Иван Серафимов

Лудият усети как започналото да прегорява от пролетната засуха пасище се изправя пред него, издига се като стена, израства, иска да го прихлупи. Някъде далече, като че ли на небето, кротко пасеше разпилялото се безкрай стадо. Земята се надигаше пред очите му, в един миг му се стори, че телата на животните ще започнат да се преобръщат и да се търкалят по наклона, натежалите им вимета ще се удрят по буците пръст, тънки, трептящи струи, капки мляко ще пръскат тревата. Нов прилив на сили го тласна напред, блъсна го мирис на чубрица, нахлу в мозъка му.
Папрати жулеха глезените, стебла на къпини се впиваха в прогнилите му обувки, препъваха го. А той тичаше с всичка сила, пяна се появи на устата му, нечленоразделни звуци напираха… Струваше му се, че се изкачва почти по отвесна стена. Болката в главата му се усилваше и макар че беше тихо и нежно и ласкаво слънце препичаше тялото му, макар че спокоен и бавен вятър разгръщаше синята риза, изгубила своя цвят от пот, дъждове, слънце, нито за миг не му ставаше по-леко.
Неудържимостта на кръвта го тласкаше през пасището. Той никога не се бе питал какво движи кръвта му. Всъщност какво движи краката на лудите? И през лято и зима, сред ниви и угари.
Той се спря изведнъж. Нацъфтели овошки тръпнеха в маранята. И не цъфтяха отвесно, а като че ли четката на художник ги беше изнесла цвят по цвят, тичинка подир тичинка, прозрачни и бледи върху един огромен, отвесно изправен лист, върху премреженото с жилките, тъканта на материята платно – платно, за което беше мечтал винаги, цял живот. В несретата, в отчаянието и безсилието да държи четката с треперещите си вече ръце.
За първи път се почувства безсилен и слаб. Само кръвта се блъскаше в тялото, искаше да го разкъса с тласъците си… Не издържа. Сгърчи се тялото му сред пръстта… Заби нокти в пръстта, тя бе топла и влажна, мека… Стори му се, че всичко се свлича от него – дрехите, избелялата риза, тялото и остава само сърцето да се търкаля в пръстта, да подскача по камъните и буците, да се удря в пръстта без да го заболи.
После всичко се върна на мястото си. Само веднъж замахна с ръка, сякаш искаше да нанесе първата безпощадна и ярка мазка в тази огромна картина, към която с всичко в себе си се беше стремил, и платното, което като огромно пространство се беше разпростряло пред него, сега заживяваше, тръпнеше с всяка своя частица. Дланта му се мярна във въздуха само, после тежко прихлупи пръстта.
Минаваха облаци, сноп лъчи като в икона се сипеха върху земята. Лежеше по гръб, над него небето, под него земята. Овчарят подкара стадото към падналия човек. Лудият още дишаше…
В обезлюдялото село всяка смърт отекваше като смъртта на извор, пресъхване на река, изтощителна суша. Със смъртта на Лудия умря нещо друго. Сякаш мъртви птици се бяха посипали върху покривите на къщите, бяха нападали по дворовете, посипал се беше пух от крила навсякъде. Само по-силен вятър да духнеше и щеше да отнесе спомена за нея, да я изтрие от дните и нощите. Незлобив, но затворен, бягащ от всички, Лудият беше сред хората от селото непрекъснато и безкрайно далече от тях, скиташе по поляните и рисуваше, докато не бе дошла лудостта, и вече нито хляба, който ядеше и никой не знаеше как го намира, нито водата, която пиеше и от която пиеха всички в селото, можеха да го свържат с останалите хора.
Измиха го надве на три, позакърпиха дрехите му и ги изпраха. Сложиха ги на слънцето да съхнат. Стариците една подир друга идваха припряно да ги опипват дали са изсъхнали, защото тялото на мъртвеца се вкочанява бързо.
Бяха го сложили на желязното му легло, покрит с парче от завеса с отдавна изсъхнали по нея петна от охрожълто, сярно златисто и синьо. Изглежда си беше изтривал ръцете направо в плата, когато все още неистово беше рисувал.
Бабите бяха седнали на каменните стъпала отпред, от време навреме обръщаха дрехите наопаки, джобовете и ръкавите, крачолите на панталоните, за да изсъхнат по-бързо. Той нямаше нищо друго, с което да го облекат и да се свърши цялата работа. Притичваха до вкъщи да свършат това онова. Една от жените влезе в ниската одая, където лежеше мъртвото тяло на Лудия, да прибере едно друго. Порови се из полиците, промърмори с въздишка нещо, сякаш че скованото и покрито тяло беше на жив човек, повайка се за нахалост живения му живот, скръсти ръце под престилката, обърна се към него и в същия миг усети, че голото тяло като тесто е набъбвало и нараствало, докато те са се суетели на двора и са се препичали на слънцето край казана с вода на огъня.
Завивката се беше разпростряла, изпъната като преди, но вече не скриваше тялото, ръцете, бедрата и раменете на мъртвия и те бяха започнали да растат и да потичат настрани, да изпълват стаята, да увисват надолу като стоплено от топлината на следобеда тесто. Лудият беше потекъл като хляб към земята, тялото му се беше втурнало към земята, сякаш в него се беше съхранила и опазила неистова сила и мътилката на маята, от която е набъбвало, тръпнало в прозрачния въздух и стенало, докато душата само се е разпадала, сгърчвала се и съхнела…
Старицата изпищя, беше куражлия жена, но без да знае защо, първото нещо, което й хрумна, беше да се надвеси над мъртвия и да се вслуша дали не диша. Стоя онемяла така дълго време с прилепено ухо до гърдите му през изпъстреното с цветни петна платно, но не чу нито дихание, нито трепет, нито шуптене, което се чува, когато втасва тесто.
- Боже, господи! – изпищя тя и заситни надолу. Затича се към къщата на съседката си, намери я да забърква коприва за прасето и, макар че нямаше никой наоколо, започна шептейки да й разказва за станалото. Другата жена остави старата тенджера, не повярва, разбира се, недоверчиво я гледа миг-два, после двете заедно забързаха през разпрострелите се лехи до другия двор.
Когато и трите старици влязоха на пръсти в стаята с мъртвия, месата му бяха потекли и едва не докосваха вече земята. Той се разрастваше пред очите им. Стояха и трите на прага без да помръднат, даже да се прекръстят не се досетиха, или не – понечиха, но не им стигнаха сили от задъхването и тичането.
Най-старата бързо се врътна обратно, насъбра дрехите от тела на двора, донесе ги, разбута другите две жени и всички заедно започнаха трескаво да го обличат. Напъхаха с мъка ръцете му в отеснелите ръкави на избелялата риза, едва успяха да закопчеят няколко копчета – добре, че е била и преди широка, после – обувките, панталоните пукаха по шевовете. Това беше страх не от разрастващата се смърт, а от мъжката голота. Голотата, която растеше, разпростираше се навсякъде. Докато привършваха едната старица побутна съседката си и отиде да извика някой от мъжете в селото, нека да дойдат, да се обадят някъде.
Когато вестта стигна до пълномощника, той гледа с повдигнати от учудване вежди приносителя й. С всеопрощаващо безразличие го изслуша докрай. Демек хорската глупост в това село със склерозирали старци заслужава безкрайна почит и търпимост. Нито иронията, нито безумният смях може да се превърнат в някакво удоволствие. Възприе цялата работа съвсем на сериозно, даже авторитетно измънка: „На науката са известни такива случаи. Ще намина и аз!..”
Трите старици си бяха отишли. Разделиха се бързо, като невестулки се вмъкнаха в къщите си, запалиха кандилата, изтриха от прах иконите и се чудеха какво да подхванат, за да се улисат в работа и прогонят страха си.
В изоставената къщица, в която се беше настанил преди време художника, сновяха мъже, пушеха, цъкаха с език, влизаха в стаята и след малко излизаха. Тялото на полуделия растеше, сякаш набъбваше от въздуха, топлината и влагата, дрехите му се разпаряха с остро изпукване по шевовете…
Някой се сети да откачи вратата на плевника, която преди години, в зимните студове, отдавна умрелите вече стопани на къщата просваха на двора и върху нея полагаха с навирени крака угояваното с месеци тяло на свинята, пърлеха го и го нарязваха, за да го подредят в каците.
Ако се забавеха още малко, нямаше как да изнесат мъртвия от къщата, нямаше да може да мине през вратите, трябваше да ги събарят, а щеше да рухне и цялата порутена и запусната постройка. Наловиха се, изнесоха Лудия и го простряха на двора…
Бавно се свечеряваше. Заблещукаха сини и бледи звезди, носеше се ухание на зюмбюли, на момина сълза и разцъфтели фиданки – сладникави и силни с мириса си цветя. Трима-четирима се завтекоха до вкъщи, взеха лизгари и се запътиха да копаят гроба. Бързаха, почти подтичваха по пътя. Някакъв страх беше обзел душите им, страх, че на мъртвия-луд, художника, който не знаеха какво е рисувал, какво е погребал сам в себе си, самата му немота ще расте и ще пълни пространството и само пръстта и земята можеха да го погълнат, да го затрупат така, че да престане да плаши всичко край себе си със своята бавно пълзяща и раснеща плът, с това тяло, кипнало и обезумяло от сила като подквасено с някаква странна мая тесто. Спала години наред, а сега изведнъж пробудила се и полудяла, както само пръстта и тестото могат да кипват. Като че ли душата, сърцето му, кръвта и месата се превръщаха в пръст, в земя, в чернозем, който расте, обзема всичко, разпростира се и сам може да се превърне в една нива, в градина, в пасище. Те вече не се страхуваха от голотата му, а от смъртта!
Светваха огънчета на цигари, чуваха се уплашени гласове, дрезгава кашлица глъхнеше… Тревогата завладяваше всички. Замучаха животни в мрака, чу се проточено виене на куче в края на селото, агнета блееха и се блъскаха в дворовете на околните къщи. Само птиците спяха в клоните на дърветата…
Наблизо проскърцваше без да спира трион. Мъжете се сменяха. Ковяха сандък, като стая голям. Правоъгълен, с четири ниски стени. Някой пропъждаше циганчетата, които бяха единствените деца в селото от няколко семейства, заселили се тука след като се обезлюдиха повечето от къщите. Но нищо не можеше да откъсне децата от гледката.
Проснатото на огромната порта тяло сякаш тепърва набираше сила. Растеше… Обувките се свлякоха от краката. Дрехите не можеха да удържат набъбващата и повдигаща се като прясна плът. Сякаш се разпростираше и растеше, искаше да обземе пространството, свода, да го изпълни. Да потече по тревите и жълтурчетата, по обраслия с гъста трева двор, да огъне стеблата на крехките фиданки, да налегне оградата и да я събори.
Като че ли бездиханното тяло на Лудия растеше по-бързо от живите неща, от буренаците и треволяка в пролетното опиянение.
Трионът заглъхна. Отекнаха последните удари на теслата. Някой изпсува и се изкиска подир това. Мъжете работеха трескаво, независимо от страха и ужаса, който гризеше мислите им – такова нещо за първи път им се случваше, не бяха чували дори за подобни истории – и това, необяснимо защо, ги изпълваше с малко гордост. За тях беше важно да надделеят, както в орането и копането надделяват над нивите и земята си.
Ковчегът беше готов, но тялото на художника беше нараснало още повече и въпреки всичко не можеше да се побере в сандъка. Захвърлиха го…
Някой пусна шише с ракия. Отнейде отекна псувня. Мъжете се наметнаха, стана хладно. Наближаваше да разсъмне. Дрезгаво се проточи пеене на петли. Надойдоха жени. Бяха сварили жито, отвориха избелели кутии бонбони лакта… Пълномощникът нареди да докарат коне. Забиха гвоздеи и здраво завързаха с тел големи ковани халки към портата. Конете цвилеха, изправяха се на задните си крака и едва успяха да ги впрегнат в товара. Мъжете отместваха педя по педя портата докато потеглят животните и през целия път им помагаха.
В края на гробището беше зинала черна и лъскава яма. Мъжете, които я бяха копали, пиеха на дълги глътки ракия. Оставиха шишето в пръстта, изправиха се, когато изплашените и дърпащи с мъка товара коне се подадоха на баира. Тялото на Лудия продължаваше да расте, месата му се тътреха по пръстта и тревата. Поогледаха, мериха с крачки, после се хванаха да копаят други, бързо, в несвяст. Сменяха се. Пот течеше по гърбовете и коленете им – от страх, от припряност…
Развидели се съвсем. Донесоха стълба, кофи, въжета. С кофите бързо, от ръка на ръка заизхвърляха меката черна пръст. Тялото на художника, за който никой не знаеше какво е рисувал преди лудостта, продължаваше да расте…
В пространството пропищя лисица…
Някой отвърза конете и те с тропот побягнаха през гробовете и порутената ограда надалече някъде, чак в поляните спряха и се чу как процвилиха.
Мъжете бяха наместили тялото до огромната купчина пръст, разпростряна край ямата. Взеха колове и други от насъбралите се. Бавно надигнаха и наклониха портата. Тялото на Лудия постепенно, като лавина, се наклони и се срути в земята. Никой не каза нищо, само стенание, въздишка някаква се отрони, но дали от болка или от облекчение – не разбра никой. После трескаво заработиха с лопатите. Пръстта се сипеше, както се сипят листа наесен, които вятър е смел от дърветата.
Когато свърши всичко, старците и жените се отдръпнаха малко встрани, скришом в здрачевината се прекръстиха. Някой изрече проклятие. Към небето или към земята, към тялото или душата, към тревите или слънцето – не се разбра.
Мълчаха минута-две. И в ужас гледаха как пръстта се надига бавно, разтварят се пукнатини сред рохкавите и пресни буци земя. Плътта отдолу продължаваше да расте, да избуява докъдето може и докъдето достигне… После могилата престана да се повдига, замря, само за миг-два се разсипаха отново рохкави бучки и бавно се свлякоха в нозете на тези, които бяха застанали най-отпред. Те се отдръпнаха, направиха крачка назад, но повече нито прашинка пръст, нито тревица помръднаха.
Всички стояха дълго около гроба, свалили каскети, хълцащи и тракащи със зъби от страх, от утринния хлад и незасъхналата пот по телата им, от изнурителното зариване и копане, от невнятност и ужас…
Конете се бяха завърнали и кротко пасяха тревите покрай оградата, забили муцуните си в земята…