ПЕНЬО ПЕНЕВ. ДОБРО УТРО, ХОРА!

Анастас Стоянов

Два пъти погребвахме Пеньо Пенев: първия път бяхме двайсет и пет-шест души, сред които десетина писатели; втория път писателите бяха още по-малко, затова пък гражданството на Димитровград, стекло са на погребалната церемония, наброяваше двадесет и пет хилядно множество. И нямаше, мисля, нито един сред това печално многолюдие, който да не си задава въпроса: кой самоуби поета? И нищо, че сам той в предсмъртния си час е написал: “За моята смърт никой не е виновен! Нямате право дори да попитате някого защо напуснах тоя свят!…”
Първия път поетът бе погребан на място, посочено от градските власти, втория - според неговото предсмъртно завещание.
Първия път синът на поета едва бе проходил, десет години по-късно усещах до себе си вече заякналото му рамо.
И първия, и втория път определени за това хора ни подшушваха да не се докосваме до причините за самоубийството; и ние не го правехме. Дори и в първия некролог, подписан от най-верните му приятели, ние бяхме сложили такова изречение: “Но не е нужно да се говори за смъртта, защото поетът възслави живота през най-хубавите години на своята младост.” Печатарите обаче нарочно изпуснаха НЕ-то: “Но е нужно да се говори за смъртта…”
Пеньо Пенев твори ярко и талантливо в литературата ни цели десет години - от появата на “За комунизма”, “Предмайско” през 1949/1950, до смъртта си.
Аз не познавам друг български творец в по-новата ни литература след Смирненски, който толкова рано - 19-годишен! - да е създал тъй вълнуващи, тъй съвършени песни.
Пеньо Пенев беше силен мъж - и духовно, и физически; той можеше да понесе (пък и да върне!) всякакви удари. Но на литературната арена беше по детски незащитим и нараним; като се изключат едно или две негови участия в литературни дискусии, където се опитваше да се защити, доколкото и както може, всичките други нападки и хули по негов адрес си останаха без ответ. А отлично знаеше какво е постигнал и какво заслужава: когато ми подари първата си - и, уви, последна! - книга, той ми пожела да влея в стиховете си КРЪВ от неговата поезия…
Впрочем за любителите на спомени вероятно ще бъде интересно как и при какви обстоятелства получих този автограф.
Сигурно беше чиста случайност, но с първия екземпляр от първата си книга “Първа любов” се сдобих на рождения си ден през 1955 г. - 2 август. Пеньо настоя тъкмо този екземпляр да му подаря, дори обеща, че и той ще направи същото догодина с неговата книга, която беше вече в работа.
В края на годината ние се разделихме: аз заминах за казармата, Пеньо - за Димитровград.
Върнах се в края на 1956; в София и в цялата страна беше вече пробляснало заревото на Априлския пленум (нещо, което в казармата никой не разбра); книгата на Пеньо “Добро утро, хора!” беше вече излязла, мисля, че беше и продадена; Пеньо бе напуснал общата ни квартира на бул. “Христо Ботев”, не можех да намеря нито стихосбирката, нито самия него. По това време бях военен журналист, пътувах много, Пеньо също не се задържаше на едно място и колкото и да е странно, видяхме се с него съвсем случайно едва след няколко месеца, някъде по бул. “Стамболийски”. Валеше едър, мокър сняг, подслонихме се под някаква стряха, Пеньо измъкна един от екземплярите на книгата си, каза, че го носи от дълго време, че е обещаният ПРЪВ (но от усмивката му разбрах, че това едва ли е истина), потърси писалка, каквато у никого не се оказа. Влязохме в близката поща (тя още съществува на същото място и почти в своя си вид), Пеньо дълго избира перодръжка с по-малко ръждясало и запазено перо и след това също тъй дълго и бавно “нарисува” своя автограф; навярно го беше отдавна съчинил, но старателно изписваше буквите и подреждаше думите. През това време от топлината снегът по перчема му започна да се топи и на няколко пъти капнаха едри капки върху листа (те и сега личат). На моето безпокойство Пеньо отвърна:
- Нека потомците помислят, че съм надписвал тази книга със сълзи на очи. То и без друго май си е така, брате!…
И ми подаде книгата си.
Аз забелязах една случайна и неточна дума: “да ВЛОЖИ в стиховете си кръв” и пр. Посочих му я. Той веднага я поправи: “да ВЛЕЕ” (поправката личи). И рече:
- Така е по-добре: тази книга и бездруго е пълна с грешки, ако ги нямаше в автографа - не иде някак си. Чакай да ги поправя.
Наведе се и дълго прелиства стихосбирката и поправя; знаеше грешките предварително, пробягваше само с поглед и нанасяше поправки.
- Знаеш ли - продължаваше да говори и поправя - кой ми е коректор? Владимир Василев! Да беше друг, направо щях да го убия за толкова коректорски грешки, но на него му прощавам: човекът не можа да разбере навремето поета от Смирна (Хр. Смирненски), та днес ще разбере мене, от Добромирка!
Когато ми подаде книгата си, тя вече бе натежала от влага: целият сняг от косата му бе попил по страниците й.
- Май потомците ще си кажат: голям рев е паднало около този автограф! - пошегувах се аз.
Пеньо не отговори, замислил се беше, после отново си взе книгата и написа напряко върху обратната страна на титулната страница един куплет, който най-добре илюстрираше тогавашните му настроения и търсения:
До гръбнака на скели изправени,
съберете се, хора и друми, -
да си кажем неща премълчавани,
да си кажем неказани думи!

АВТОГРАФЪТ:
На Анастас
           Стоянов -
дар от сърце,
с пожелание
да влее в стиховете
си кръв от поезията
ми, а аз от неговата -
по-топъл лирически лъх!…
         Здравей, стари приятелю!

София,
февруари, 57 г.                 Пеньо
Димитровград                          Пенев

. . .
Пияни и двамата, сблъскаха се пред вратите на тоалетната в ресторанта и започнаха кавга:
- Кой си ти бе? Аз съм Пеньо Пенев!
- И аз съм Пеньо Пенев!
- Какъв Пеньо Пенев си ти бе? Аз съм поетът Пеньо Пенев!
- Ти може да си каквото си искаш, ама аз съм Пеньо Пенев!
- Я си покажи паспорта!
- Дай и ти твоя!
И колкото и да бяха пияни, все пак успяха да разчетат, че и в двата документа беше изписано едно и също име: Пеньо Пенев Митев…
- Айде бе!
- Не може да бъде!…
Прегърнаха се, размениха си паспортите и се върнаха при мен на масата да се почерпят, забравили за къде бяха тръгнали.
. . .
В средата на 60-те години, когато живеехме със семействата си в един апартамент и деляхме едно таванче за общ “кабинет”, Андрей Германов изрови отнякъде старо мое тефтерче, поразлисти го, зърна шеговита моя рисунка на Пеньо Пенев и разочаровано каза:
- Това не е Пеньо! Сходство има, но това не е той…
Грабна първия му попаднал молив и в същото тефтерче само с няколко движения на ръката си скицира един много верен и много жив образ на поета.
Знаех, че Андрей обича да рисува, но не съм и предполагал, че толкова много е напреднал в занаята. Затова му подхвърлих:
- Сигурно многократно си се упражнявал, кой знае колко скици си правил на Пеньо и сега просто го “прекопира” от някоя по-стара…
- Никога не съм се и опитвал! Та аз приживе и не познавах добре Пеньо Пенев. Ей сега, като погледнах твоята рисунка, си спомних негови фотографии и го надрасках…
- Надраскай тогава и някой друг по този начин!
- Например?
- Боян Ничев например. Или Черемухин - с тях поне добре се знаеш…
Андрей грабна отново тефтерчето и със същата лекота и увереност направи скици и на Боян, и на Черемухин.
- А защо Боян Ничев е без брада?
- Защото така съм го запомнил най-ярко. Чакай да им надпиша имената, за да не ги бъркат поколенията…
И не забрави да сложи и едно “т” в презимето на Боян, за да напомни за шегата, която често си правехме с него, като го назовавахме с името на великия немски философ…
Андрей Германов и Пеньо Пенев наистина съвсем малко се познаваха, те просто се бяха разминали в живота: когато Пеньо отново се върна в София, след тригодишен войниклък, Андрей вече учителстваше в провинцията, а когато Андрей се прибра отново в столицата, Пеньо вече се беше оженил и повече от времето си прекарваше в Димитровград. Така че извънредно много ме удиви точното и живо възпроизвеждане на Пеньовия образ. И сега, след толкова години, когато гледам тази скица, аз си мисля, че тя като че ли най-много ми говори за живия, за нашия Пеньо: вижте тези възли по челото, вижте гнева и болката в зелените му очи, бухналата в безреда коса. Един истински Пеньо Пенев, претворен от ръката на човек, който малко или почти никак не го познаваше…
Изглежда и самият Германов е ценял тази своя скица, защото в една от биографичните си книги споменава за нея. Не ми е известно по друг повод и на друго място той да е рисувал Пеньо Пенев.
А шеговитата моя рисунка, която стана причина за всичко това, беше правена в началото на август 1955 г. в един детски почивен лагер в Родопите. Там живяхме с Пеньо цяло едно лято, там го заболя зъб, а в гората зъболекар нямаше, та аз се притекох на помощ с моята… непохватна скица. Като се държеше за болната си буза, Пеньо надникна в тефтерчето, не се хареса изглежда много-много, та рече:
- Напиши поне кой е този субект…
И сам ми продиктува: “Пеньо Пенев с криво чене, поради зъбобол.”
И така, Пеньо Пенев и Андрей Германов се бяха разминали приживе, но смъртта им навеки ги събра в Живота.
. . .
Отдавна търсех тази книжка. Мислех я за безвъзвратно пропаднала, заедно с толкова други писма, снимки, документи и книжа. И ето че я намерих. Възкръсна изневиделица след близо половин век: “Сталь и песня” от някой си Михаил Пилипенко. Стихове. На руски. И с надписа на титулната страница: “На поета Анастас Стоянов. Не позволявай да поникне трева по пътеката към приятеля! Здравей! П. Пенев. 27.6.55 г. София”.
От същия ден и час е и една снимка, на която гневно си припалваме цигарите. След яка кавга, след бурна разправия, която разбуди всички обитатели от втория етаж на бул. “Христо Ботев” 67. Дотичаха и студентите от съседната стая, заедно с фотоапаратчето. И ни щракнаха…
За какво се бяхме сдърпали в ранни зори?
Зарад някаква мръсна чужда интрижка, която някой хитро и умело беше скроил. И Пеньо се беше хванал. И още щом се прибра в зори в общата ни квартира, раздърпа ме, събуди ме, чорлав и гневен…
Накрая всичко завърши с изпушването по една цигара, малко смях и шеги от околните. И тази снимка. И тази руска книжка, която Пеньо грабна напосоки от етажерката, разгъна я и я надписа… Защото тогава още нямахме свои издадени книги…
. . .
През лятото на 1955 г. бяхме командировани от ЦК на ДКМС в пионерски лагер край Пещера, за да напишем нещо за децата.
Дотогава Пеньо не бе и мислил, че ще пише за деца, и вземаше всичко на шега. Но интересният лагерен живот, децата, природата все пак не го оставиха на мира и когато се върнахме, наистина написахме редица весели стихчета.
Доколко Пеньо Пенев успя да се пристрасти към лагерния живот говори следната случка.
В лагера настана тревога. Заговориха, че се е появила мечка стръвница. Срещнала някого, раздрала му дрехите, гонила го… Разказ, достатъчно ефектен, за да се вдигне тревога в един пионерски лагер.
Децата станаха неспокойни. Цял ден говореха само за това…
Привечер Пеньо Пенев се върна отнякъде. Единият му ръкав висеше разпран, косата му цяла разчорлена. Децата се скупчиха около него.
- Свърши се! Гътнах я! Ей така: с брадвата - пата-кюта…
Страшно нещо! Той беше се борил с мечката стръвница, беше я насякъл на парчета. С брадвата… Но и тя не се предавала: вижте ръкава. Но борбата станала далече от лагера. Пък и горският минал оттам с каруца, та вдигнал останките от стръвницата…
На другия ден лагерът беше спокоен. Появи се и стенвестник със славния Боримечка. Само аз го гледах недоверчиво и “героят” ми прошепна:
- Прощавай, брат, за ръкава на дрехата ти… Но нали трябваше да бъда убедителен пред децата? Ако имаше някъде парче от меча кожа, нямаше да късам ръкава…
. . .
В книжка първа на възобновеното през 1957 г. списание “Пламък” се появи следната епиграма от Пеньо Пенев:
Разлюбил скоро стотната девойка
и пак за нова винаги готов,
изтананика малка песнопойка
и кръсти Първа стотната любов.
Не беше кой знае каква закачка по повод първата ми книга “Първа любов”, но аз реших да не му остана длъжен. И тъй като той бе изградил шегата си върху заглавието на стихосбирката ми, а пък наскоро сам бе издал своята първа книга “Добро утро, хора!”, аз също реших да я пародирам. И още в следващата втора книжка на реченото списание се появи:
Бе отдавна съмнало и ние
шетахме насам-натам по двора.
А един успал се перчемлия
изрева по пладне:
                  “Добро утро, хора!”
Този път не мина само с по една цигара: за изглаждане на работата отидоха и двата хонорара от първите ни книжки…
. . .
На госпожите и господата, които днес са се хванали гуша за гуша в спора си - кой е по- и най-дисидент, искам нежно да подшушна: първият дисидент сред българските интелектуалци бе и си остава Пеньо Пенев! Защото още по времето, когато милата на сърцето ми Блага Димитрова пишеше стихове за вождовете и петилетките и поеми за загиналите антифашисти, а непрежалимият ни Георги Марков възпяваше партийните секретари от фабрика “Победа”; в онези далечни млади времена, когато негово превъзходителство в пенсия Желю Желев беше още невръстен студент, а днешният летописец и историограф на българското дисидентство г-н Михаил Неделчев правеше първите си плахи стъпки на средношколец активист, радио БиБиСи широко разгласяваше в емисиите си антисоциалистическите стихове на Пеньо Пенев. И то тъй убедително, че дори и трудно податливият на лека приказка Георги Караславов се беше хванал и подвикна на едно от писателските събрания към Пеньо Пенев:
- Ти си агент на Дълес!…
- Аз нямам спестовна книжка, другарю Караславов! - гордо и по мярка му отвърна поетът…
. . .
Но колкото е трудно да се отговори защо приживе не бе оценен поетът, триж по-непонятно е защо и четвърт век след неговата гибел се намират видни и уважавани наши творци и ценители, които се опитват да му търсят място някъде извън класиката на нашата съвременна социалистическа литература; имам предвид излязлата преди няколко години книга, в която най-авторитетно се посочва кой принадлежи и кой не на съвременната ни литературна класика; Пеньо Пенев е извън ощастливените… Друг е въпросът доколко един-единствен автор, та който и да е той, може да си присвоява правото сам да прави списък на съвременните класически творци; още повече че, доколкото знам, това право принадлежи единствено на Времето!