Владимир Ягличич

превод: Красимир Георгиев

ЛЯТНО УТРО

Обикновена лятна заран.
С възглавницата пак се будя.
Отново ден след ден се чудя
какво ли ме от сън изкара.

Навън поглеждам: бързат хора.
Плешив асфалт ги направлява.
Отрано жега. Изтъняват
в гръдта ми болка и умора.

Край извор с жаден взор живея.
Все още детски глъч ме буни,
не знам, изглежда, нищо друго.

В тълпата трябва да се влея,
да слушам сочните й думи,
да разговарям дълго, дълго.

ЛЕТЊЕ JУТРО

Обично летње јутро руди.
С јастука дижем главу сањив.
Чудом се чудим и дан дањи
шта ме то, опет, из сна буди.

Кроз прозор видим: журе људи.
Асфалт је ћелав као тањир.
Зарана жега. Бол се тањи
и таложи се у дну груди.

Ко да сам жедан на појилу.
Да, још свет гледам оком дечјим,
не знам, изгледа, ништа друго.

Кренути треба у гомилу,
слушати јеку сочних речи,
причати с неким дуго, дуго.