ПШЕНИЧНОТО ЗЪРНО

Найден Вълчев

ПШЕНИЧНОТО ЗЪРНО

И ето ме пак при пшеничното зърно.
При черната угар. И гледам го как
то рамце намества, дано се загърне,
дано се затули от гладния грак

на гладните врани. Пък иде и зима.
И все пак му казвам: - Защо към пръстта?
Нали за класа ти небе за да има…
Но свирва със пръсти край мен есента,

снишават се ниските голи простори
и то ми прошепва: - Приятелю мой,
преди да поемеш с класа си нагоре,
иди във недрата, във корена свой.


СЪРЦЕ

Защото имаш форма на лист ли,
се люшкаш неспокойно като лист
и в бурите на вечерните мисли,
и в полъха на утринния бриз?

Но листите… ти знаеш, че когато
ноември ги подеме поривист…
Дали и ти, сърце, ще бъдеш златно,
когато те обрулят като лист?


ПИСМО

Тъй както и мекият залез предрече -
вън слизат спокойствие, мрак, тишина
и вече е пълна самотната вечер
с индигови хълми под златна луна.

А ти си зад девет морета далече
и няма да видиш с каква светлина
залива душата ми нежната вечер
с индигови хълми под златна луна.

Но аз ще ги взема, те в мене са вече
и пощите нека до твойта страна
на длан донесат ти уханната вечер
с индигови хълми под златна луна.

Най-близкият може би сам ще понечи
да каже: - Но, мили, не ме ли позна?
И ти ще си тука в самотната вечер
с индигови хълми под златна луна.


НОЕМВРИ

Сиви облаци над сиво кално поле.
Капят врани от мокрите им криле.

Кленът до вчера бе цял дъждобран,
но сега е като циганин обран

и горкичкият е чисто гол
от върха до белия си ствол.

Спрелият път се пита - а сега накъде?
Кой от тази пустош ще ме изведе?

Тръгва надолу срещу мъглите сам,
но те го лапват и той умира там.


ВЕЛОСИПЕД

Дъгата крачна от реката
към язовирчето и аз
ти викнах: - Качвай се пред мене
и беж да минем и под нея,
пък щом е пред самите нас.

И завъртях така педала,
че бряг, завои, мост, наклон
летяха щурави срещу ми
и аз им съснах с мойта контра
едва при жълтия кантон.

Пазачът беше си отишъл.
Отърсил своя дъждобран,
си тръгна и денят и в здрача
аз топлех малкото ти рамо
с голямата си черна длан.

Ах, ти, далечен светъл юни!
Кога си тръгнахме - звезда
ни смигна хитро. Беше късно.
А минахме ли под дъгата -
не помня. Но навярно - да.


ТЕЛЕГРАФНИЯТ СТЪЛБ

- Ще се прибирам вече. - Има време.
- Ама ще стане много късно. - Не!
И моята голяма длан обхваща
далечните ти малки рамене.

Единствен стълбът телеграфен гледа
към тънките ни сенки и към нас.
И точно там се спряхме. Беше късно,
но точно за целувката бе час.

…Сложи ухо на стълба телеграфен,
да чуеш еховито как звъни
и тази малка новина да включи
във своите среднощни новини.

На цялата вселена да разкаже.
На вятъра. На малкото градче.
Как свирят жиците… Под тях потъват
във тъмното момиче и момче.


ТОГАВА В ГРАДЧЕТО

Бе някога. Момчешки блед и рошав,
разпнат в градчето пред погром и път,
усетих как към мене се затичват
момичето и влакът, и светът.

Усетих го по релсите, които
запяха като струни изведнъж.
Усетих го по оня тъй внезапен
и тъй невероятен летен дъжд…

Света голям не можех да закрия,
ни влака чер, ала със нежен жест
защо не съм закрил под своя шлифер
момичето, се питам и до днес.

До всякога, изглежда, ще се питам.
И залеза ще питам всеки път.
Под който ме оставиха в градчето
момичето и влакът, и светът.


КАПКА ДЪЖД

Благодаря ти за дъжда! - ми каза
и те погълна пътната врата.
Но не съвсем. Защото забеляза
през мокрите си мисли вечерта,

че булеварда стар като пресичах
все още чувствах - под един чадър
как крачим двамата и как се стича
спокойствие над този свят добър.

И вярно е. Шептежът ми показва,
че си говоря сам посред града,
благодаря ти за дъжда! - че казвам,
че сам съм станал капка от дъжда.


АННА

Всеки е имал по една Анна в живота си,
всеки грешник е гледал към рая.
Залезът е фламингов. Пред мен цъфтят лотоси.
И аз за Анна си мечтая.


ТЯ

Жена премина през площада
и ме отнесе без пощада
след токчетата си. Тя мен
не ме видя, но вкаменен
аз следвах стъпките й духом,
броях й токчетата слухом,
попадах в див световъртеж,
докосвах шлифера и в беж,
додето тя при светофара
почака миг на тротоара,
прошепна май - едно, две, три! -
и като в приказка се скри,
да ме остави при площада
във свойта светла изненада
да чувам как ехти кръвта:
това бе тя, това бе тя.