ПРЕДПРОЛЕТ
ПРЕДПРОЛЕТ
Отрязах си пръчка върбова
и свирка издялах изкусна.
Зелената кожа сурова
докоснах със трепетна устна.
Аз духнах и пръчката тънка
от топлия дъх закипя
и като безгрижна кадънка
плененият въздух запя.
Събуди върби и тополи,
издигна до вършето сока,
живителен полъх на пролет
изпълни гората на дълбока.
Понесени в буйния екот,
отиват си плесен и сняг
и, жаден за слънце, човекът
отвори прозорците пак.
Как бие сърцето ми лудо!
Как радост грей в мойте зеници!
Ти, свирчице, весело чудо,
сроди ме със горските птици.
Бъди като щедър предвестник,
за радости само свири.
Не съм аз ни бог, ни магесник,
но нося надежди добри.
1961 г.
СТОРГОЗИЯ
Сторгозия! Не си ли име на момиче,
дошло с легендите от тъмната забрава,
или от хълма сянката на облак тича
и свойта белота и полет му дарява,
или на сините лозя в морето зашумяло
безбройно ято фантастични кораби е спряло!
Не зная.
Виждам в трескавия бяг на дните
как с мрежата на скелята висока и кръстата
работници незнайни, зидайки стените,
ловяха висота и блясък от зората.
Червени кърпи забрадили са стените
и гледат до един прозорците към пладне.
Балконите, подобно кошници грамадни,
благоухаят само на пране и цвете.
Фасадите са сякаш къпани във мляко
и улички асфалтови далече светят.
Кварталът новодомци и деца дочака.
На този бял квартал, невероятно хубав,
нарочно дадоха му име на момиче,
та младите сондьори с ватенката груба
на него утре свойте рожби да наричат,
че спастрил името като монета стара,
човек го е предавал с обич и надежда.
Човекът е човек, щом вярва и обича,
и вярата му нови пътища отваря,
щом здания издига и вода довежда,
щом с древни имена квартали назовава.
Човекът си отива - името остава.
1965 г.
МОЯТ СТИХ
Писах те с молив върху листа бял,
задрасквах,
даже триех с гума,
отмервах всяка дума,
че исках ти
на земния ми дял
да бъдеш истинската сума.
Бъди необходим като работник,
бъди на масата солта и хляба,
бъди сред ударите на живота
опора яка за душата слаба,
бъди във мрака
светлинката на звезда,
бъди за всяко гърло
въздух и вода!
1966 г.
ГОЛ
На Лъчезар
Гол ще бъдеш, гол ще си останеш,
гол, какъвто, синко, се роди.
Родов герб си нямаш да го браниш,
само гола честност наследи.
Гол от скромност и от доверчивост,
чужд на вероломства и вражди,
чужд на алчност и на пресметливост.
Предан и стеснителен, подобно гост
на софрата у богат роднина.
Логаритъмът на времето е прост:
гледай правдата, не гледай чина
и на никого не ставай мост.
Правдата е винаги полезна.
Всеки мост виси над бездна.
1973 г.
НИСШИ ДУХОМ
Дали със жалък жребий примирени,
или ги е подмамил друг живот,
не знам. Но кретат вече уморени
на времето от яростния ход.
Далеч от грижи и от нощни смени,
захвърлени подобно кисел плод,
един от друг живеят отчуждени
и пристан тих е къщният им под.
Живеят не живот, а сладко робство;
тях рядко за другаря ги боли,
че жалят само личното удобство.
Разкош на нисши духом е потребен:
човека мерят с вили и коли
и вярват, че е рангът им вълшебен.
1976 г.
ПРЕДИ ДА СЕ СБОГУВАМ
Връстниците ми като круши капят
от клона на годините сами
и аз оставам да стърча до трапът
като благун в оголени земи.
А вятърът на толкоз преживяно
така ме брули, ха да ме срази.
Да си вървя? Не е ли още рано?
Защо да радвам моите врази?
Е, някой ден и аз ще си отида,
но нека още малко издържа,
поне в прахта строполени да видя
коварството и черната лъжа.
Макар да се превръщам в живи мощи,
духът ми свойта мощ не е смирил:
най-страшното не съм го казал още,
най-хубавото в песен натъкмил.
1978 г.
ТОПОЛИ ОТДАЛЕЧЕ
На брат ми Киро
Тополи отдалече още сочат
къде се гуши моя роден кът:
на новите стрехи оказват почит
и нощем звездното небе метат.
Дворовете, натегнали в овошки,
досущ панери, пълни с пресен плод.
По улиците - тръгнал по галошки, -
животът ускорява своя ход.
Работни люде всеки ден потеглят
с препълнения ранен автобус.
В кормилото ръце и ум зажеглят
и влизат с плодородието в съюз.
Превземат фабрики, изпълват гари,
възпирайки настъпващия град:
предишните жътвари и овчари
добили са друг чин и занаят.
Безкрай ме трогва мъжката им сила,
че пустите лъки преобрази:
не царството разбито на бодила,
тя рони от очите ми сълзи.
Така по хълма плачат всяка пролет
главините с орязан вече прът,
когато слънцето и дните молят
със повече реса да ги дарят.
1987
