Андрей Пантев

Историческото повествование винаги е застрашено от натрапчива досада. Освен тогава, когато е гигантизирано до комични висоти, или когато направо е измислено. Но има и обратни крайности.

Конвенционалното схващане на професионалните историци за възстановяването на една изминала реалност е, че тя следва да бъде натруфена с цифри, факти статистики, названия, имена и дати.

Разбира се, историята е немислима без фактография и фактология.

Но липсва ли дискретния плам на романтиката, отсъстват ли емоционалните индикатори на човечност, тя се превръща в монотонна хроника.

Поне за мен стихотворението на Георги Константинов „Балада за низшите чинове” е по-вълнуващо пресъздаване на величието на Освободителната война, отколкото всички акуратни и компетентни описания на баталии, храбрости, герои и мъченици, топография на историческите събития, подвизи на офицери и войници за същата война.

В този смисъл историците следва да признаят и потвърдят приоритета на литературата изобщо в създаването на историческата памет и преклонението към изминалите времена в общото народно съзнание.

Това се отнася и за Паисий, и за средновековното ни книжовно великолепие, и за модерна България след 1879 г., когато Хр. Ботев, Ив. Вазов, З. Стоянов омагьосват с проза и поезия общобългарското въображение дълго преди да се появят авторитетните историци като Васил Златарски, Петър Ников и Петър Мутафчиев.

Поетесата Ваня Ангелова е съсредоточила своето внимание към античния и средновековен период от българската история.

Вероятно защото през това време се изграждат основните темели на нашата историческа самоличност, благодарение на което ние устояваме след толкова тежки векове на сътресения, опасности, метаморфози и дори катастрофи.

А и предполагам, че тя има окуражителното намерение да продължи опоетизирането на нашето минало в бъдеща хронологическа перспектива, където има не малко причини за вдъхновение и творчество. Нашата пъстра етническа физиономия, нашата богата събитийна панорама, нашата кръстопътна култура по-късно, е моделирана именно през този период.

Затова ние четем тази проникновена поезия с вълнение. Не всеки има дарбата на поет, но поетичните хора разбират и оценяват поезията изобщо, и историческата особено.

Затова без да сме професионални литератори, ние възприемаме тези стихове като свидетелство за талант, който самороден, но и култивиран, влияе върху нашите ежедневни емоционални тръпки и в нашите представи за далечното минало.

Тук условностите са единствено за да засилят емоцията. Когато Мехмед Завоевателят влиза с коня си в „Света София”, той не знае, че покорява Византия, а само Източната Римска империя.

Тогава Византия като име не е съществувала, но като пулсация от нашата история и култура ние сме част и от нея. Интересното е, че християнска и православна Византия непрекъснато е обект на нашите войни и на нейните срещу нас, което е отразено и в поезията, и в цялата книжнина.

Нещо повече, последната българо-византийска война от края на XIII век е, когато турците са вече на полуострова… Което е едно от свидетелствата и обясненията за лекотата, с която Турция преодолява съпротивата на някога славните християнски държави на Балканския полуостров.

Не допускам обаче някой специалист по антична и средновековна история, какъвто аз не съм, да отправи упрек към конкретната фактология на автора.

А обикновено ние винаги връзваме кусури, и дори се отнасяме понякога иронично към историческата поезия и белетристика не само за този период.

Може би Ваня Ангелова е следвало малко да понамали дитирамбите, защото в нашата история няма само блясък, няма само светлини.

Има и мрак, и сенки.

Но поетът рядко забелязва това, а и не е необходимо да го прави, с оглед на характерната особеност на този специфичен жанр.

Затова прочетете тази особена поезия.

От книгата ще усетите благородния спазъм на съприкосновение едновременно с общобългарското усещане за значимост и чисто човешки порив. Сигурен съм, че ще е така!

11.07.2014 г.
гр. София