МОЯТА МАЙКА

Сона Амбарцумян

превод от руски и полски: Ваня Ангелова

МОЯТА МАЙКА

Моят дом не е мой дом.
Моят дом е усмивката на моята майка.
Той е нейният сън,
нейното сърце.
Дланта на мама е моята ненаписана песен,
винаги отворена на масата.
Моят път
е в дланта на мама.
Моята майка е любовта,
тъгата,
родината,
ароматьт…
Целувка
донесе невнимателният ручей,
като подарък на недостижимото небе.

Някой ден ще ви оставя в самота,
чувствайки се по-самотна от вас.
Животът, който не е мой,
ще продължава да ме съживява.


ТОВА Е АРЦАХ

- Това е Арцах - тих и мъдър.
… Спомням си как по нощите баба
разказваше я някаква приказка, я история:
- Арцах е рицарят от приказката,
той расте под крилете на Майка Армения.
Тя го дарява с планини и долини.
Арцах, като собственик,
стиска в юмрук майчината си пола,
отива в планините,
построява градове,
долините придобиват къщи и църкви.
Хората наричат себе си Арцахци.
Това е Арцах!
Истинска приказка!
Помня…
всеки ден молех баба
да ми разкаже приказка,
а тя с мъка закриваше очи…
Това е Арцах - мъдър, но тих.


ПЪТ

Непроходим…
Светлина,
поразяваща стрелата…
Ето отново
на лов за снежинки
с върха на езика си
момичето, за да сдържи сълзите си,
вдига очи към небето.
Пада сняг…
книга… рисунка…
Леко-леко се отпуска върху снега
натежалото празно сърце.
Пътят отново е непроходим.

Път
с блестящи
рибени люспи,
под които
плуват усмивки.
Няма въпроси.
Дръж се за попадналата рибена кост,
иначе ще се подхльзнеш…
Кой би искал да стане храна за акулите?!

Път…
Без минувачи.
Манекените са за продажба,
за един техен крак се заплащат милиони.
Десет стотинки, стъпкани в калта,
някой поставя в пожълтелите джобове
на белите панталони.

Път…
капки дъжд…
уплашени клепачи.
За отводняване
на миглите завий надясно!…
Баптистерия.
Редица некръстени новородени
(моето бебе се усмихва в мен)…
Капки дъжд
събуждат корените на цветята.
Оправяш вратовръзката си,
изглежда, няма да стигнеш
до пътя.

Седни!
Стъпките ти са уморени,
състоянието - безнадеждно.

“Добре е, че за теб се пекат”,-
казват камъните
на пътя.
Но какво шепне откъсналият се заедно с цветеца лист,
паднал на пътя?!


ДУША

Женската натура
е сътворена от художник -
без четка,
без боя,
без платно.


СЪЛЗАТА НА МАЙКАТА

От цялото море отделих капка,
не приличаща на останалите.
Това беше сълзата на майка ми.
А вятърът разтърсваше вълните.
И изведнъж в тази капка заблестя морето,
и тя изглеждаше като слънце.


ИМАМ КАКВО ДА ТИ КАЖА

Ти ме разбираш.
И камъкът
заимства думи от езика на цветята.
Слушам. Затварям очи.
Споделям с цветето.
Твоето име изпълва клетките ми
със светлина.
Ти си моето небе.
Аз съм крилото,
открило се пред Бог.
Цветето черпи живот
от неограничените дълбочини.
Цветята
ти напомнят
ято отминали секунди.
Страхувам се от любовта си,
като край на света,
като край на стихотворение:
Краят на света е началото.
Интересно нещо е точката, нали така?
Особено ако в нейното продължение
замлъкнат думите за най-важното,
оставяйки всичко това така завинаги… последващо.
Дърветата обичат снега,
листата - моите длани.
Полагам своята ръка върху звезда
и чувам твоя глас -
комуникация…
Дърветата не са като стените -
те нямат уши,
но имат хиляди и хиляди езици.
Отваряш клепачи преди слънцето.
В траурния цвят на очите ми
рисуваш ярки огнени изображения.
От кой огън е взет червеният цвят?
Сливайки се с теб,
аз те дишам,
живеем заедно,
спим,
четем,
мислим,
играем,
заедно измисляме това,
което отдавна съществува -
секундите на цветето в сърцето,
дори заедно се движим напред.
Обичам те(не ми пука, че всички ме чуват!).
Пътят има памет.
Аз се уморявам
                   от липсващите секунди:
лявата ръка слагам на ухото си
и чувам: тик-так, тик-так…
Ти целуваш пръстите ми.
Аз събирам от секундите твоята сянка,
вдишвам камъка, планината и стената.
По следите на твоите целувки,
останали по върховете на пръстите ми,
водя скитащите звезди
към къщи.
Обичам те.
Обичам
на пътищата безкрайното течение.
Обичам
на Земята прозрачната чистота.
Обичам
на небесата недостижимата висота.
Обичам
твоята девета вълна.
Обичам нашето време.
Аз, тигрицата на дивите ласки,
преминах през жаждата на седемте извора
и се устремих
към мълниите на далечния хоризонт.
Обичам пожара, който е невъзможно да се угаси,
и сама се превръщам в източник на огън.
Признавам си
пред заобикалящите ме ангели -
аз не съм Сона, а… Сома.