Виктор Бараков

превод: Литературен свят

Последните събития още веднъж потвърдиха: тласкат ни към война, поредната кланица  е жизнено необходима на онези, които са свикнали да живеят в разкош за чужда сметка.

Искат ли руснаците война? Ясно е, че не, но това разбираемо желание, както вече се е случвало неведнъж, пречи да се осъзнае, че за отбраната трябва да се подготвяш не просто «по щат», а като за най-важното дело, от което зависи и съдбата на Родината, и животът - твоят и на твоето семейство.

Преди Великата Отечествена десет години работихме като проклети, построихме хиляди заводи, военна промишленост и въпреки тежките поражения от 1941 година, все пак я спечелихме!

А какво направихме за бъдещата победа за изминалите - не десет, а цели двадесет години?

Военните експерти са в ужас: нашата боеспособност е загадка за самите нас. Какво да се говори, ако всичко се държи на съветските резерви, новата техника - като «Булава», лети през куп за грош, построените подводници са толкова много, че на всяко спускане веднъж на пет години пристига лично президентът, а в орбита, оказва се, не ни е останал нито един спътник, следящ за ракетни стартове на твърде много вероятния противник!..

Но и това не е главното. Колкото и високотехнологична да е една бъдеща война, всичко решава духът на войската, хората, а не техниката сама по себе си.

И така, кой ще застане с пушка в най-страшния час?

За нашия «елит» дори не си струва да се споменава - той ще постъпи точно така, както и украинските олигарси, които под звуците на финансираната от тях канонада скриха някъде далеч синовете си.

За либерала търговията, бизнесът, гешефтът е смисъл на живота, най-висша ценност, нравствен императив. Онова, което за нас е варварско: доставянето на фашиста Порошенко (а как иначе да наречем човека, по чиято заповед убиват мирни жители?) тежко въоръжение, газ, вертолетни резервни части и кредити («Завтра», юли 2014 г., № 30, стр. 1), за такива, като Греф - обикновена финансова операция. Мислите, че в него, в Чубайс, Кудрин и останалите с тях, при вида на лежащите на асфалта окървавени жени и деца на Луганск нещо ще трепне в душите им? Нищо няма да трепне, техните активи са в безопасност.

Как ще се държи така наречената средна класа, която също „живее според средствата си”, откупува от армията децата си, купува къщи в някаква Черногория и откровено признава желанието си да се пръждоса от Русия?

Отговорът е очевиден.

В средата на бакалите, спекулантите, рентиерите и офисните гризачи негласно се е вкоренила мисълта, че ТОВА за мен трябва да направи някой друг.

Но кой ще воюва? Нима само казаците, доброволци-романтици и бойци от православните дружини? Такива ако съберат и процент, ще е в най-добрия случай.

Разбира се, за защита на страната имаме полупрофесионална армия, но нали и тя не служи на остров Пасха, а тук, у нас, с всички произтичащи от това последици.

И в нея личи същата отпуснатост, неорганизираност, неграмотност и техническа изостаналост.

За двадесет години разруха в науката, образованието, индустрията и всичко останало не е учудващо, че резултатът е такъв.

Но най-главният дефект, недостатък, черна дупка е не това, а в главите на онези, които планират всичко. Няма идеология - няма и воля. И обратно.

Няма да говорим сега за това трябвало ли е или не да признаваме е Новорусия, да вкараме там войска или да помагаме със съвременно въоръжение - всичко това не беше направено не само по политически съображения.

Когато беше разрушен дом вече на наша територия, загина гражданин на Русия, баща на четири деца, се смаяхме от обидата - символичният жест показа: отсега нататък могат безпрепятствено да ни унижават и дори да ни убиват.

Но този жест разкри още и дълбинната, духовна, психологическа немощ на нашата власт…

Как мислите, защо «върховете» в поредицата от катастрофи в Украйна през цялото време звънят на Обама, Меркел, апелират към съвестта на Порошенко, нещо бърборят, даже се оправдават, но не се обръщат направо към народа?

Защото според либералните представи за тях ние не сме народ, а «добитък».

Може колкото щете да гълчите от екраните за либералната чума, но ако самите властимащи са заразени от тази чума отдавна и безвъзвратно, ще има ли смисъл?

Ако не се смени либералният строй, ще бъдем обречени на военно поражение, гигантски човешки загуби и отказ от суверенитет.

Но народът като цяло е невъзможно да бъде победен. В най-лошия случай, ще станем  партизани.

Какво да правят обаче сега обикновените хора, отдавна разбрали, че не могат да мелят брашно с нашето ръководство?

Гражданско мъжество е необходимо не само по време на война, то е нужно и сега, поне за да признаем пред самите себе си: барутът трябва да се държи сух, време е да се действа.

- Как? - ще възкликне някой аналитик.

А как преди, по време и след войната милиони сънародници честно и без умора стояха пред становете, добиваха въглища, поправяха жп линии, прибираха житото, учеха, лекуваха, пише и накрая, служеха?

И тогава е имало страхливци, спекуланти и предатели, но не по тях съдят за народа.

Онези, които в мирно време и не са помисляли да стават военен, войната заставя.

Предчувствам, че ще се повтори лятото на 1941 г. и отново някой ще каже думите на героя от военната повест на Константин Воробьов «Убити край Москва»:

« - Мерзавец! Това отдавна го видяхме в Испания! - прошепна Рюмин. - Негодник! - убедено-страстно повтори той и Алексей не знаеше за кого говори.

След първия почти едновременно загинаха двата останали «ястреба» - единият, димейки и с наклонено крило, се насочи на запад, вторият отвесно рухна някъде отвъд гората. Рюмин се обърна на една страна, последователно събра крака и седна.

- Всички - старчески каза той. - Всички… За това не трябва да ни простят. Никога».

Российский писатель, 27.07.14