Димитър Васин

ПРОДЪЛЖЕНО

Здрава семка здрави плодове отглежда.
Чувствата ни раждат свои имена.
Но животът наблюдава изпод вежда
със безчувствие кои ще изменят.
И кои ще месят хляб от здрави чувства.
И животът как за мен ще продължи.
Кой какво насреща ядно ще прошушне
и за истините с малките лъжи.
Плакал съм от думи. И от обич плакал.
Здрава семка дава здрави плодове.
И надникнал в мамината стара ракла
вече знам какво е да се овдовей.
Своето е пазила и за наследство -
никой на рода й да не измени.
Тъй в живота си и аз кръвта последвах.
И дори се сблъсках здраво във стени.
Право правота из чувствата ви търся.
За изкуството да се живей с добро
от живота си разбрах и нося кръста
на рода си и на всичко в мен било…

***

Хапа - захапва
с дума отровна и мене.
Ласка не ти ли остана
моите дни да признаеш?
И не остави ли знаме
в дните си да размотая?
Питам те, брате.
Хапка за сит не задавя.
Злато за гладен е нищо.
Виждаш ли пътя на хляба?
Думата, думата хапе.
Страшна е, брате, когато
хляб със отрова замесиш.
Лесно се песен допява,
щом е от обич родена…

ПОПЪТНО І

Други ли до възрастта си чакаме да минат,
дума да издумат, да премълчават друга.
Че животът е дори и смърт необяснима.
Че смъртта е и живот дори да го налучкаш.
Че боли, боли и от смъртта, и от живота
корените, корените ли във нас загубим -
страст да ни напусне, дето винаги ни води;
страст, изпълвала с живот и палени хралупи.
Галени от вятър, от побратими пък бити
бързаме по пътя си да любим и да галим
с думата, която сме мълчали много скрита
и която сме спасили от гнева в чакали,
за да стигнем възрастта си и от нея тръгнем
към роденото от обичта - неуморима
да открехва истината за лъжа и мъка,
с друга дума и във всяка възраст да я има…

СПЕСТЯВАНЕ

Едно по нула си е нула - и децата знаят.
Животът натъжено го записва под черта.
Предизвикателно е да те смае. И замаян
се мъча грешките в пресмятането да спестя.
И грешките да не повторя в мислите си зрели,
да не повторя чувствата си и да ги щадя.
В живота всеки с всеки се и среща, и разделя.
Отваряме дори от друг заключена врата.
Не случих на огнище. И на студове не случих.
По нула умножавах - не и своето сърце
и не душата си, която тихо пълнех с чувства
и никога не я оставих жар да отнесе…
Животът под черта записва занулено всичко,
по нула умножено грешно ще ме натъжи
предизвикателно за туй, което съм обичал,
което ме замая и омая със лъжи…
За края нищичко и всичко искам да запазя,
да умножа по единица верен резултат
за обичта и за почти забравена омраза,
за всичко, над което и ще ми простят…

СЪДБА

Щипчица сол ли във раната сложих
и подлютих до жарава кръвта?
Само грехът се опира на ножа -
ножът живота ми само въртя.

Белег от всичко остана в живота
- всичко във гроба да си отнеса.
Не във хербария да ме забождат
и ме разглеждат посред чудеса.

Всичко в хербария скрито изсъхва,
сито събира възхита за смърт
- да ни подсеща, че има и мъка
и подсолена ще я понесат.

В ред ли положих живота си късен.
Корен ли с нож отделих от земя -
гладно дете от гръдта да откъснеш
и сетивата да ти изменят…

Щипчица сол ли изсипах на рана -
че и в хербария с жар закървя;
че и в греха песента ми остана
и побелява днес мойта глава…

ДЪЛБОКО

Най-дългият път е до края познат на градчето,
до края на думата, дето пред хляба мълчах.
Въртя ме. Въртя я. Остатъка си ли дочетох,
че стъпвам на прага си плахо. До рамо от страх.
Дълбока е думата. Вечер дълбока ме среща.
Нощта е дълбока. Дълбока е и утринта.
В деня съм дълбоко. Кръвта ми потъва горещо.
За пътя си има какво да мълча и простя.
Не свършва пътека, която осъмва с човека.
С човека и утре, и след себе си ще продължи.
Във края познат на градчето сърцето ми взеха
и то се изпълни със обич и с малко лъжи.
Надскача ме вятър и вятър в главата ми влиза,
издига ме после - да падна на здрави нозе.
Небето да падне. Да дам и последната риза
на този, но който и бялото й понесе.
За думата да си открия и думата-рима,
която е жива и живо зад входа звучи.
Звучи във сърцето, то значи, че в обич ме има
преди да си тръгна последно със слепи очи.

ОБГОРЕНО

Спънато конче към залеза тръгва червено.
И червенеят очите ми. Знак червеней.
От зачервеното пламък нататък ще взема;
себе си спънал, ще срещна и коня, и змей.
Гоня следата, налучкала входа и спряла
в мокро око и го избрала за верния знак
на светлината гореща в добро огледало,
що я за люлка и гроб наследено избрах.
Ден не разменях с нощта и си гоня следата
до зачервения залез, от който кърви,
че и животът нататък от края се мята
и недолюбени само прекършват глави.
Вито е времето, спънато в мене се сили
тъмното да освети и да люшне деня,
с младо обяздено конче красиво и мило
на любовта и кръвта си без да изменя…
Себе си спънал, ще срещна навярно и змея,
следващо утро ще срещна - да го наследя
със зачервени и с пламнали мокри очи
минал следата си през оживяла врата,
дето и за радостта се пред огън мълчи…