Коста Странджев

В тунела пропадна комин. По диспечерската уредба инженер Лилов предаде късо съобщение:
- Внимание! Тревога! Внимание, тревога! В тунела на обект Водна кула има затрупани живи миньори. Помогнете!
От всички обекти на строежа към Водната кула се втурнаха мъже. Те прииждаха с камиони и конски каруци, запъхтени и тревожни прииждаха пешком, прекосяваха планината и в мрака диреха пътеките за Водната кула. И в тази нощ нямаше мъртъв прозорец по домовете на селището. Мъжете ругаеха и се лутаха загрижено - ту насам, ту натам. Миньорските жени хлипаха и криеха очите си от децата. Клаксоните на колите не млъкваха. Но над всичко това се носеше воят на компресорната сирена, която сякаш повтаряше до прегракване: „Тревога! Хора, помогнете!”
Заедно с всички към тъмното гърло на тунела се втурна и майката. Тя още не беше свалила престилката, с която работеше в кухнята на стола, когато множеството я повлече напред. Толкова народ, пък тя мисли, че е съвсем сама. А слабите й ръце непрекъснато навиват краищата на престилката, стискат ги и после отново ги разпущат.
Мъжете потъват в тъмния и влажен свят на тунела. Мъкнат та гръб тежки, хлъзгави греди, кръстосват ги на скари и ги вплитат в комина. Грабват лопати и с тях настървено товарят тиня, пръст и камъни.
И така - докато шепите им запламтят като запалени въглени.
Отвън остава само майката. Тя никога не е била в тунела. Чувала е само трясъка на бомбите при взривяването им и винаги е мислела, че тогава земята кипи.
От тъмната дупка сега излизат мъже, окаляни и уморени. Те палят цигара, спъват се, ругаят някого за нещо, търсят се един друг.
Колко пъти тя вече е готова да протегне ръце напред, да ги свие като за молитва и да попита някой от тези сърдити мъже:
- Веско, моят Веселинчо, чувате ли го? Живо ли е момчето ми?
Но тя не казва нищо. Сухите й пръсти свиват краищата на престилката, стискат ги. И безсилно се отпущат.
- Няма ли водичка? Устните ми… - проплаква мъжки глас в тъмнината.
Майката трепва. Мъката сгърчва лицето й.
След малко тя се връща с големия чайник от кухнята на обекта. Напалва огън и слага чайника на два високи камъка. Водата клокочи. Пълни емйловите канчета. Премръзналите мъже идват край огъня, греят калните си тела, пият чай и се връщат пак там, където планината е погребала другарите им живи. А майката ги чака на изхода на тунела. Много от тях тичат, бързат, нямат дори и минутка, за да се постоплят на огъня. Затова жената държи канчето с топлия чай и ги моли:
- Пийни си, синко! Нагрей си гърдите!
- Жива да си, майчице - отговарят й те.
Миньорите не я познават. Повечето от тях са от други обекти. Но всички й казват „майко”. В тъмното почти нищо не се вижда. Често горещата вода залива сухите й шепи, но те не я болят. Майките не бива никога да ги боли. Дори и когато крак, който е останал бос, е корав като дърво от студа. Дори когато шепите са почернели от врелия чай.
Съмва се.
Над обекта за пръв път от толкова време разсъмването е тихо. Няма ги лудите стрели на компресорната свирка, тракането на малките локомотивчета по релсите, гърмът на бетонарката.
Капналите от умора мъже излизат от тунела с бледи лица и тебеширени устни. Те едва вървят.Те просто тътрят тежките си крака нататък към селището.
Денят минава.
Над обекта гаснат бледите струи на светлината. Боровете се повдигат на пръсти, навъсили зелените си чела.
Смрачава се.
Ръцете на майката треперят от умората. Но тя продължава да крепи емайловото канче с чая. Когато краката й останат без сили, сяда край огъня и си мисли, а някой сякаш й нашепва: „Кураж, майко!”
От тунела пак излизат пияни от умора мъже. И пак влачат натежалите си тела към жилищата. На тяхно място прииждат други. Много са миньорите от разните обекти., дошли тук в помощ на своите другари. Много! А майката е една. Майката всякога е една и няма кой да я смени.
От планината към дерето хлуе вятър. Той свива пламъците на огъня, навива ги на ръката си като дълга женска коса и гони сърдито в тъмнината искриците. Отвръща му само чайникът, който клокочи на огъня.
От тунела излиза инженер Лилов. Челото му е загърнато с дълги ивици от циментова хартия. Но кръвта е избила и по тях. Пие чаша чай и от горещата вода очите му се напълват с влага. И като гледа надолу, мълви тихо:
- Иди, майко! Иди на телефона и предай на диспечера в дирекцията, че трябва още вентилационни тръби за затрупаните. Няма друг! Всички са на комина. Ето и аз…
Майката върви сама в тъмнината на селището. Дежурната стая няма никой. Кой знае къде е отишъл и дежурният техник. В стаята са само майката, бледата електрическа крушка и телефонът. И няма нищо по-страшно от тази машинка, до която тя през целия си живот не беше се докосвала. Но сега трябва. Майката присяга страхливо. Вдига телефонната слушалка и гърлото й засъхва. Сърцето й бие.
Късна нощ е. Втората нощ, откак е станало затрупването в тунела. Край огъня седят група миньори. Тези, които не са на смяна. Те не искат да спят, макар че калта не е успяла да изсъхне по дрехите им. Не за да спят са дошли тук от целия строеж, от всички гънки на планината. Сърцата им са свити от тревога по затрупаните другари. Но за това никой не говори. Така е при миньорите. Те приказват сега за друго, далеч от онова, което е свило гърлата им.
От тунела излиза грохнал от умората миньор. Ръката му е бинтована, лицето - опръскано с кал. Челото му е покрито с гъста мрежа от пот. Той изпива на едри глътки чаша чай. А после - втора. Майката бърше с края на престилката потното му чело. Сухите й устни говорят:
- Кажи, сине, ще оцелее ли народът?
Възрастният мъж върти уморено глава.
- А Веско? И той ли?
Мъжът мълчи и гледа надолу.
Майката сяда край огъня. Хвърля нови съчки в него. Той не бива да загасва, докато има хора.
Пламъците на огъня пърхат, протягат се към небето. Звънтят, сякаш са стъклени, острите листа на боровете. Майката е свела глава в скута си и не чува нищо. Нито вижда. Не, тя вижда Веско. Той се ражда от тъмните кръгове, които се въртят пред очите й сега, и тръгва. Върви и се смее. Сяда до нея и пак се смее. И майката сама не може да разбере защо е така - когато хората, които най-много обичаш, са в опасност, виждаш ги в мислите винаги засмени.
От миньорската група насреща се понасят твърди мъжки гласове. Някой се кашля продължително - тютюнджийска кашлица. Пращи огънят от смолата на съчките. И късите им, но ясни звуци, сега приличат на удари от войнишко барабанче.
А Веско още не е бил войник. Та той дори и момиче не е погледнал в очите. Майката е сигурна в това. Кой по-добре познава детето й? Само преди две години завърши гимназия и пожела да работи в тунела. Подире му тръгна и майката. Тя не можеше да го пусне сам. Страхуваше се за него. Само за него ли? Някъде дълбоко в сърцето си усещаше, че се страхува и за себе си. Че как ли би живяла тогава сама?
От тунела отекват възбудени гласове. Шум. Тежки стъпки се объркват. Свободните миньори се скупчват пред входа. А оттам, опрени на раменете на другарите си или прегърнати от тях под мишниците, пристъпят с олюляване затрупаните. Майката се муши между хората и подава пълните с чай канчета на спасените. Те ги поемат, вдигат глава, за да ги изпият, а майката се взира във всеки. Колко са тук - петдесет, шестдесет мъже. А тя търси само един.
Всички шумят радостно. Прегръщат се. Целуват се. Има нещо страшно хубаво и силно в това, когато мъжете се целуват. И никой не усеща първите капки на дъжда. После заедно се понасят към селището. Инженер Лилов е последен. Книжните летни са паднали от челото му и сега там пламти кървава рана. Майката се спира пред него. Тя нищо не говори. Говорят очите й - големите , черни очи, побрали сега цялата й мъка. Те питат. И инженерът мълви с въздишка:
- Трима останаха. Ще работим и тази нощ. Дано и тях успеем…
Заминаха всички към селището. Догони ги и инженер Лилов.
Няма хора пред тунела.
И пак ромоли. И пак сърдито плющи червеното знаме, забито пред портала на тунела. И е тъмно, толкова тъмно, че човек вижда само късче небе, знамето и миньорската майка, която чака.