Георги Ангелов

Представяне на сборника „Светът пред мене е прозорец…” - преводи на класическа арменска поезия от Агоп Мелконян, Балабановата къща, Пловдив, 22.06.2014 г.

1.

Ще започна с едно необходимо встъпление. За пръв път видях арменци в родния ми град Първомай. Запомнил съм ги като ведри, проницателни и интелигентни хора, с някакво необяснимо очарование и чувство за хумор.

Бяха обикновени работници, но си спомням с какво уважение се отнасяха всички към тях. Още тогава в детската ми памет се загнезди твърдото убеждение, че да се дружи и общува с арменци е нещо приятно и обогатяващо духа.

Като дете помня решаващата роля в установяването на диагнозата на зрението ми от лекарка-арменка, работеща по онова време в Първомай. По-късно като ученик спрях на улицата в Пловдив поета Киркор Папазян и от кратката ни среща почувствах независимия му и нестандартен подход към всичко около него.

В казармата обаче ми се случи нещо, което затвърди представата ми за арменците като благородници на духа. Попаднах в много тежка ситуация, от която ме спаси с голям риск за себе си поетът Вилхелм Едуард Балтаджиян, понастоящем преводач в София. Той бе установил, че съм невинен в стеклите се обстоятелства и ме предупреди навреме за развоя на събитията. Без неговата помощ и съпричастие животът ми щеше да тръгне в съвсем друга, крайно неблагоприятна за мен посока.

И тогава, и сега, и до края на живота ми ще изпитвам чувство на дълбока благодарност към него и към всички синове и дъщери на великия арменски народ.

Не мога да отмина и запознанството си през студентските ми години с Варта Корисян от Пловдив, чиито духовни търсения и книги са показателни за вечния стремеж на арменците към красота и извисеност. През всички изминали превратности на съдбата запазихме приятелство си с Варта.

Мога да спомена и други арменци, с които съм общувал, но ще завърша с Валя Енчева, починала наскоро в Чирпан. Генералска дъщеря, тя изоставя заради любовта си столицата и заживява в Чирпан. Заедно със съпруга й Дечко Енчев те финансираха и издадоха моя книга през 2007 г. в издателство „Захарий Стоянов”.

Помня как тя се радваше на премиерата не само заради самата поява на книгата ми, а преди всичко за острите социални послания в нея и възможността те да стигнат до повече читатели…

Всички тези факти изключват възможен упрек в романтизирана и мелодраматична представа за арменците у нас - самият живот доказа колко добронамерени и силни са те в своята воля да правят добро, въпреки страданията, които са понасяли и понасят…

А великият Яворов, както знаем, установи този факт пръв в нашата поезия…

2.

Неолибералният капитализъм се стовари като тайфун върху доверчивия ни народ и помете проверените ценности и устои, заменяйки ги с аморалност и хищническа експлоатация във всички форми на живота. Това не отмина и литературата.

Класическото и традицията попаднаха в менгемето на отрицателска стихия, повличайки безмилостно и младите автори. Но неолиберализмът и постмодерното писане останаха чужди на непродалия душата си на дявола писател.

Той мълчаливо им обърна гръб и продължи да върши това, което е правил и по-рано - да съзидава, да извлича най-доброто от хилядолетните традиции на своя народ, да търси начин за спасение в условията на духовна и икономическа национална катастрофа.

Ето защо електронното издание, което създадохме - „Литературен свят” привлече толкова много автори от всички страни. Сред тях се открояват арменските поети и писаното за Армения като страна с древна култура и монолитна християнска традиция.

Едва ли има друг литературен ресурс в България, който да дава място на толкова арменски автори - от древността до наши дни. Тук е мястото да благодаря на изключителния поет и преводач Марко Марков, претворил на български език някои от класиците на арменската поезия - и като отделни стихотворения, и като цели книги (Баруйр Севаг и Нахабет Кучаг).

Благодаря и на поетесата Елена Диварова, чиято неуморна дейност за популяризиране на арменската култура е общоизвестна и плодотворна.

Радостно е, че и при нас има нови попълнения - в последно време към усилията ни да представим арменската цивилизация се присъедини и Анжелика Габриелян, която превежда български автори на руски език и ни насочва в тенденциите на арменската поезия.

3.

Кои арменски писатели бяха публикувани на страниците на „Литературен свят” през изтеклите седем години?

Абрам Аликян, Аведик Исаакян, Александър Цатурян, Амо Сагиян, Анжелика Габриелян, Армен Меружанян, Артьом Хачатурян, Ашот Сагратян, Аршак Тер-Маркарян, Баруйр Севаг, Ваагн Каренц, Вардан Багдасарян, Вардан Хакобян, Виген Акопян, Егише Чаренц, Едуард Асадов, Кеворк Емин, св. Крикор Нарегаци, Леонид Григорян, Найри Зарян, Oванес Ерзънкаци (Плуз), Ованес Туманян, Ованес Шираз, Саят-Нова, Силва Капутикян, Хрант Алексанян - съответно в превод на Никола Инджов, Марко Марков, Димо Боляров, Георги Ангелов, Румен Воденичаров, Андрей Германов, Надя Кехлибарева, Ваня Ангелова, Роман Кисьов, Здравко Кисьов, Севда Севан, Спаска Гацева, Григор Ленков, Анастас Стоянов, Пенчо Симов, Петя Цолова, Татяна Любенова, в скоби ще добавя, че Тер-Маркарян, голям приятел на страната ни, е превеждан от редица български поети.

Сред изброените автори има класици, съвременни прозаици, журналисти, политолози. От авторите в България ще прочетете стихове на Вилхелм Балтаджиян, Киркор Папазян и рано отишлата си Пролет Ованесян. Със статии за арменски класици и историята на Армения участват Надя Попова, Сюзан Карапетян, Алексей Мусорин, проф. Сергей Лебедев, Михаил Лозински, а със стихове за Армения - Димитър Златев. От по-старото поколение писатели сме включили статията на Марко Марчевски за арменската литература в неговата „Малка литературна енциклопедия”, том І, С., 1939 г.

Разбира се, зад сухото изброяване на тези публикации стои упоритият труд на целия екип и целенасочените ни усилия да бъдат представени именно арменската култура в цялата й пъстрота и творческо многообразие.

Със съжаление обаче трябва да подчертая, че на този етап намеренията ни се разминават до голяма степен с резултата - публикуваните преводи на поетични творби с малки изключения почти изцяло са дело от предишни десетилетия на покойни преводачи или инцидентни преводи. Липсват достатъчно преводи на проза, исторически и други статии. На практика ние не познаваме и съвременната арменска литература. Двете ни страни би трябвало да направят много повече във взаимното опознаване на двете култури.

С други думи, трябва да следваме примера на Арманд Басмаджиян, чиито книги „Арменска литература - V- XVIII век” (2001), „Давид Сасунски” (2010), „Арменски юнашки епос” (2010), „Арменски жития и мартиролози V-ХVІІ век” (2 т. 2012) са забележителен принос в българо-арменския културен обмен.

За себе си мога да отбележа, че въпреки опитите ми да събудя интереса на съвременните преводачи към арменската литература, засега резултатът е равен практически на нула.

А това е още едно потвърждение, че и създаденото досега в „Литературен свят”, колкото и да е малко, е подвиг в условията на обществен модел, равнодушно и сурово обричащ културата на място в ъгъла. Поне тази култура, която ратува за националното, вечното, непреходното…

4.

На фона на тези не особено утешителни констатации свети с тиха и достойна светлина името на писателя, журналиста, преводача, издателя Агоп Мелконян. Нямах щастието да го познавам лично, но когато в ръцете ми попадна първото издание на „Арменска лирика” (2001), издадена със спомоществователството на ОАБС „Парекордзаган” - София, изпитах огромната радост на читателя-първооткривател.

Излишно е да казвам, че „Литературен свят” помести още на втората година от съществуването си тази книга и за нея имаше множество възторжени отзиви от читатели. Предстои създаването на нови страници на арменски класици в „Литературен свят”.

Книгата, която представям сега, е разширено и допълнено издание на „Арменска лирика”. За разлика от предишната, в нея са поместени нов, вълнуващ предговор на Мелконян, снимки и кратки биографии на поетите, включени са нови имена и стихотворения, като в същото време са запазени непроменени творбите от изданието през 2001 г.

Добавени са запомнящи се размисли в памет на преводача от госпожа Вартуш Топакбашян, главен редактор на в. „Ереван”.

5.

Антологията с класическа арменска поезия, дело на Агоп Мелконян, впечатлява с широкия обхват от теми и автори. След като през 405 г. сл. Хр. свети Месроб Мащоц създава арменската азбука, литературата на Армения обогатява световната култура с впечатляващи произведения на изкуството, чиято дълбочина е еталон за високи художествени критерии и ярка проява на национална идентичност.

След като пресъздава извънредно въздействащи със съвременното си звучене три епични поетични откъса от „История на Армения” (5 в.) на Мовсес Хоренаци, Мелконян се спира обстойно на творците от 5 век, определян като Златния век на арменската литература. Негови представители са католикосът Сахак Партев (348-439), самият Месроб Мащоц (361-440) и Ховхан Мантагуни - също католикос.

Творчеството им е пронизано от дълбока християнска вяра и неотклонен стремеж да живеят по повелите на Евангелието със смирение и милост. Странно е, че тези стихове звучат толкова актуално и сега, и това е така не само поради майсторството на преводача - просто всичко в тези църковни мъже е изчистено от празнословието, тщеславието, потопа от метафори и безкрайното самолюбуване/самоанализиране, свойствени за едно далеч не толкова мъжествено и храбро време като нашето.

Все ми се струва, че именно благодарение на тези предходници изгрява и респектиращото поетично дело на св. Крикор Нарегаци (ок. 951-1003), чиято „Книга на скръбнопенията” народът вярвал, че има лечебна оздравителна сила. И наистина, докато четях преводите на Мелконян (той е превел откъси от тази велика книга), не можех да се отърва от чувството, че великите произведения на изкуството - от Гилгамеш до Шолохов - носят своеобразен печат на непреходност и народностна оздравителна енергия, нещо, което съвсем не може да се каже за днешните неолиберални постмодерни автори, заразяващи и себе си, и читателите, с опустошителна безизходица и болезнена фрагментарност на съзнанието.

Особено е актуален и Крикор Магистрос Пахлавуни (990-1085) - за него преводачът е отбелязал лаконично, че пише „твърде странно за епохата си”. Странността на този учен, философ, поет и преводач, първи въвел в арменската литература епистоларния жанр, се изразява в способността му да вижда хамелеонщината на враговете (той ги нарича не иначе, а халдеи) във всичките й форми - за нашето политкоректно време подобна честна и безкомпромисна нагласа може би ще изглежда подозрителна. Вероятно днес биха я нарекли, без да им мигне окото, „език на омразата”. Чест прави на преводача, че е включил това енигматично стихотворение, прицелено по всяка вероятност далеч напред в столетията, неслучайно то е наречено „Послание до непознат”.

Католикосът св. Нерсес Шнорхали (1101-1173), автор на големи религиозни поеми и величавата „Елегия за падането на Едес”, определян като най-големия поет на своето време, може да изуми днешния читател. Шнорхали пише като наш съвременник и дори като поет от бъдещето, в което, както ни уверяват мнозина, за християнството няма да има място под слънцето и то ще бъде подлагано на гонения. Със сигурност обаче неговите „Монолог на небето” и „Разпятие Господне” ще останат като шедьоври на християнската поезия и ще дават сигурност в окончателната победа на Доброто на много поколения християни и след нас.

В същата традиция на християнско покаяние е и „Стихотворение полезно и чудновато” от племенника на Шнорхали - Крикор Тъха (1133-1193). Търсещ „възмездието на небето” за всички, които потискат бедните, е Фрик, живял през 13 век и най-вероятно самият той бедняк. В малкото му оцелели стихове виждаме подчертан стремеж към социална справедливост, което е плод на християнската му вяра и осъзнаването на тленността на човешкото съществуване. Изпитал монголски плен, Фрик вижда необходимостта от борба със завоевателя и отхвърля неговата алчност и корумпираност.

И ето, вече се очертават крайъгълните камъни на арменската класическа поезия - вяра в Бога, защита на родната земя, непримиримост към врага, жажда за социална справедливост, вярност в любовта, радост от малките неща в живота… Кой би оспорил, че бихме могли само да се поучим от уроците на великите арменски поети…

Хованес Ерзънкаци Пълуз (ок. 1230-1293), философ, космограф, граматик, е представител на по-нататъшната реалистична линия в арменската словесност. По нещо той напомня Омар Хаям, а паралелът между двамата става още по-очевиден, ако научим, че гробът и на двамата дълго време е място за поклонение. Въвел т. нар. осемстишия - „хайрени”. В тях ще открием идеята за света като „грънчарско колело”, за това, че в рая не се попада с товара от грехове, който мъкнем със себе си, и, забележете, че езикът - който е „дар от Бога” е „раздвоен само при змиите”, а „човеците с един език са”. Не ни ли напомня това евангелското „И думите ви да бъдат да-да и не-не!”. Съвсем друг въпрос е, че ако в днешно време човек иска да разбира случващото се, той трябва да научи и „раздвоения език” на силните от мира сего. Добро начало ще бъде, ако се усвои, например, „раздвоения език” на днешните официализирани медии - наши и чужди…

Но тъй като животът не е само вникване в световните съдбини, нека спрем поглед и на Констандин Ерзънкаци (ок. 1250 - ок. 1340), „първият автор на чувствена интимна лирика”. Той се прекланя пред любимата си, дарява я с епитети и дори отронва „дай ми свободата да съм винаги зависим”. Пленничеството като свобода! Свободата като зависимост! Възможно е само когато обичаш, нали!

След философа-реалист Хачадур Гечареци (ок 1260-ок. 1330), игумен на манастир, поет и учен, автор на интровертна и тъжна, но правдива поезия, следва загадъчният волнодумец и мъдрец Нахабед Кучаг, за когото спорят специалистите и досега. Марко Марков преведе книгата с негови стихове „Синя птица, златно перо” (2009), която трябва да бъде определена като значимо събитие в българската преводна литература. От нея, както и от преводите на Мелконян в „Целувката, която ти дари ми…” (2011), пред нас се изправя поет, владеещ цялата гама на любовните и социални преживявания, дълбоко познаващ човешката природа и лекуващ със стиховете си болните човешки души. Може би тук е мястото да отбележим колко важна е представата за Словото у арменския народ - то може да лекува, но и да убива…

Според философа и живописеца епископ Мъгърдич Нахаш (ок. 1390 - ок. 1475) убийствена за човека е алчността, скрита в самата човешка същност - от бедняка през духовника до царя - всички онези, които са „пленници на суетата”. Но пък любовта е, която дава живот - подкрепя го неговият съвременник Хованес Тълкуранци - тя самата е живот, уверяват ни песенните му стихове, въпреки че може да бъде и „огън, изгарящ сухо и сурово…”. Но: „търпи, човече, не унивай./ Надеждата крепи духа - ще дойде тя да те целуне.”

Творчеството на Саят-Нова, „Царя на песните”, е връх в арменската ашугска поезия и музика на XVIII век. В сборника той е представен с няколко характерни за творчеството му стихотворения, като едно от тях дава име и на книгата. Определящи за звученето на творбите му са редовете: „Вдигни към Бог смирени взори,/ недей със Бога, брат, да спориш,/ с Бог просто трябва да говориш.” Колко различно от нашето време на всепозволеност, надменност, атеизъм - скрит или явен, пълно и целенасочено сриване на духовната йерархия и националните традиции…

XIX век продължава реалистичната и изпълнена с топла обагреност, но и със запомнящи се граждански внушения, арменска поезия. В нея органично се вписват починалите от туберкулоза млади лирици Бедрос Дурян (1852-1872) и Мисак Медзаренц (1886-1908), докато класикът Аведик Исахагян (1875-1957), като че ли по-популярен на български като Аведик Исаакян, (1875-1957), Вахан Текеян (1878-1945), Таниел Варужан (1881-1915) поставят жалоните на все същото вечно ново и същевременно древно арменско слово, но в съвременните условия на коренни промени в живота на планетата. Арменският холокост (1915-1916) - дело на масонизираното младотурско правителство - една неописуема трагедия за арменския народ и човечеството - лишава световната култура от имена като Таниел Варужан, Сиаманто (1878-1915), Рупен Севаг (1885-1915) и от стотици други интелектуалци, убити зверски по време на холокоста.

Агоп Мелконян е подбрал характерни творби на споменатите автори, при Дурян - това е мъдро-съзерцателно стихотворение пред настъпващата смърт, при Исахагян - фолклорно-философски прочит на природни картини, при Текеян - преодоляване на „бушуващите в душата бури” и призив към възмъжаване, при Варужан - възпев на женската Красота, при Рупен Севаг - минорно-виртуозни стихове в защита на човечността, а при Медзаренц - изпълнено с поетична притчовост нежно обръщение към „белолико цвете”… Сърцето ти се свива, когато четеш тези стихове… Уви, можем само да оплакваме великите синове на Армения, покосени от ятагана на варварския завоевател или туберкулозата…

От жълтата гостенка си отива например ефирният лирик Матеос Зарифян (1894-1924) едва на 30 години, но успял да почувства „студената пепел”, породена от страстното желание да задържи любовния миг, но и страдащ от ранната смърт на непозналата радостите на живота „девича душа”. За разлика от него Сиаманто отхвърля „възпяването на градежите на Запада” и заявява, че „сега са дни на битки” и „трябва да се забравят слабостите, когато блясват мечове”. Защото „само кръв, и кръв, и кръв има пред очите на поета”.

Агоп Мелконян е представил трима поети от най-ново време - Кехам Сарян (1902-1976) - с кратка философска миниатюра, родееща се с най-добрите традиции на средновековните майстори на жанра, Баруйр Севак (1924-1971) - с лирическото му стихотворение „Заради”, което няма да се побоя да нарека шедьовър на любовната лирика на ХХ век, и Хованес Шираз (1915-1984), най-широко застъпеният автор в цялата антология.

Съвсем закономерно, Шираз увенчава сборника с прекрасни творби - за майката, за любимата, за децата, за родината, за Бога. Ето как започва една от най-емблематичните от тях: „И колкото повече крещят „Няма Бог!”,/ толкова повече вярвам. / Нека очевидци да няма/ - толкова повече вярвам. / Небесното чудо е толкоз възвишено тайнство,/ че макар да съм цял кълбо от страдания/ - вярвам!”
Да си спомним си стиховете на Месроб Мащоц, писани преди 1600 години: „На всекиго въздаваш милостта си,/ опрости ме в съдния си ден/ и поживи ме, човеколюбецо единствен.”

В началото е възхвала и молитва към Твореца, така е и в края…
Кръгът се е затворил…

Или по-точно продължава като спирала към търсенията на нови поети, в чието творчество ще продължи да живее несъкрушимата арменска духовност, любовта към Бога и Родината, семейството и традициите, праведния гняв и великото милосърдие.

Такъв народ не може да бъде победен, не може да бъде поставен на колене от никакъв Нов световен ред, от никакви тирани и агресори. Нека Бог да го пази „недокоснат от примките на ловците и от всяко зло”, ако се позовем още веднъж на първопроходеца св. Месроб Мащоц…

И поклон пред делото на човека, обогатил с тази антология златния фонд на българската култура - Агоп Мелконян!

20.06.2014 г.

„Светът пред мене е прозорец…”. Арменска лирика. Превод от арменски език: Агоп Мелконян. Пловдив. 2006, издава Общоарменски съюз за образование и култура “Хамазкаин” - Пловдив.