Георги Константинов

НАПУСНАТА ГАРА

От години напусната гара.
Между релсите - цъфнали макове….
Тишина. И ръждива забрава.
Странна гара -
без никакви влакове.

Диви храсти стърчат по перона -
като дремещи посрещачи…
Боже, колко красив е покоят,
в който времето нищо не значи.

В който грохотна среща не чакаш ти.
Няма свирка в слуха ти да писне…
Тук си сам. Уж си тръгнал за някъде,
а се връщаш при своите мисли.

Тъй на свойта земя са се върнали
тези макове светлочервени.
Чудна гара - след цял живот бързане,
тук и късно,
дошел си навреме…

Няма глъч и затичани куфари -
тихи релси край сънни дървета.
Ти стоиш. И не щеш да напуснеш
тази гара,
тази малка планета.

ПАРТИЕН ЛИДЕР

Какво е партия
без лидер?
Небе без слънце.
Планина без връх.
Развят байрак
без стълб солиден.
Престижен зоопарк
без лъв…

И всички сметки,
в полумрак обвити,
от лидера
се движат всеки ден.
Затуй на лидера
полагат се парите,
а пък идеите -
на мен.

НЕВЪЗМОЖНО БЯГСТВО

Безкрайна колона от бежанци -
жени и деца,
деца и жени,
тъмна жива река
от беззащитни хора
се лута
между огнени взривове -
с мечта за спасение
оттатък нощта.
Но дори за минута
няма пощада.
Реката кипи и пропада
в ямите на смъртта.
Стрелят оттам,
стрелят отсам,
два бряга
на една и съща река
воюват помежду си:
с танкови залпове,
с град от олово
и парчета желязо -
един буреносен ад,
зареден със сляпа омраза.
Грохотни мълнии
танцуват яростно
върху живите вълни.
И летят, и изгарят
в кълба от кървав дим
жени и деца,
деца и жени…
Няма спасение. Няма милост.
Жертво-
приношение
пред глобалната
несправедливост…
Военна лудост, необяснима
под общия небесен свод -
да вярваш,
че браниш родината,
убивайки своя народ.

ГОРЧИВИ РАЗМИСЛИ

Тъй като животът вдъхновяваше стиха ми скромен,
вярвах, че и той, животът, е на моя стих подобен -
кадифен, лиричен, със засмяна доброта.
Но оказа се, че трябва да се спъвам из калта,
тъмна завист да ме хули, да завися от бездария
и да гледам подли хищници, заръфали България,
да понасям мълчаливо простотията отвред,
да усещам, че е някак смешно днес да си поет,
да си честен Дон Кихот в това пазарно време -
рай за псевдобизнесмени и досадни шоумени.
Подло време, във което аз от свой лиричен артефакт
мога да спечеля само
завист и инфаркт.

+
Е, дочувал съм в тролея, че мой стих се споменава
и тогава съм се чувствал горд от тази дребна слава,
ала зная: трае тя до следващата спирка.
След това поетът трябва само тъжно да си свирка
или сам да размишлява в полунощни часове -
има ли изобщо смисъл
да се пишат стихове?

+
Ето че горчива истина сега във мен просветва:
цял живот да си поет - това е саможертва.
Саможертва е да трупаш само честни думи,
днес, когато се възторгват от парични суми,
а партийният герой е хвален в изборния ъгъл:
„Браво, бе! Пишкин момче - как добре излъга!”
Но аз техния живот не искам. Стига ми това:
да живея и умирам само в своите слова.
А словата вироглаво там, по своя път вървят.
Може и до вас да стигнат -
днеска,
утре,
някой път.