УТЕХА

Цветан Бошев

УТЕХА

Вратата в полето е предварително инсталирана
и над реката мостът издупен в подмоли занича;
Тъй че душите ни, ако не бяха инкриминирани,
да се президат щяха по терк на Уста Кольо Фичето.

Ако е било речено и чудесата се бяха пръкнали -
градините виснали по дизайна на Семирамида;
разклюкарили биха се сфинксове млъкнали
на живота за миналото и от що в нощвите симида

бъка преди пещта, щяхме да разберем отчасти;
как да се раждаме и да мрем, без да питаме,
как да се сподобяваме с дефицитното щастие,
без да си пречим с лакти и с нозе да се ритаме.

Ако не беше мъзгата божия толкоз завоалирана,
щяхме да си песновничим и да си танцуваме,
навлекли резервна братска риза, пандизно раирана,
с утехата - на богопомазани да се преструваме.


МЕРАКЛАНДИСВАНЕ

Брези облаците тежнеят
върху клепките й босилкови,
пращи руното й и вее
лъх на бъзуняк и полски билки.

Месечина гложди мъжеца ми,
с яд медовити духа ми услажда;
блейва повик, сърцето ми сеца,
пепели му оджака, буни сажди.

Селски коч съм сега, водете ме
да заклещя овчицата на върл дарак;
ближа каменна сол, но крепете ме -
да не ида курбан от прекален мерак.


РЕТРО ТАНДЕМ

Там някъде горе зад хвърлея
майка и татко седят на пластмасови тарги.
От телешки ребра и свински глави обират
плячката пенсионерска с наострени лъжици от алпака.
Делят ни, мътни като боза, шихти от вечност,
надраскани с крясък на есенни гарги.
И амбалажни хартии, проснати вместо пране,
да пазят от слънчевите набези мръвката.
Великден е било, било е Рождество.
Как без най-вкусните наденички
и нетабуто на тубата с блещукащо вино от афуз,
дето сега му викат болгар, ама вече го няма?
Такива ги мислят и ги говорят тате и мама и още какви ли не,
там някъде горе зад хвърлея, зад шихти от вечност.


РОДОВИ ОДИСЕИ

Пращи по заран оня сладък студ над селото,
фигурки ръбати каканиже блеенето на овцете,
сякаш самият Хенри Мур в обора е приседнал
да акушира спарените им гърла с ръцете си.

В яслите се ражда поредният креслив Христос,
сърп ръждив прерязва пъпа му небесен;
Архимед се щура под сайванта да намери лост;
и да го найде, дворът ще остане непреместен.

На баба й се счува яден дядовия глас в ясака,
попски круши брулили са циганьорите със сопа;
той - тръгналият на гурбет и незавърнал се в Итака;
круши са сълзите й, а тя - примряла Пенелопа.

Нечакан, аз си ида от далечната мъгла,
в която тънат хладните небостъргачи,
целувам пребрадената й сребърна глава
и сядаме да си попеем и да се наплачем.


НЕДОЗАКЪРПЕН

Все урболешката съм тръгвал към любови,
неструващи на черния пиперец щипката,
сега, когато скъдно е да се сдобия с нови,
нещо ми е шугаво и хлаба ми е пипката.

Продължавам с поглед да замахвам напосоки,
тела да жъна, неоставящи и мимолетен спомен,
приемайки ги, като продаваеми на борса стоки,
оплатими с липсващ грош от джеба ми проломен.

Какво не бих дал в солта ми да оставят стъпки,
да ме дамгосат с желязо, горещо до червено,
да съшивам с тяхна кожа торса си на кръпки
и да ми е едно такова дълбоко, ширно, извисено.


Стиховете са от книгите „Нашата пасмина” - (понасъбрано) и „Любвоежбина”.