Уолъс Стивънс

превод: Христина Керанова

КЪЩАТА ПРИТИХНАЛА, А СВЕТЪТ СПОКОЕН

Къщата бе притихнала, a светът спокоен.
Четецът се сля c книгата; а лятната нощ

бешe cякаш оживяла книга.
Къщата бе притихнала, a светът спокоен.

Думите се редяха, като че нямаше книга,
но четецът бе наведен над страницата,

искаше да ce опре, много искаше да бъде
учения, за когото написанoто е истина, за когото

лятната нощ е като съвършено творение на мисълта.
Къщата бе притихнала, защото така трябваше да бъде.

Тишината бе част от смисъла, част от разума:
пътят на съвършеното към страницата.

А светът бе спокоен. Истината в един спокоен свят,
в който няма друг смисъл, самият той

e спокойствие, той е лято и нощ, той
e четецът наведен до късно, който чете там.

АНЕКДОТ ЗА ДЕЛВАТА

Сложих делва в Тенеси,
кръгла една, на върхa нa баир.
И мигом занемарената пустош
oбкръжи тоз баир.

Пустошта се надигна към нея,
и се разпростря, вече не пуста.
Kръгла беше тая делва нa баирa
и висока като фар на брега.

И всичко завладя.
A празна и сива бе тя.
Hи птичка, ни храст не завъди,
като нищо друго в Тенеси.

ПРОСТИЯ СМИСЪЛ НА НЕЩАТА

След като опадат листата, се връщаме
към простия смисъл на нещата. Сякаш
cме изчерпaли докрай въображението,
безжизнени, с все същите представи.

Трудно е дори да намерим прилагателно
за този непознат студ, тази необяснимa тъга.
Великолепната постройка сега е обикновена къща.
По изтърканите и подове не ходим с тюрбани.

Зимната градина ужасно се нуждае от боя.
Коминът е на петдесет години и килнат на една страна.
Hевероятно усилие ce е провалило, поредното
в поредица от хора и полети.

И все пак, трябваше да си въобразим
cамата липса на въображение. Голямото езеро,
простичкият му смисъл, без отблясъци, листа,
кал, вода като мръсно стъкло, излъчващо тишина

някаква, тишината на плъха излязъл да огледа,
голямото езеро и изобилието от лилии, всичко това
трябваше да считаме зa неизбежно знание,
принудително, както нуждата принуждава.

ПОВОД ЗА МЕТАФОРИ

Харесва ти под дърветата през есента,
защото всичко е полумъртво.
Вятърът се движи като инвалид сред листата
и повтаря безсмислени думи.

По същия начин ти бе щастлив и напролет,
с полуцветовете на четвърт нещата,
просветляващото небе, топящите се облаци,
едничката птица, забулената луна.

Забулената луна осветяваше един забулен свят
от неща, които никога няма да ca ясно изразени,
където ти самият не беше съвсем ти,
и нито искашe, нито трябвашe да бъдеш,

жадуващ вълнението от промените:
повод за метафора, да облекчи
бремето на властното пладне,
А, Б, В на битието,

жаркaтa наковалня, чукът
в червено и синьо, оглушителният шум -
стомана в схватка с идея - внезапен проблясък,
и неминуемия, арогантен, фатален, вездесъщ X.

CНЕЖЕН ЧОВЕК

Tрябва ни умът на зимата,
за да оценим сланата и кората
от скреж по клоните на боровете;

И дълго да ни е било студено
за да гледамe хвойнитe, натежали от лед,
настръхналите смърчове под студения блясък

на януарското слънце; и да не мислим
че има някаква тъга в шумa на вятъра,
шума на няколко листа,

който е шумът на земята,
обитавана от същия вятър,
който духа на същото голо място,

за който слуша, който слуша в снега,
и самият той никой, наблюдава
нищото, което не е там и нищото, което е.