ДЪБ

Ангел Горанов

ДЪБ

Върхът му обрасъл е с мъх -
глава побеляла.
Гората стаила е дъх
пред близка раздяла.

Светкавица с остър резец
дъба татуира.
Дървото с избоден гледец,
самотно, умира.

Аз в тайните знаци се взрях,
но кой ги разбира!
Разчитам писмо на кора,
писмо от Всемира.


АНГЕЛИ

Дядо воловете милваше,
те в хомота сами си напъхваха шиите,
влачеха ралото с опнати жили,
в тръни и камъни свят им се виеше.
Влачеха ралото, тънеха
в пот, на бразда ли издъхнаха, няма ги.
Сън сънувах: русалки, русалки жънат…
Двата му вола станали ангели.


ОРАТОР

Мед от устата му капел.
Мед ли, не - змийска отрова.
Над нея високо прелитат
пчелите на моята вяра.

Те на рояци оплождат
цвета, нацъфтял във душата.
Пази ги, без тях ще съм, Боже,
безплодно дърво в долината.


ПОТОК

През сто ли камъка мина -
пречистен слезе при мене.
Съзрях в очите ти сини
на моя образ тъмните сенки.
И тръгнах с тебе. От майка роден,
през колко камъка трябва да мина?


ДУША

Млъкна щурецът под стъпката тиха -
привечер, както си пя, го убиха.
Бедният! Броня той няма,
но със душа е - голяма.

Литна тя - облаче бяло.
То е на буря начало.


ОБЛАК

Видя ни се облакът - страшен,
видя ни се той - градоносен,
взриви го заблудата наша,
от свода изтрихме го просто.

От другите беше различен,
по образ, с криле непознати,
слепеят очи нелирични,
а облакът бил благодатен.

А облакът бил - дъждоносен.
Проклина ни сухият посев.


ПОЕТ

Кал до гуша.
Вятър. И студ.
Стихове, за да слушаш,
трябва да си луд.
Но се скупчваме -
Пеньо Пенев чете.
Под небето схлупено
някой въздъхва: „Добре…
Истината
казва човека.
Така…
Писал е с мойта ръка”.
И се загледа далеко.


МИНЗУХАРИ

За вас е писано, писано,
но как да ви отмина -
в очите ми запалихте изгрева,
събудихте в мене пчелина.
… Мед от вашите чашки лъчисти
сълзи на душата в килиите.


ЯТАК НА КОМИТИ

Ореше в дъбравата угар,
грачеха враните.
„Даннн…”
Кривна браздата.
Земята мълчеше,
простреляна заедно с тате.


ВРЪХ

В гранита
открих твърдостта
на дедите.
С последен дъх
Те повдигнали няколко педи
орловия връх!


ГОРЯ

И светкавици
в чернозема отвеждам,
и горя, и изгарям…
Ще угасна
на земята обичана,
запалил трилистните лампи
на ранни кокичета.


ЖАЖДА

Кладенец, с пръсти дълбан,
в Баташката черква.
Коленича на глината ням,
на кръвта си верен.
Сухо е дъното пак,
очите ми - влажни.
Устните в тихия мрак
се пукат от жажда.


ОГНЕНИ КОПИЯ

Минзухари промушиха с огнени копия
изтънялата пряспа.
Лежи на земята затоплена
бялото знаме на зимата.


ИКОНА

Не кръст - копие
свети Георги държи.
Изтича кръвта на ламята,
в очите мои дими.
Не трепва ръката
на конника млад.
Затуй ли, Зографе,
я позлати?


ПОЖЕЛАНИЕ

Свети ни нощната лампичка. В синьо
потъва заспалата стая.
Люшната лодка е кошчето. Синко,
щастливо плаване!