да идваш с мен чак до върха, затова ще си построим една хижа за двамата тук, а аз горе ще си имам друга.” Сънят се превръщаше в реалност.
- Не споделям мнението ти - обърна се Емилия към Борис.
- Ти в кой век си? Не си ли чувала, какво казват психолозите по въпроса за свободата и личното пространство?
- В брака хората правят жертви, за да е съвместен животът.
- Жената може, но мъжа…
- Май ти си сбъркал века! Жената наистина прави, но и иска жертви, за да не стане част от живота на мъжа.
- И ако не успее да накара мъжа да постъпва като нея?
- Проявява слабост, най-често изневерява от болка, така мисля. Алкохолът, цигарите, работохолизмът и скъпите дрехи, са другите фалшиви стимуланти, до които може да прибегне. Ако пък е силна, се движи по ръба на конфликтите. В краен случай се примирява или просто си отива.
- Интересна теория.
- Струваш ми се саркастичен. Но аз наистина мисля, че ако си изневерил, си слаб, мъж или жена - няма значение.
Искаше й се да му каже: “Ако ме излъжеш, това вече е прекалено. Скривайки истината, ти няма да спестиш, а само ще увеличиш агонията…”
Но той вече я гледаше с онази своя невинност и доброта на пъстрите си очи, че вместо това каза:
- Аз мога да простя, но не и да се примиря. Не и да си затварям очите.
- То не се и налага.
- Дано е така. За мен истината е по-важна от всичко друго. Ще ти повярвам, само че тези твои закъснения, не мисля че са в реда на нещата. Спомням си първото, бях така изненадана и от късния час и от равнодушието ти, че не те попитах за нищо. Сякаш се примирих с ролята на жертва, само че не е така. Просто не искам да правя скандали. Защо ме принуждаваш? Защо го правиш Боби? Моля те престани! - раменете на жената се приведоха над слабичката й, изящна фигурка.
Сега лицето на мъжа беше самата решителност и неумолимост.
- Казах ти вече, имам право на свой собствен живот и няма да се откажа от него!
- Животът е един и той трябва да е общ, след като сме се свързали!
Емилия почувства злокобната топлина да запалва бузите и постепенно да залива лицето й. Ужасена изтича до огледалото. Както и предполагаше, тъмна червенина покриваше нежния и правилен овал и стягаше като обръч зелените очи. Борис я гледаше объркано. Не реагира и когато облякла якето си затръшна вратата.
Качи се на първия сутрешен автобус, който вече чакаше на спирката. Пристигайки в града, за миг й мина през ума да иде в болницата, но отхвърли тази възможност. Нали вече ходи там. Беше преди месец, когато на лицето й се появи онова неопределено червено петно… в ледената прегръдка на планината. Спуска се безкрайно дълго със ските по почти празния склон. Не обръщаше внимание на сълзите, които се стичаха по лицето й от студа, докато не се появи червеното петно. То я обезпокои небезоснователно. Отиде на преглед в поликлиниката. Лекарката, при която влезе най-напред, й предписа антибиотик, а после и съмнението си за коварна болест, която можела да се провокира от студ, неподходяща храна и най-вече стрес, а лечението й все още било проблематично. Прати я при доцента, който се занимавал с тези случаи, но Емилия не стигна до него. Спря я лицето на чакащото пред кабинета момиче - обезобразено от някакви червени буци. Почти избяга навън. След седмица мазане с лекарството, лишеят избледня, но не изчезна напълно. Тя беше доволна и на това. А сега, какво да прави сега? Не можеше да си представи тази нежна кожа, която будеше възхищение с матовата си свежест, да се превърне в безформена маса! В главата й зазвучаха познатите стихове :
Когато днес за кой ли път
от удара жесток се свличам
в ръцете ласкави на болката
и най-добрият ми приятел
спокойно ме предава
със своето удобно неразбиране,
аз уязвена съм от всички удари… ,
а краката й я заведоха до вратата на църквата. Страстно наблегна върху нея, за да разбере, че е заключена. Беше готова да се отчая, ако не я бе озарило прозрение. Как можа така да подцени Всемогъщия! Та той може да я чуе навсякъде, а не непременно вътре. Мълчаливата молитва извика в съкрушеното й съзнание, думите на Исус: „Дерзай, дъще, твоята вяра те изцели.” „Това е което ми трябва!” - помисли си.
Вкопчена във вярата си, тя тръгна надолу по улицата и тънката й фигура се сля с бързащия за работа поток от минувачи.