ПРЕГЛЕД ПОД ЛУПА

Лора Динкова

ПРЕГЛЕД ПОД ЛУПА

Понеже все не мога да оформя в душата
всяка смърт какво е;
и нетипично се оглеждам
дали зад мене някой ще проплаче,
че има по-добра вселена.
Но няма хора тук;
окото ми наново се завърта
и очертава празен кръг през дните;
изследва с малка лупа времето,
побира го в клепача си, в кръга си,
а след това поглежда във душата ми
и уморено се затваря!


***

Преди да си довърша думите, ще кажа,
че няма зряла обич, но има узряла омраза.
Сега съм малко по-спокойна,
че ще ме четете лично.
Нося на шията и на гърдите си камъни,
и те в живота минават
за време, във което човекът присъства.
От окото ми падат на мигове
разпилени стъклени кръгове;
имам нужда от човешко присъствие. Отсъства!
Произходът ми се придържа към всекидневно утро,
в което денят добива свой малък смисъл от
неузряла обич.


***

Дори и недоволен от света,
човекът пак ще го създава по-добър -
във тъжен разговор или във къса мисъл.
(Сякаш е (бил) добър?!)
Наивно някак ще запита
какво ни отличава като хора?
Умът мълчи, ами твореца?
Натрупваната болка заседява
от многото въпроси
към отговора, който всеки носи
(но не си признава):
това, което отличава всеки път човека е,
че някога е бил дете.