БЕЗОЧЛИВИЯТ ГОСТ

Георги Авгарски

Живели дядо и баба сами-самички като кукувички. Земята орали, пчели отглеждали - свързвали двата края.
Дошъл веднъж пред дома им пътник. Седнал на прага.
- Ех, както съм капнал от ходене - въздъхнал той - да беше ми рекъл някой: „Ела, човече, при нас, почини си!” Ама къде такива хора!
Като чули това, старецът и бабичката веднага го поканили:
- Влез, влез, синко! Поседни! То къщата ни, къща ли е вече - и тя като нас остаря, ама все завет е, подслон!
Влязъл вътре пътникът. Разположил се.
- Ех, да имаше сега кой да ми омеси една прясна пита и медец да ми сипне! - преглътнал той. - Ама къде такива хора!
Разшетала се бабата. Омесила му прясна пита. Сипала му медец. Сложила трапезата.
- Яж, синко, яж, сладко да ти е!
Натопил гостът голям-преголям залък в паницата - всичкия мед наведнъж омел.
- Дай, бабо, още! - рекъл.
Пак му напълнила паницата.
Лапа гостът, мляска. Ушите му шават. Зъбите му потракват.
- Дай, бабо, още!
Пак му сипала. Пак яде, та се къса.
„Бре, обесникът! - спогледали се старите хора. - Човек ли прекрачи прага ни, хала ли!”
- Ее, синко - рекли, - да правехме ние меда, и цялото гърне да ти дадем. Ама пчелици, пчелици го правят!
И прибрали трапезата.