СЪЗДАВАНЕТО

Анте Поповски

превод от македонски: Роман Кисьов

СЪЗДАВАНЕТО

Гълъбица литна от духа на Създателя,
направи кръг около всемира
и го обрамчи със светлина.
Така, а nihilo сътвори първото слово,
а след него и времето. Словото беше
зелено и напевно, и правеше
тревата да расте, животните да раждат,
дърветата да се издигат към слънцето,
небето да пее - птиците да светят.

Сега стоя сам срещу моето слово
и го гледам: расте тъжно и тайнствено,
и със същия цвят, както и гълъбицата на
Създателя.


ОТ СИНЯ ТИШИНА -
ДУМИ

От синя тишина създадох думи
и от думите създадох Теб.
Поведох те през младостта, през целия живот,
една по една да съберем трохите,
на които постепенно се разпадахме.

Сега, лягайки в самите корени
на новия век,
се вглеждаш в мен
и една по една гасиш
звездите в моите очи.
Така, обеззвезден, влизам във предел
на свята безсъница,
във предел на морничав студ.

О, поезийо, девойко с вкус на вечност.


МОЯТА СИНЯ ПТИЦА

Лесно ще разпознаете моята синя птица:
тя не кълве кората и плодовете на овошките,
не каца на скалите, не дебне леш и кости,
- моята птица никога не слиза от небесата.

Моята птица покръства небесните варвари,
пресъздава светлината във писание според което
бяла като кост, студена като кама

- неизвестността вилнее в нас…

Толкова високо, чак до звездите,
можеше да се изкачи само словото,
моята синя птица:

с клюнче от звуци, с крила от глаголи…


ЗВЕЗДЕН КОРЕН

             На д-р Никола Силяновски

Не можеше да издържи, виждайки
каква тъга измъчва камъка
когато не каца птица на него.
Наведе се и го целуна, и онова, с което можеше
да му помогне, беше да издълбае
птица върху него. Когато птицата започна
да се различава ясно
- тя разпери криле, запърха,
надигна се, откликна
и полетя заедно с камъка:
малък остров плаваше по небето
- птицата сънуваше, за да превъзмогне смъртта
- камъкът копнееше да докосне
своя звезден корен…


ПРОРОЦИ

Народът легна в нощта, върху Езерната земя,
а когато се събуди, усети мирис на изгоряло жито
и много смола, и планина забулена в мъгла.

Край реката пророци врязваха знаци върху кости
и предричаха края на всичко, докъдето стига погледът,
и на всичко, докато вторник повтаряше вторника:

- Този, който прескочи Святото дърво,
той ще управлява гробовете
и ще спаси своите близки.


ЯВЛЕНИЕ В ДОЛИНАТА НА ЖИВОТА

През лятото Христос си играе с децата на двора
Пълни ведро от кладенеца
Полива като цветенца своите другарчета
Вечер събира с тях светулки
И се въргаля в окосената ливада
А когато заспи в тревата
Когато порасне в съня
Когато заприлича на момче

От хълмовете на лятната нощ
Ще се покаже Дева Мария
За да прибере Исус
И да го положи
В звездната постеля на Свещеното Писание

Ние - заспали в тревата -
Така и не видяхме бялата кърпа
В която бяха увити гвоздеи
И не чухме кънтежа в нощта

Докато някой изковаваше кръста ни.


ГЛАГОЛИЦА

И слънцето съвсем се спусна,
и буквите излязоха от словото,
и Исус слезе от кръста,

за да те потърсят.

А ти, никой да не те разбере,
като изсъхнала ябълка, забравена на рафт,
като уединен монах във пещера,
само мълчиш и сам си глаголиш

- някаква черна глаголица.


ОТГОВОРИ

Откакто завинаги изтри онова,
което е записал в пясъка пред себе си,
питаха го какво е написал, а Исус
им отговори: Аз нито нещо записах
- нито изтрих! И това, което е изтрито,
най-първо е било записано във вашите
собствени пустини,
затова отговора в себе си го потърсете.


ПОЕТЪТ И СЛОВОТО

Поучаваха го да не се вглежда в битието на словото,
да не осквернява неговите пра-начала,
бягай от него, го молеха, остави го на Бога,
не го предизвиквай, пусни съдбата му
да открива и разгадава нещата
- както ти самият владееш с немощта.

Не ми пречете, рече, и се посвети на словото:
твое творение съм, създаден от теб - ще създавам и аз.
Събра всичко необходимо, за да сътвори стих:
съдба, душа, грях, огън, печал, и легна
върху тайнственото ложе на словото, като върху клада:
вярваше, че посредством стиха ще превъзмогне
силата на словото и ще разгадае тайната -
защо думите изгарят във стиха
и той остава без тях?

Влезе в душата на словото,
запали го отвътре,
разпали огъня в него и словото започна да пращи,
да охка, да свети, да лети, костите му почнаха
да се разчленяват, започна да изчезва в пламъка,
и гледайки във словото, той не забеляза,
че пламти, а заедно със него
и всички други неща, защото те също бяха
сътворени от слово: и плодоносните стебла,
и тревата, и камъните, кандилата и църквите,
залезите и реките, птиците и сънищата;
всичко в него и всичко в словото и около тях заедно
всичко гореше пеейки - пееше говорейки…

Поетът, с вързопче буря в ръката,
когато тръгна сам към своята Голгота,
в мига преди да пламне, в мига
когато почувства, че се пресъздава в слово,
разпозна някои гласове, които споменаваха неговото име:
честно дърво, свята пепел, той е онзи, който
от своя мрак направи свой заслон…

Ония далече от словото събраха пепелта му
и я повиха в неговите свитъци,
върху които той, пресъздавайки се в стих
- сам се запали: гореше бавно, на тих огън,
преповтаряше съдбата на всички,
които го познаваха.
Беше влюбен в умна земя, казваха,
движеше се по-бързо от нейната кръв
и понеже знаеше, че кръвта извиква кръв,
изричаше: не неделя - а дела!

Някога, когато отново се завърна чрез потомството
на словото,
той видя: огънят на неговия стих още гореше.
Свято дърво, казваха, никога не догаря,
и пеейки неговия стих,
добавиха само две свои думи: Алелуя… Алелуя…
а той им отвръщаше изпод земята:
благодаря на всяко клонче и на всяка тревица,
които носят моята кръв и чрез постоянен растеж
ме продължават.


***

              На Гане Тодоровски

Една червена кръгла гласна
от сутринта е заседнала като кост
в гърлото ми и сега само аам и еам,
само иам и оам,
само уам…

Всички тия аам-и и еам-и,
са някакви крехки ластари, плетеници,
които прокарват
гласните в мен,
за да ме подсетят, че езикът,
за разлика от нас,
е дълговечно битие,
което не престава да прокарва филизи
и с постоянно обновление
да записва имената ни във тях.

Не съществува нищо, което не е слово.
Нито дори вечността, нито преходността.
Жив остатък от епохата на сътворението,
словото продължава да създава живи светове,
за разлика от пустините в душите ни.

С едното око спя,
с другото се опитвам да съзра
това слово, аскетически сухо,
в което е въплътен животът,
претворил се в корени
и историческа скръб…


НЕЩО МЕ ДОКОСВА

        На Михаил Ренджов

Нещо ме докосва,
но аз не мога да отгатна
какво е то. Шепти ми:
идвам откъм морето, а Хелен
още чака на брега,
лута се във залеза и копнее:
на всяка гласна
от песента, която пее,
свети по една звезда,
а на нейната коса
един славей чака да изгрее месечината.


ПРЕДЕЛ

          На Ефтим Клетников

Има един предел, в който
всяка душа е море,
и където никой не пие вино,
и където никой не знае какво е правда,
и неправда какво е, никой не знае,
нито какво е добро - нито какво е зло -
нито пък знае свидетел какво е,
и какво обвинение. Това е там,
където звездите са под тебе,
и където всеки за всекиго
е семе за стръкче трева.

В този предел вилнеят ветровете
на Манделщам. В този предел
един черен вятър
разпръсва вятър,
там вятър го отнася нанякъде
и донася вятър.


О, КАВАФИС

                 На Матея Матевски

От тази нощ нататък ще расте денят,
а след това и пролетта ще подготвя тревата,
гъста и зелена, за някого.
И един бял кон ще цвили някъде в залеза
и ще чака някого,
за да отпътува безвъзвратно натам,
където престават всички значения
и големите лъжи за някаква свята длъжност
към родината и безброй други баналности…

О, Кавафис,
от днес нататък ще нараства денят,
а след това и пролетта ще подготвя тревата,
гъста и зелена, за някого. Някъде там
ще легнем сами,
защото ние на живота подарихме
само нещо свое,
а на смъртта - всичко…