С поета и преводача Георги Ангелов разговаря Владимир Янев

- Живееш в чирпанското село Зетьово. Тук създаде през 2008 г. и утвърди авторитета на едно от най-големите български електронни издания „Литературен свят”. Как, защо, докога?

- Целта ми беше съзидателна и остава такава - да се представи националната, народностната ни литература, която е невидима или в краен случай периферна за неолибералните ни медии. И второ, да се даде мотивиран отпор на постмодернистите, чиито произведения се определят като еталонни, постоянно се награждават и т. н. Считам това за възмутително. Докога ще продължа? Докато имам сили и съм здрав.

- Какво мислиш за признанието, за славата… Би ли се определил като личност с мисия?!

- В едно от последните си стихотворения казвам: „Ако България я чака смърт, какъв е смисълът да ме запомнят?” Славата няма значение, ако народът ти страда и е на дъното. А мисия има мнозинството от авторите на „Литературен свят” и добрите им плодове са налице. Надеждата ми е, че те създават хранителната среда, в която литературата отново ще придобие стойност в очите на повечето българи.

- Кои поети усещаш особено близки?

- От българските усещам близки тези с народностно звучене, от руските - поетите патриоти, повечето от които са членове на Съюза на писателите на Русия.

- Понатрупа доста поетични книги. Коя от тях ти е особено скъпа?

- „Ненамерени хроники”. Работих над нея 20 години. Издаде я издателство „Хермес” през 2013 г. На този етап я смятам за главната си книга.

- Какво ти дава преводът на поезия?

- Радост от докосването до светове, които си струва да познаваме и ценим.

- Предстои да представиш в Пловдив сборник с арменска поезия “Светът пред мене е прозорец”.

- Винаги съм изпитвал дълбока симпатия към арменската класическа поезия и арменците като народ. Имам прекрасни спомени от общуването си с арменци. Характерното за тази поезия е устремеността към нетленното, без да загърбва проницателността си и дълбочината към нещата от живота. Радвам се, че българският читател ще може да се наслади на шедьоврите на арменската класика, претворени виртуозно от Агоп Мелконян.

- Не си ли склонен към традиционализъм, към игнориране на авангардните и постмодерните тенденции в българската и в световната литература?!

- Да бъдеш привърженик на традицията не е клеймо и проява на ретроградност, а чест. Що се отнася до постмодерните тенденции у нас, те са неавтентични и най-често са привнесени отвън, а най-изявените им представители обслужват за свои цели неолибералната държавна политика. Но рано или късно на всички сапунени мехури идва краят.

- Гео Милев твърди, че българското изкуство и литература следва да напуснат „традицията на националното, съвременното и популярното”. В „Септември” пита: „Прекрасно: но - що е отечество?”. Трикратно изрича „ДОЛУ БОГ!”. Във финала на поемата постулира: „Без Бог! Без господар!” А ти си за национална идентичност на литературата, не одобряваш богохулството…

- Да, за национална идентичност на литературата съм и наистина не одобрявам богохулството. В по-нататъшното си развитие Гео Милев - патриот и честен човек, мисля, щеше да види „задънената улица” на някои от идеите си и да ги коригира. Впрочем позицията му по време на Септемврийските събития е израз на дълбока болка за народа му. В сравнение с Гео обаче, и това е по-важното, нашите съвременни космополити в поезията мълчат като риби за разрухата, сполетяла страната ни с предателската реставрация на капитализма.

- Какво мислиш за създаденото от Константин Павлов?

- Когато отива при него един от най-нашумелите постмодернисти, мой съименник, Константин Павлов го вижда, изслушва и после мълчаливо затваря вратата на жилището си. Знам този случай от поета Красимир Симеонов, който се познаваше с Павлов. Тук е важно да се подчертае, че линията в поезията и живота, които следваше Константин Павлов, нямат нищо общо с използвачеството и меркантилността, свойствена за постмодерните му последователи. В неговата литературна насока работят редица съвременни български поети (Краси Симеонов е един от тях), за които не се шуми, но те са част от сериозната българска поезия и по своето достойно гражданско поведение и органичност на стиха са истинските следовници на Павлов.

в. „Марица”, 21.06. 2014 г., година ХХІІІ, брой 142 (7437)