НЕ ТЪГУВАЙ, СИНЕ

Георги Стойков

                                                                               Огънят е силен,
                                                                               Водата е по-силна от огъня,
                                                                               Земята е по-силна от водата,
                                                                               Човекът е по-силен от земята.

Синът пристигна в домашен отпуск. Пристигна ненадейно, късно след полунощ, когато сънят бе ни пленил дълбоко и неподкупно. „Ставай, сигурно са военните!” - сбута ме жената, щом се позвъни и аз по стар навик рипнах енергично. На стълбищната площадка той, синока: строен, изтупан, с дипломатическо куфарче в ръка. Спуснах се, прегърнах го, вдигнахме шум. Дотича и майка му, гушна го: „Ой, на мама момчето! А защо не прати телеграма да те срещнем?” Усмихна й се мило, вдигна рамене - нямаше чалъм. Подаде глава от спалнята и сестричката му, разшири очи, щастливо изписка: „Батко!” Хвърли се на шията му, нацелува го, после го отдалечи от себе си, направи муцунка: „Мустаци си оставил! И защо са ти тия мустаци?” И на нея вдигна рамене - всички от „старата” служба с мустаци - и аз! Остави куфарчето до стената, съблече шинела. Обърна глава към майка си: „Има ли нещо за хапване?” „Боже, затюхка се тя, детето цяла нощ е пътувало, а ние сме го начоколили тука в коридора и не му даваме дъх да си поеме. Влизай, мама, опъни се на дивана докато стопля яденето. Винен кебап съм направила. Чуден е!” Тя забърза за кухнята, ние се преместихме в столовата. Синът се отпусна на дивана с въздишка, облегна се, притвори очи. Ясно, каталясал е. Сестра му се хвана да разглежда петлиците на куртката му. „А тия парашутчета какво означават?” „Парашути.” „Скачате ли?” „Ъха.” „От високо?” Кимна с глава. „Страшно ли е?” Присмехулно натисна нослето й.
Оттатък, в кухнята, майка му трополеше с чиниите, сестра му продължаваше да му досажда с наивни въпроси, аз го гледах и по унилия вид, по сините петна около очите, по изострените скули разбирах, че нещо неприятно се е случило. Не, не е умората от нощното пътуване. Другояче изглежда човек от онази умора. Докато караше Школата за запасни офицери в нашия град, често в неделя го пускаха в градски отпуск и той си идваше у дома. Весел, закачлив, ироничен - вдигаше блока на главата си. Веднага долитаха момчетата и момичетата от махалата, надуваха магнетофона. След това по една седмица не смеех да погледна съседите. Майка му не смогваше да нахрани компанията. Това безгрижие дори ме тревожеше. Насаме съм го упреквал в лековатост и безделничество. А сега няма и три месеца откакто замина в частите и от безгрижния старшина-школник като че ли не беше останал и помен.
Повикана от майка си, дъщеричката рипна и отиде в кухнята. Срещнахме очите си. Как е? Разпери ръце - добре. И как стана тази извънредна отпуска? Заслужих я. С какво? Свършихме една хубава работа… Охо! Вече се е научил и да мълчи. Мъжага! Спомням си как ме упрекваха моите приятели, все бивши военни, когато им съобщих, че синът е в парашутно-десантни части за далечно разузнаване. И ти, бившият военен, допусна да го лашнат в най-опасното място! Аз се усмихвах: сам е пожелал. Те са романтични момчета, увличат се по външното, по ефектното, но ти, опитният и с толкова връзки, защо не предотврати? Черпех ги от сърце и искрено се гордеех с избора на сина. В армията безопасни места няма, това го знаех със сигурност и по-добре от всички. А ако се наложи утре бой да водим, навсякъде ще е смъртно опасно. И още една друга причина имаше, която не им казвах: небесните простори бяха моята юношеска мечта, но съдбата ме отпрати завинаги в редиците на славната пехота. До пенсия рових баирите. Колко окопи и траншеи съм изкопал - земното кълбо да опашат.
Донесоха вечерята, но момчето не се нахвърли с апетита на млад войник, както правеше миналата година. Дълго рови с вилицата из чинията, пробра по-крехко месце, насила го сложи в устата си. От компота гребна две лъжици и стана. Погледнахме се с майка му тревожно. После се пръснахме по стаите да си доспиваме…
Три дена домашен отпуск - колко са! За нас - родителите, изглеждат като три мига. Суетнята около отпускаря нямаше край. Майка му се утрепа да прави яхнии, сладкиши, като се надяваше че комшийските момчета и момичета ще нахълтат всеки миг. Аз тръпнех да не ревнат пак магнетофоните. Тъкмо бяха позабравили съседите - пак ли да се срамувам? Сестра му притичваше от училище през голямото междучасие и току му носеше много здраве от тази, от онази. И всички питали едно и също - няма ли да се покаже на „стъргалото”, няма ли да обиколят сладкарниците в крайградския парк?
Още първия ден, след като се върнахме от работа, забелязахме с майка му, че не беше докосвал яденето. По-рано, като си дойдеше за няколко часа и разрови книгите от библиотеката. Сега всичко си стоеше подредено под конец. На магнетофона дори капака не вдигна. В гаража не отиде колата да види, на която имаше толкова мераци. В мазето не слезе един компот да си изнесе, от тавана - грозде да си свали. Не приказва. По цял ден лежи на кревата, вторачил поглед в тавана. Рядко се засмива и то една тъжна, тъжна усмивка, сърцето да те заболи.
И започнаха мъките за нас с майка му. По цяла нощ седим будни и пъшкаме. Какво е станало с това момче? Какво се е случило? Беля ли е направило, грях ли е сторило? Беля няма - успокоявам я. Билетът е редовен, трите дена награда са написани. Да е оскърбил, да е убил някого? Къде ти тогава награда! И по някое време току усетя майка му - хълца. Надигна глава - възглавницата мокра. Е, стига и ти! „Помни ми думата - мълви тя, - болен е, но не иска да каже. Знаеш колко е упорит.” Ако е болен, мисля си, няма да го пуснат да скача. А само преди два дни са имали нощни скокове. Какво е тогава? Сега аз се измъквам от леглото, стърча с часове до прозореца, гледам двора, огрян от есенната ясна луна, припалвам цигара след цигара. И чак когато жена ми се закашля от тютюневия дим, се сещам да отворя прозореца. Изпуфтя, захвърля окъселия фас в осланените димитровчета под прозореца и тръгна пак към леглото. „Надникни, виж какво прави!” - моли майка му. На пръсти излизам в коридора, притайвам се до неговата врата, слухтя. Мине минута-две и пружината на кревата изстене. Да, мята се момчето, не спи. И какво го мъчи? Какво терзае душата му? Защо не каже? Защо не попита? Нито казва, нито пита. Сутрин се взирам в лицето му, мъча се да уловя очите му. Знам, че те всичко казват. Как е? - питам го. Разперва ръце - нормално. А аз съм сигурен, че не е нормално. Да няма нещо? Завърти глава и само на устните му трепне усмивчица: Soyez tranguille, papa….
Днес излязох по-рано от къщи. Вървя по улицата и все тази измъчена усмивчица пред очите ми. Как да съм спокоен, момчето ми, като те гледам как се извиваш като змия на жарава. Да не мислиш, че в гърдите си имам камък? Впрочем, аз къде съм тръгнал? Момчето ще пътува със следобедния влак, а аз съм се юрнал за своите пенсионерски шейсет лева. Я да се връщам в къщи! Един ден ще минат и без мене…
Като ме видя, се зарадва: „Забравил ли си нещо, тате?” „Не, казвам, сине, днес няма да ходя на работа”. „Така ли? Тъкмо ще си поговорим.” - рече с облекчение и в очите му съзрях живинка. Е, слава богу, въздъхнах. И то се е измъчвало като мене и майка си. И то е търсило да сподели тревогите си, а изглежда се е срамувало или страхувало…Ти защо си такъв? - почнах направо. Какъв? Как какъв? Не си като друг път. Мълчиш, не си весел. Какво те мъчи? Да не си се скарал с офицерите в ротата? С войниците как се държиш? Малко се засегна. С офицерите как мога да се държа! Слушам и край. С войниците - както повелява уставът. Не, тате, не е това. По-сложни са нещата…Хвърлих шлифера, седнах срещу него. Ти си ми син, но ние сме и мъже. Хайде, давай направо, по мъжки! Но, без разните там присмивания, нали? Я го виж ти, той и честолюбие ми демонстрира. А си е дечко. Майко мила, дечко си е. Дори с тия рехави мустачки. Твърдо рекох: Добре. Без!
- Преди две седмици, с моя ротен командир, извърших първото си „бойно” разузнаване. Възложиха ни от командването да задигнем плановете на една дивизия, с която провеждахме съвместно учение. Нашите им устроиха голям капан. Хвърлиха им две групи десантчици и тяхното разузнаване се юрна след тях, а ние с ротния се качихме на влака. Той стана подполковник от МО, аз - негов адютант. Пристигнахме при нашите „противници” посред бял ден и ги измамихме по най-прост начин. Представихме се като авангард на групата от МО, на който е възложено да се запознае с най-общите въпроси, които ще се отиграват по време на учението и да огледа битовите условия за проверяващите. Мили папа, трябва с разочарование да ти съобщя, че никой не ни поиска никакви документи, макар че ние бяхме подготвили много солидни фалшификати. Включително и с печати на МО. Любезните ни домакини ни предоставиха всичко и ние вечерта, след като разбрахме че пристигат проверяващите, благополучно изчезнахме…Естествено, по време на учението нашите съвсем точно”разгадавали” ходовете на „противника” и „унищожили” всички негови важни обекти: командните пунктове, свързочните възли, ракетните площадки, тиловите обекти. Нашият полковник получи похвала, техният генерал - мъмрене. Аз - три дни домашен отпуск…Но не за това са моите тревоги. Ние „играем” сега на война, но знаем, че е игра. Отидохме до южната граница с влак и с влак се върнахме. А при истинската война?
Той ме погледна и погледът му питаше. Аз го гледах и не разбирах тревогата му.
- Какво при истинска война?
- Първо, противникът едва ли ще е толкова наивен, както господата от въпросната дивизия, които пре-много са се омързеливили. Второ, мене ще ме хвърлят с групата в тила на противника на дълбочина примерно от сто-двеста километра. Разузнаването, съобщаването на обектите и техните координати по радиостанцията - всичко това сме учили и аз ще го извърша безупречно. Но никога не са ни учили как ще се върнем при нашите, тате?
По гърба ми полазиха тръпки. Космите по ръцете ми настръхнаха. По лицето ми изби огън. Ето каква била работата! Ето какви въпроси са бушували в паметта на този полумъж. Ето кое е помрачило блясъка в очите на тази буйна, безгрижна до вчера глава…
Какво можех да му кажа? С какво можех да го утеша? Да му повторя ония, казвани вече стотици пъти от мен и командирите му изтъркани, шаблонни, па макар и верни думи за готовността за саможертва в името на Отечеството? Да му привеждам отново десетките примери за себеотдаване на нашите деди и бащи при Люле Бургаз и Сливница, при Страцин и Драва? Или да му припомня онзи страшен епизод от книгата „Синът на полка”, която като малък с такава любов четеше и с такъв възторг говореше за командира на обградената батарея, капитан Янакиев. И сега, след толкова години, звучи в ушите ми чуруликащият му гласец: „Тате,тате, а защо капитан Янакиев поисква огън върху своята батарея? Да не попаднат живи в ръцете на фашистите ли?” Тогава не можех да му кажа цялата истина. Беше много малък за да разбере, че смъртта е последното оръжие, с което човек се сражава за род и Родина. Сега какво да му кажа? Какво да кажа на утрешния младши лейтенант, който, не се съмнявам, ако Родината го позове, без колебание ще изпълни дълга си далеч от своите, в дълбокия тил на врага?
Сложих тежката си длан на острото му рамо, заникнах го с любов в очите, тези очи, над които сме треперили с майка му, с които се гордея, че ме продължават и по възможност с най-спокойния глас, който можах да откъртя от бълбукащото си гърло, казах:
- От дълбокия тил на врага няма връщане, сине!
След обед го изпратихме на гарата. Беше весел, закачлив, ироничен както преди. Със сестра си се джавкаха на английски. /По жестикулациите разбирах, че именно се джавкат./ На майка си направи хаплив комплимент, че изпълнява съвсем точ в точ находчивата й поръчка./ Тя бе имала неблагоразумието още като млад школник да го посъветва: „А ти, мама, като разбереш, че ще скачате, направи се на болен!”/ Само аз съзирах в очите му притаена болка, но и онази решителност, характерна за узрелите мъже, осъзнали тежката си отговорност пред Родината.
Влакът замина. Помахахме с ръце и си тръгнахме. Жена ми беше веселичка. Хвана ме под ръка, шепнешком попита: „Какво си говорихте, та се преобрази?” „Нищо особено, отвърнах. Просто се уговорихме как да се държи във висшето общество.” Тя се намръщи, усетила иронията, а дъщеричката щастливо, звънко се засмя и на бузките й хлътнаха две обичливи, плитки трапчинки.