ЗИМА В КЮСТЕНДИЛ

Антоанета Богоева

ЗИМА В КЮСТЕНДИЛ

Заселиха се в старата върба
Прегърнали крилата си кафявосиви
Подобни на гнезда, поставени красиво
В самия център на града

Какво ги хвърли в този ад димящ и леден
Дали горите им се свършиха или така
Решиха да оставят своите места
На хората живота да погледат

Върбата плачеше под зимното небе
Листата й се криеха дълбоко в сока
Земята носеше студа високо
А те висяха като сочни плодове

В шума на улицата денем спяха
Но вечер яхваха горящите си сетива
Живеещите долу не повдигаха глава
И совите над тях очи им бяха


* * *

                              Пространството влиза в мен
                              Като дете в играта си

По ствола на съня листата пускат клони
На всеки стрък трева животът е безкраен
Оттук дотам денят е ден и нощем
Но влезе ли в нощта, земята го завърта
Дори и да заспя задълго и дълбоко
Умората е в мен удобство за душата
И с моя луд късмет смъртта си отминавам
С върха на бор развявам слънчев поглед
С изсъхнал лист трева заронвам жълти сълзи
Пулсиращият скут на моята планета
И аз в очите й човешка капка
Се сливаме в едно и думата любов
За нас е без значение


* * *

                              Живея с ароматите на душата си
                              Единственото, за което мога да се хвана

Дойде дъждът, голям и силен
Понесъл мириса на слънце и трева
Косите му летяха върху топлата земя
Провираха се в клоните на пролетната свила
И тичаха, превити от дъжда

До мен и в мен небето се отвори
И пусна стълба към света
Надолу слизаха небесни същества
Нагоре се изкачваха цветя и хора
И всичко беше тяло на дъжда


* * *

                              Дойдохме на Земята
                              Да лекуваме раните на крилата си

Преди да влезе вятърът в луната
И облакът да я покрие с пяна
Видях как някакъв човек не-земен
Изпълни кръглотата й и в нея легна

По стъпките си хората познават свойта сила
По сърпа на луната времето
По себе си живота
И миговете им така отлитат
За всеки удар на сърцето по една сълза
За паузите по въздишка


* * *

Заслизах към града, зад мене планината
Остана все така далечна, непозната

Но стъпките ми там поникнаха като дървета
И изворна вода по тях засвети

Израсна и трева, с цветя в тревата
Останала следа от мен е и луната

Светът ме гледа в гръб, а аз съм му лицето
Раздавам и това, което ми е взето

Но моята следа безкрайно ме завръща
И ставам планина в човешката си къща