Георги Стойков

В нашия пра-пра стар двор, в още по-стария ни род, никой не си спомня да са чаткали копита на коне. Не сме ползвали като впрегатен добитък и волове. Макар че имотът и колибата ни бяха далече от селото, до там стигахме с впрегнати в ярема крави. Колата - то се знае - беше с дървени колела и едва по-късно тези колела бяха пристегнати с железни шини.
И ето че в навечерието на Втората световна война - бях вече голямо момче, есента тръгвах на училище - баща ми се меракландиса да става коняр. Поблазни го, изглежда, възможността да се присъедини към десетината притежатели на коне и файтони, които почти всеки ден караха пасажери до ж. п. гара Червен бряг или пазара и съда в околийското градче Луковит.
- Хората печелят - казваше татко като довод пред баба и мама, а и да убеди себе си, че изборът му е правилен.
- Ами мляко? - вдигаше въпросително вежди баба.
- Ще си оставим младата крава.
Мама си мълчеше и татко пак повтаряше, че пари от никъде не падат и няма ни за сол, ни за газ.
- То идеш за дърва и аз те мисля, а тука… Не знам.
- Какво ще ме мислите. Нали ще бъда с хора. Заран тръгвам, вечер се връщам. Колко път е това!
Баба отронваше:
- То сигурен път нема…
Тате бе упорит човек. Намисли ли нещо - спиране няма. За успокоение на мама сподели, че ще се довери на чичо им Марин - той да избере коне. Той бе всъщност чичо на мама - брат на баща й. Минаваше за познавач на тая гад. Заминал на печалба във Влашко. Попаднал чак на границата с Унгария. Работел с други преселници градинарство. Това производство било свързано с всекидневното използване на коне: да въртят долапа за поливане, да карат стоката на пазар. На него се паднала честта да се занимава с конете. Обикнал ги. Опознал навиците им. Открил възможностите на различните породи. С една дума - станал спец. После във войската и в трите войни бил в кавалерийски ескадрон. Яздел и въртял сабята майсторски. Освен орден, и подофицерски нашивки легнали на пагона му.
И сега, на стари години - прехвърлил вече шейсттте - решаваше ли някой в селото да се занимава с коне - с него се съветваше.
Отидоха дядо Марин и татко чак из плевенските села и след три дни докараха в двора две млади кобилки. Едната алена, набита, купена от село Гривица, кръстиха Гривка. Другата черна като катран, по-дълга, по-стройна, купена от Марашки Тръстеник - кръстиха Олга. След две седмици в двора бе докаран файтон. Старичък, с олющена боя, но татко само за няколко дни го ремонтира. Смаза железните яове и главините, лъсна тенекиените стъпала, баба извади от сандъка нови вълнени черги и те легнаха на задната седалка да създават удобства на бъдещите пътници. Тате се приготви за първото пътуване. Не забрави да намаже със свинска мас амуницията и юздите. На челото на Гривка грейнаха две дрънкулки от червени конци - досущ като мартеници. На подбрадника на Олга закачи малко медно звънче, което простенваше при най леко докосване.
И започнаха кираджийските пътувания на тате. Той бе общителен човек, добряк и вечно засмян. Много скоро селяните свикнаха с него. Току викнеше някой на вратницата:
- Бай Стойко, може ли заран…
- Може, може! - не отказваше тате на никого.
В три часа през нощта, в пет заранта - той е при пасажерите. Ако е късна есен или през зимата, предупреждаваше ги да си вземат завивки за краката. Ако е лято и топло - вода да си носят.
Бързо свикнахме с конете. По-бързо се стигаше до колибата с тях. По- бързо се ореше, по-бързо се засяваше. Почнехме ли да прибираме снопите от нивите, тате правеше по два курса на ден, а чичовците ми с кравите - по един. Лятно време кириите бяха по-малко и се налагаше, когато нямаше работа за конете - да ги паса. Имахме соват - заградена ливада с бодлив тел. Качвах се на Олга, вземах в ръка повода на Гривка, отпред Васка - кравата за мляко - и ги подкарвах за совата. Цялото ми детство е изпълнено със спомени за този соват и тези коне. Гривка беше инат, често ми правеше бели и аз тичах след нея и я шибах с камшика, а тя оголваше едри бели зъби и сякаш ми се присмиваше. Като й се качех на гърба, препускаше, отпусна ли се, ме хвърляше на земята. Подла и завистлива. Но и аз й отмъщавах. Накършех ли зелени мамули от кукуруза, на нея винаги давах по-малко, а пред Олга трупах грамада. Тя, разбира се, лакомо ги изяждаше и свирепо пристъпяше към Олга. Избутваше муцуната й и завладяваше и нейния дял. А Олга беше като дете - гальовна и послушна. Вършил съм и щуротии. Кача й се, препускам я в галоп и често от невнимание или излишно самочувствие съм падал от гърба й. Веднага се закотвяше на място. Нещо повече. Ако в устрема си е подминала десетина метра, веднага се връщаше при мен и почваше да ме душка. Един път паднах през главата й, ударих се в една къртичина, опитвах да си поема въздух, но не можех. Тя ме подуши, пръхна два-три пъти в лицето ми, но като чу от устата ми да излизат само хрипове, започна да цвили тревожно. Дотича вуйчо Димитър и почна да ме пръска с вода. А Олга все стои до нас, рови с крак и тежко пръхти, сякаш проплаква…
Най-тежко преживяха мама и татко раздялата с конете при влизането в ТКЗС през есента на 1949 година. За имота, завещан от деди и прадеди, сълза не пророниха. Може би бяха разбрали, че само с непосилен труд богат не се става, но за конете плакаха като за близък умрял. И сега ги виждам. Стои тате насред двора, държи двете юзди, а конете - ту едната, ту другата - пърхат в лицето му и тихо процвилват.
- Аз тръгвам…
Тате повтаря това вече трети път, но не мърда - сякаш е забит в земята. Конете все така ровят с крак и процвилват. Мама плаче, прихлупила с длани лицето си. Тате все се кани да тръгва, но стои на едно място. Нахлуха сълзи и в моето гърло. Изридах: - Води ги, тате!
Той се сепна. Разтърси юздите, стисна челюсти и тръгна към вратницата…
А колко вечери след тая раздяла току изцвилеха и Олга, и Гривка на портата. Избягали. Мама вземаше парче хляб и излизаше при тях. Тате се правеше, че нищо не е чул. А цвиленето ечеше като плач.
След малко дотичваше гледачът от кооперативния обор Деко. Псуваше и викаше, посягаше да удари с ръка ту едната, ту другата. Мама кротко му внушаваше да не ги гълчи, животни са, не разбират.
- Дали са гладни, дали са жадни! Цяла торба с овес им слагам! - възмущаваше се Деко.
- И те са като хората, топли думи им трябват.
- Знам аз какво им трябва. Лопата по гърба!
И ги повеждаше, напушен и зъл.
За да ги принудят да не си идват, разделиха ги. Дадоха ги с каруци - тек на две различни звена. Бяха подслонени в различни обори, попаднаха на различни хора. Идването им пред портата вече не бе така често. А и годините минаваха. Гривка някак изведнъж застаря. Като я срещнех, не можех да я позная. Коремът й сякаш подут. Козината вече не беше златисто алена, а сура, едра - с ножици да я стрижеш. След още години разбрах, че я продали на някакъв циганин влах. От нашите села бил. Ходел с каруца да продава кошници, лъжици, корита.
И ето една нощ мама чула, че на портите цвили кон. Сетила се кой може да бъде. Вдигнала тате. Рипнах след тях и аз. Пред вратницата бе спряла каруца. Гривка процвилваше и с бърните си чукаше по портата. Отворихме. Вкарахме каруцата в двора. И чак сега се събуди Ангел - коритаря.
Каква била работата. Бил Ангел на панаира в Драгана. Продал каквото продал, натоварил останалата стока и пое към Угърчин, където живеел от рождение. Вървяла си кобилката кротко, както и друг път правела, и той бил сигурен, че ща го закара вкъщи.
- А тя, видиш ли, да се чудиш и маеш защо й е скимнало чак пред вашата порта да дойде.
Поканиха Ангел вкъщи, тате отведе Гривка в празния обор и на сутринта мама, като се наплака на воля, нахрани гостенина и го изпрати по живо по здраво…
И ето, аз вече съм в края на живота си. Много неща ми се случиха - и добри, и лоши. Много случки забравих, а други, мине не мине време, и току възкръснат в паметта ми. Така и тази нощ. Навестиха ме пак спомените за Олга и Гривка, а заедно с тях и за най-скъпите хора. И родителите ми, и конете, отдавна са в небитието. И си мисля - щом идват при мен в съня ми, щом ме тревожат, значи сме си нужни един на друг. Аз ли на тях, те ли на мен - не знам. Изглежда така е с всичко онова, неповторимото, което е скътано от далечните вече и изгубени, но мили на сърцето ми светове…